Беседа 1 /2012

Православно учение за спасението

През тази лекционна година ще разгледаме изключително важната за всеки християнин тема за спасението, а именно: „Православното учение за спасението. Спасението като цел и като състояние”. И тъй като темата е твърде обширна, ще я разделим на съответните части, които ще поднесем като лекционен цикъл и като беседване след всяка част. Като опора на нашия лекционен курс ще служи учението на Светите Отци на Църквата, догматическото и нравственото богословие.

Изложението си ще започнем с думите на един руски богослов от 20 в. - архиепископ Михаил Мудюгин, казани по нашата тема:     

«Личното спасение е най-актуалният, най-животрептящият въпрос за много християни. Има много кръстени и даже признаващи своята принадлежност към Църквата християни, които въобще не поставят пред себе си въпроса за личното спасение или, ако го поставят, поставят го отвлечено, откъснато от собствената си жизнена практика. А спасението не бива да бъде безразлично за християнина - първо, защото с него се свързва пребиваването с Бога, притежанието и ползването на Неговата любов и милост, и второ, защото алтернативата на спасението е гибелта».  /архиеп. Михаил Мудюгин. Православное учение о личном спасении. СПб.2010/

Част 1 Обективна и субективна сотирология – общи понятия

Православното учение за спасението, извършено от Иисус Христос, е един от най-важните части на християнското догматическо богословие и съответният раздел носи названието обективна сотириология. Заедно с обективната съществува субективна сотириология, съставяща основната част от нравственото богословие. Субективната сотириология непосредствено определя личното поведение на християнина, диктувайки му неговия принос в делото на спасението на самия него и на неговите ближни, указва му целта, смисъла и характера на неговото поведение, цялата му християнска постановка в живота, в отношението му към Бога, към хората и към самия себе си.

• Обективната страна спасението е това, което Бог е направил за нашето спасение. То ест това, което не зависи от никой от нас и въобще от никой човек, освен от Бога. И заради това съществува като нещо «обективно», като даденост. Именно това е обективната сотириология (от гръцки Σωτήρ – Спасител, λόγος– слово, учение). Наричаме я така, защото спасението е извършено от Бога в Христа Иисуса, независимо от нашата воля, от човешкото съгласие или несъгласие. На всички хора, на цялото човечество спасението ни е дадено като дар и като проявление на Божията любов. С изкупителната жертва на Божия Син спасението съществува обективно, независимо от това обичаме ли Бога или не, желаем ли любовта Му или тя ни е безразлична. Всичко това ни обясняват светите апостоли. В посланието си до Ефесяни св. ап. Павел пише, че спасението ни е подарено от Бога: „По благодат сте спасени – казва той - чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е; Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим” (Еф. 2:810) А св. Иоан Богослов пък казва: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”. И още: „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него” (Иоан. 3: 16). А в първото си послание той добавя: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове. Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго. Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас. Че ние пребъдваме в Него и Той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от Своя Дух. И ние видяхме и свидетелствуваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света” (1 Иоан. 4: 10-19).

• Субективната страна на спасението е това, което зависи от всеки конкретен човек и изисква личното участие в отговор на зова на Бога, Който желае всички хора да се спасят и да познаят истината. Субективната сотириология можем да определим като учение за отношението на християнина към спасението на самия себе си и околните.

По отношение на обективното спасение, извършено от Иисус Христос, позитивната активност на човека се изразява само в приемането му на вярата: „На всички ония, които Го приеха - на вярващите в Неговото име - даде възможност да станат чеда Божии” – ни се казва в евангелието от Иоан (Ин. 1: 12). Ето защо субективната сотирология непосредствено определя личното поведение на християнина.

Съществува още едно понятие по отношение на спасението.

• Нарича се синергия. Обективната и субективната страни на спасението са свързани един с друг и са невъзможни една без друга. Човек не може да се спаси сам по себе си без Божествена помощ и участие. Но също така и Бог не може да спаси човека без неговото желание и действие. Това е така, защото за разлика от сътворението, където при сътворяването волята е една и тя е Божествената, в спасението вече волите са две - Божествената и човешката. Съюзът на Божествената и човешката воля е получил названието синергия и отразява същността на това, че Бог спасява човека не без неговото участие, а обратно, при неговото съдействие.

В предишните лекции разгледахме основни въпроси, свързани с православното учение за човека. То ни беше необходимо, за да разберем истината за ситуацията с човека, за да разберем истината за Боговъплъщението и Изкуплението и от там за нашето спасение. Всички тези истини са събрани в нашия Символ на вярата, който в кратка и лаконична форма излага вероучителните (или догматически) истини.

Започвайки с тази лекция, ние ще разгледаме този раздел от догматическото богословие, който носи общото название – Домостроителство на спасението. В спасението участват всички Лица на Света Троица – Отец, Син и Светия Дух. Но, както сме казвали в предишните лекции, всяка от Ипостасите по отношение на тварния свят действа по определен начин, съгласно догматическата формула: Отец чрез Сина в Светия Дух.

Така, както в Троичното битие всяко Лице се различава от другото в принадлежащото само Нему ипостасно свойство, същото е и по отношение на тварния свят, създаден от Триединния Бог, където всяко Лице има различие в начина на действие. На Второто Лице (Синът) и Третото (Светият Дух) на Света Троица принадлежи особената мисия за устройване на спасението на хората.  

Началото на нашето спасение започва с истината за Боговъплъщението, преминава през истината за Изкуплението и Възкресението и завършва с истината на слизането на Светия Дух в деня Петдесетница.

Заради нас Второто Лице на Света Троица възприема пълнотата на човешката природа (освен греха) и затова Иисус Христос съединява в Себе Си двете природи – Божествената и човешката и заради това е наистина Богочовек. Като основна сотирологична формула Светите Отци са постановили следната фраза: „Каквото не е възприето, това не е изцелено”.

С възприемането от Бога на човешка природа става именно нейното изцеление – началото на освобождаването и изцелението на хората от греха. Именно затова  Църквата пее по време на Причастие: „Тело Христово приимите, Источника Безсмертнаго вкусите”.

Боговъплъщението действително е коренно преобразувание (изменение) на човешката история, защото то напълно изменя отношенията между човека и Бога. Едновременно с това същото събитие служи и за начало на есхатологическата ера – последния етап в историята на човечеството. В 1-во и 2-ро Послание на ап. Павел до Солуняни са описани настроенията на есхатологическата напрегнатост на първите християни и тяхното очакване на Второто Пришествие на Спасителя. Същото чувство присъства и в Деяния Апостолски. А в Евангелието от ап. Марк се казва: „Времето се изпълни и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието” (Мк. 1: 15).

Искам да спра вниманието ви на 3-ти член от Символа на вярата, в който за нашия Господ Иисус Христос се казва така: „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек”.

Не бива да разбираме «слизането от небесата» в грубо-материалния смисъл на думите, за да можем да възприемем правилното разбиране за това събитие. Господ е слязъл от небесата, но това не означава, че Той се е преместил в пространството или пък, че по някакъв начин е ограничил Себе Си. Той е извън пространството и времето и заради това ние, православните, не бива да допускаме в мислите си желания да си представяме събитията на Божественото снизхождение като нещо подобно на преместване от горе долу в пространствено-временен порядък. И след въплъщението (възприемането на цялата пълнота на човешката природа Божият Син не се е изменил по Своята Божествена природа и продължил «да присъства навсякъде». Бог, възприемайки «образ на раб», останал непреложно и неизмено Бог в цялата пълнота на Божествената природа, но вече и с цялата пълнота на човешката природа. Поради това светоотеческата формула от IV Вселенски (Халкидонски) Събор ни показва начина на съединяване на двете естества – Божественото и човешкото – в Иисуса Христа така: неслитно, неизменно, неразлъчно, неразделно.

След Боговъплъщението в Божието Домостроителство по отношение на нашето спасение следва Изкуплението, извършено отново от Второто Лице на Света Троица, Бог – Слово, Божия Син, нашия Господ Иисус Христос, по волята на Бог Отец и при съдействието на Дух Свети.  

Било нужно Богочовекът Иисус Христос да претърпи Разпятие и Кръстна смърт, и Възкресение, за да отвори вратата на нашето спасение. Защо? Нима не можеше човекът  да се спаси само чрез учението на Господа Иисуса Христа и с примера на Неговия личен живот. Светите Отци са категорични в отговора си: не, не можеше. Така, както видът на здравия човек сам по себе си не може да излекува болния, а са нужни други средства, така е и по отношение на личностния пример на здравия начин на живот и на другите необходими средства за нашето спасение. Тези средства са особената Божествена помощ, състоящата се в обновяващото въздействие върху човешкото естество. А то, от своя страна, предполага и изменение на отношенията между Бога и човека, доколкото при тези отношения, които се сложили между Бога и човека след грехопадението, такава помощ била невъзможна. Цялата история на Стария Завет свидетелства за това, че естествената човешка праведност, праведност от закона, сама по себе си не могла да достави  спасение на човека. За това било нужно друго – било нужно изкупление от първородния грях от Някой, Който може да го понесе. Това бил Божият Син. За целта на Неговото въплъщение в Евангелието от Матея се казва така: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20: 28), значи, за да ни изкупи. Същото ни казва и апостол Петър: „Не с тленни неща - сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос, Който е бил предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време за вас, повярвалите чрез Него в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава, та вярата ви и надеждата ви да бъдат в Бога” (1Пет. 1: 18-21). В посланието до Галатяни апостолът пише: „Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва”. Тук в оригиналния текст апостолът използа думата „exigorasen” (изкупува), тази дума буквално означава "купувам на пазара". В Ефесяни (1: 7) се казва, че в Христа ние имаме изкупление (tin apolytrosin) с Кръвта Му. Гръцката дума apolytrosis буквално означава "цена" или "откуп", за който плените или робите получавали свободата си, а престъпниците били освобождавани от наказания. В Стария Завет с тази дума се обозначавал откупът, който юдеите принасяли за своите първородни. Благодарение на този откуп първородните, които трябвало да бъдат посвещавани на служение Богу, се освобождавали от това служение. Така и извършеният подвиг на Иисус Христос е изкупителен, той е откуп или плащане –замяна на нашата смърт, понеже вследствие грехопадението всеки човек е обречен да носи наказанието за греха под вида на смърт. Христос, Който нямал никаква необходимост да умира, бъдейки безгрешен, умирайки, освобождава нас от смърт. Като при това, Неговата смърт носи характера на откуп или заплащане. Новият Завет говори за подвига на Спасителя като за подвиг изкупителен, като за изкупление, което сякаш има две измерения: положително и отрицателно. За положителното измерение на Изкуплението известният руски догматик В. Н. Лоски пише (стр. 280): "Изкуплението е съсредоточието на домостроителството на Сина и не бива да се отделя от Божествения замисъл в неговата цялост. Бог желае винаги едно, едното осъществяване – обожението на хората и чрез тях на цялата вселена. Но след падението на човека в изпълнението на Божествения замисъл се внасят необходими изменения, изменения не на самата цел, а на начина на Божественото действие. Грехът е разрушил първоначалния план на прякото и непосредствено възхождане на човека към Бога. В космоса се отворил катастрофален разлом. Трябвало да се излекува тази рана и да се оглави претърпялата катастрофа история на човека, за да се започне наново".

Положителното измерение на Изкуплението в основното съвпада с целта на творението, която е обожение на човека и чрез него на целия свят. Отрицателното измерение на Изкуплението се състои в отстраняването на тези прегради, които от определения момент на грехопадението отделят човека от Бога. Тези прегради са четири: 1) Грехът. По своята същност грехът е непослушание, т. е. разсъгласуваност на  човешката воля и Божията воля, бунт на човека против Бога. Грехът води до разрушаване на изначалното единство, което съществувало между Бога и човека.

2.) Проклятието. Светител Филарет Московски (в Катехизиса) дава следното определение на проклятието: "Проклятието е осъждане на греха от праведния съд Божий". Вследствие на грехопадението следва изгонването на първите хора от рая и лишаването на човека от възможността да общува с Бога. "Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина" – се казва в Евангелието от Иоан (1 Ин. 1: 5), и поради това нищо тъмно, греховно, зло не може да се намира в присъствието на Бога и да пребивава в общение с Него. По тази причина Бог отделя човека от Себе Си. По такъв начин, проклятието се изразява преди всичко в отчуждеността на човека от Бога като Източник на живота.

в) Дяволът. Отпадайки от Бога, човек се оказва във властта на падналите ангели. Дяволът чрез властта си над човека става "княз на този свят".

г) Смъртта. Намирайки се в състояние на отчужденост от Бога и във властта на дявола, човек няма възможността със свои сили да излезе от това състояние и по такъв начин се оказва обречен на духовна смърт.

С Изкуплението настъпва изменение в отношенията между Бога и човека. По този повод ап. Павел говори: "Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им" (2 Кор. 5:19). След грехопадението хората станали врагове Божии, чада на гнева Божий по естество, поради което било необходимо изменение на отношенията между Бога и човека. И това изменение апостолът определя като "примирение".

Само по себе си Изкуплението е откровение на Божествената любов към човека. Евангелист Иоан (Ин. 3: 16) говори: "Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен". Изкуплението е велико откровение на Божествената любов. Светител Филарет Московски говори в словото си на Велики Петък така: "Влезте във вътрешното светилище на страданията Иисусови – какво има там? Нищо, освен светата и блажена любов на Отца и Сина и Светия Дух към грешния и окаян род човешки".

В Евангелието от Матея Господ Иисус Христос се обръща към нас с думите: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Това са думи на въплътилия се Бог, защото ние, човеците, можем да се приобщим към Христовите кротост и смирение само с Божия помощ, тъй като те не са човешките качества, не са чертите на човешкия характер. Христовата кротост и смирение са благодатният дар. И само чрез общението на човека с Бога е възможно придобиването на тези добродетели, като кротостта и смирението. Механизмът на това общение се осъществява, както казват Отците на Църквата, чрез «общение на свойствата на природите». Човешката природа в Христа се пронизва от Божеството, изпълва се с нетварната Божествена благодат и остава напълно съединена с Божествената природа в едната Ипостас на въплътения Бог Слово.

а посланието си до Филипяни добавя: „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5). Тези думи изразяват истината за това, че за православния човек е възможно реалното, вътрешно приобщаване към Христовия живот, а не само като външно подражание. Истината за Богочовешкото единство на двете природи в Христа не е просто догматическа формула – това е велик Божий дар, защото чрез Иисуса Христа са ни дарувани велики и драгоценни благодеяния, та чрез тях да станем причастници на Божественото естество, отделяйки се от господстващото в света разтление на похотта. Затова и ап. Павел написал до Коринтяни: „Благодаря на моя Бог..., заради даруваната вам в Христа Иисуса Божия благодат; защото чрез Него се обогатихте с всичко” (1 Пет. 1: 4).

Тези велики благодеяния се състоят не само в това, че ние се спасяваме чрез Бога от греха, тлението и смъртта и че очакваме възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век, където „няма нито болест, ни печал, ни въздишка”, както се пее в заупокойния кондак «Със светиите упокой…», но и в това, че животът ни може да стане един живот с Бога. Именно в това се състои истинността на православието – в това, че можем да се уподобим на Христа, да станем Христообразни, по думите на преп. Иустин Попович.

Христообразността не е външна (възприятието на Христа като нравствен Учител), но вътрешна, защото Христос като Богочовек, съединил вътре в Себе Си двете природи /Божествената и човешката/ и чрез това съединение ни е отворил вратата на Небесното Царство. Как човек влиза в него ни разкрива ап. Павел в посланието си до Римляни: „И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога. Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 6: 4-11).

Затова и нашия живот с всичките му цели и задачи, с всичките си въпроси и проблеми трябва да насочваме към «живот в Христа». Когато съзнателно се отклоняваме от това да се подвизаваме срещу греха, против всяка вътрешна нечистота и всичко непотребно, говорейки, че не сме монаси, а просто грешни хора, ние сами заблуждаваме себе си и сами слагаме преграда между себе си и Христос. Сами отчуждаваме себе си от възможността да живеем с Христос и в Христос. Тогава и истината на Причастието ще бъде укрита от нас и няма да се отнася за нас казаното от Христа: „Аз в теб и ти в Мен”.

Христос е истинският Посредник и източник на дълбоката връзка между заблудилото  се и блуждаещо в греха човечество и търсещият «заблудената овца» Бог. Посредникът, както казахме, - това е Личността на Христа, това е Личността на Бог-Слово, това е Божествената Ипостас, Която възприема (приема в Себе Си) цялата пълнота на човешката душа. Христос е «единосъщен» на Отца и на Светия Дух по Божество, но Той също е «единосъщен» нам по човечество, защото «Словото стана плът», възприемайки пълнотата на човешката природа.  

Съответно на двете естества /Божественото и човешкото/ са и двете воли в Христа – това са две естествени воли в Христа, всяка от които принадлежи на своето естество. Свободното приемане на страданията е избор, принадлежащ на Самия Бог, свободно въплътил се от Дух Свети и Дева Мария.

Когато говорим за доброволността на цялото Домостроителство на спасението от Сина, трябва да сме наясно, че в него няма никаква необходимост. Бог, излизайки от Своята независимост по отношение на всичко, се въплъщава доброволно. Към това нищо не Го принуждава. Той предприема това действие само от едната Си Любов.

Той приема доброволно условията на падналата ни природа, а за нас тези условия са нещо неизбежно и необходимо. В Христос няма грях и няма място за грях. Той възприема всички последствия от грехопадението свободно, без всякаква необходимост. Тогава и естествената Му човешка воля в своята цялост и целеустременост е послушна на Божествената, защото на нея й е свойствено да тежнее към Източника на благата - Бога.

По друг начин се проявяват и свободата, и волята при човека. След грехопадението той е принуден по необходимост да избира. От неговата воля зависи свободният му избор: дали ще бъде с Бога в Христа Иисуса или не. Ако човек не избере Христос, той доброволно се отказва от Него и по своя воля отпада от Бога.

Ето как разсъждава преп. Максим Изповедник по въпроса: „Свободата и волята съвсем не са произвол. И свободата на избора не само, че не принадлежи към усъвършенстване на свободата, а напротив, тя е намаляване и изкривяване на свободата. Истинската свобода е безразделен, непоколебим, цялостен устрем и влечение на душата към Благото, Източник на което е Бог. Свободата проявява себе си в цялостния порив на благоговението и любовта. «Изборът» съвсем не е задължително условие за свобода. Бог проявява волята Си и действа в съвършена свобода, но именно Той не се колебае и не избира. Изборът (който в същност е «предпочитание») предполага раздвоение и неяснота, т.е. непълнота и нетвърдост на волята. Падението на волята се състои именно в това, че е загубена целта и непосредственността. Именно след грехопадението волята започва да се върти в многосложния процес на търсене на решения, предпочитания, съмнения и избор… » (Восточные отцы V - VIII вв., с. 216-217).

Само в такъв процес може да се говори за избор и за предпочитане. След като е направен първият избор и грехопадението се е случило, човекът вече е загубил свободата като състояние на природата си в единия си цялостен порив към Бога. Но му е останала възможността за избор между доброто и злото.

Свободният избор съответства на състоянието, в което ни е поставил грехът. Именно затова, защото сме в грях, ние трябва непрекъснато да избираме. За разлика от Христос, у Когото има две естествени воли, но няма човешкия «свободен избор». В Неговата Личност не може да има конфликт между двете природни воли, защото тази Личност не е човешка ипостас, която, вкусвайки от смъртния плод (от дървото за познание на добро и зло), трябва непрестанно да избира между доброто и злото. Неговата Ипостас е Божествена, чийто избор е направен веднъж и завинаги: избор на изтощаването на Бога и доброволното самоснижаване в приемането на човешкото естество и всички страдания, които преживял Спасителят, даже до позорната Кръстна Смърт. Този избор, както казва проф. Лоски е безусловното послушание на волята на Отца (сборник произведений проф. В.Н. Лосского «Боговидение», с. 527).

Нека отново спрем вниманието си на 3-чл. от Символа на вярата и по-точно на израза: „...и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария”. В този израз за нас се открива това, което по-горе казахме, че се нарича синергия. Човечеството в лицето на Дева Мария дава своето съгласие на Божествения зов. Съгласието на човешката воля се изразява в думите на Божията Майка: „Ето, рабинята Господня, да бъде по думите ти”. Това не е  просто робско подчинение или приемане на неизбежността, но свободно съгласие. Тези думи са единствено верният за православния човек избор. Това са думите на началото на нашето спасение и те са израз на истинската свобода – свободата да бъдем с Бога и да вършим Неговата воля, независимо от всичко.

Раждането на Спасителя е свръхестествено, тъй като зачатието в утробата на Приснодевата става от Светия Дух. От момента на зачатие в утробата на Приснодева Мария пребивава въплътеното Слово Божие, Втората Ипостас на Света Троица и от този момент нататък вече никога Словото не оставя Своята «плът» и никога не се разлъчва с нея. И в същото време никога не става никакво сливане или изменение на двете природи в едната Ипостас на Бог Слово, въипостазирало в Себе Си човешката природа, единосъщна нам.

От всичко казано дотук можем да си направим извода, че Христологията е основата на Сотириологията – учението за нашето спасение.  

„Без Мене не можете да вършите нищо” (Ин.15:5) – ни казва Спасителят в Евангелието от Иоан. И в същото време апостолът ни казва, че вяра без дела е мъртва. Това означава, че ако искаме да се спасим, трябва, не само да изберем, не само ясно да проумеем и да насочим, но и неотстъпно да следваме целта на своя живот – Христос и обожанието ни в Него, чрез Него и заради Него. А това от своя страна предполага доброволното подчиняване на нашата воля на Божествената. И за да ни е по-лесно да осъществяваме това си намерение, този си избор в живота си, Бог ни е дал десетте заповеди на Закона и деветте блаженства. Именно в тях се открива за човека нравственият Божий закон, чието изпълнение го приближава към изпразнения от грях Богочовек Иисус Христос. На тази тема ще се спрем следващия път под заглавието: „Спасението като цел за православния човек”.       

25 ноември, св. Климент Охридски, 2012 г.,

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

А. СПАСЕНИЕТО КАТО ЛИЧНА ЦЕЛ НА ХРИСТИЯНИНА

Част 1 Божият страх

Като преход от предишната към днешната тема ще припомним думите на преп. Серафим Саровски, казани в беседата му с Мотовилов, за Адам - първия човек, преди грехопадението му: «нито водата го давела, нито огънят можел да го изгори, нито земята можела да го погълне в пропастите си, нито нещо от днес съществуващото могло да го повреди с действието си и всичко му било покорно като на любимец Божи, като на цар и обладател на тварите и всички му се любували като на всесъвършен венец на Божиите творения, превъзхождащ всичката твар Божия съществуваща на земята и във водата, и във въздуха».

Грехът е непослушание на Божията воля. Именно той привел човека към смъртта на тялото и към опустошение и разложение на душата.

Но по Божието милосърдие човечеството било спасено с идването на земята на Божия Син Иисус Христос и изкупено с Неговата кръв. Заради Него Бог отново приел хората като Свои «чада» (Ин. 1:12), като Свои «синове» (Рим. 8: 19) и «приятели» (Ин. 15: 14).

На човека Бог отново възвърнал високото му достойнство, което се определя, по думите на апостол Петър, като «род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина» (1 Пет. 2: 9).

В посланието си до Филипяни ап. Павел писал за спасението като лична цел на християнина така: „Забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” /Флп. 3: 13-14/.

В православното разбиране думата "спасение" означава спасение на своята душа от вечните мъки в ада, от разделяне с Бога. Светите отци на църквата казват, че делото на личното спасение е най-важното за християнина. И то е равно на живот по Христовите заповеди. Или, казано по друг начин, да живее по Христовите заповеди е практическата цел за православния християнин, тъй като чрез тях човекът може да „усвой” за себе си Христос, за да наследи Небесното Царство.

Животът на изкупения от Христос човек вече е поставен в ново състояние, което определя и целта на личния живот на всеки един индивид и целта на живота на цялото човечество на земята -  възхождането на човека към богоподобие, по думите на преп. Антоний Велики.

Но нека да потърсим отговора на този най-важен за човечеството въпрос в източниците на предвечната истина -в Свещеното Писание и в светите отци, чиито разум бил просветен от Светия Дух.

В Евангелието намираме указание от Господа за целта и стремежа в търсенията на човека. «Търсете първом Царството Божие и Неговата правда» (Мат. 6: 33). При това Господ ни разяснява, че това Царство се намира не извън човека, а вътре в него: «Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е» (Лк. 17:21). Именно това е «от Бога призванието в Христа Иисуса» (Флп. 3: 14), за което говори ап. Павел. Но това призвание, по думите на апостола, се достига само, когато християните «живеят вече не за себе си, но за Умрелия за тях и Възкръсналия».

Същото говорят и светите отци на Църквата: целта на християнския живот те формулират като спасение на душата, разбирайки под това очистване на човешката душа от греха, от порока, от страстите и пристрастията чрез молитва, покаяние, смирение, делта на милосърдието и развитието в душата на християнските добродетели. Краят на целта преп. Серафим Саровски определя като «придобиване» (т. е. събиране и постепенно придобиване) «на Светия Божии Дух». Това «придобиване» предполага постепенност в събирането и натрупването на добродетелност чрез подвизаване, «заради Христа». Едва когато човек стигне максимума на възможността за добродетелност /макар и като условно понятие, защото тази възможност е безгранична, а се ограничава от човешкото естество/, той може да премине към следващия етап на духовното си съвършенство: придобиването на Светия Дух - дял на светиите. Но на предходния етап, на етапа на натрупването на добродетелност в себе си, първото и най-важно за християнина е да стане изпълнител, а след това и изкусен /опитен/, изпълнител на закона Христов. Като при това, както казва преп. Симеон Нови Богослов: «Ако няма в нас търсене на Светия Дух, то напразен е всеки труд и суетно е всяко наше делание, безполезен е пътят, който не води към нищо». Какво още ни казва св. Симеон с тези думи? Изостря мисълта ни към внимание върху себе си, та да не би да се заблудим в живота си като християни и, без дори да осъзнаем, да се окажем в положението на човек, отхвърлил родството си с Бога и отказал се от синовството Му. И незабелязано  от истински човек, какъвто е християнинът, да се превърнем в схема на човек. Защото синовството ни е дадено като дар от Бога, но и като задача, която Той поставя пред всеки един от нас. И само съзнателното й изпълнение от наша страна може да ни доведе до придобиването на синовството, което е и придобиването на Светия Дух. А това изпълнение е нашето съзнателно „обличане” на себе си в Христа и оттам в Бога. С едно изречение, ако внесем малък императив в думите на апостола, това ще звучи така: живеем ли, умираме ли, трябва да сме Христови /ср.Рим.14:8/. Именно това е и целта на човешкия живот – Христово преображение на душата на християнина иго нейното  уподобяване на Него. Това е краят на целта, това е и личното спасение на всяка християнска душа, извървяла личния си път на собственото си Христово преображение.   

Къде обаче е началото на пътя? Предполагам, правило ви е впечатление, че на иконата на преподобен, на свитъка, който държи в ръка е написано:  „Елате, чада мои, и на страх Господен ще ви науча”. Запитвали ли сте се защо точно това е написано? Защото от страха Господен започва началото на духовния път на християнина.   

Днес ще разгледаме темата за Божия страх и страхът от Божието наказание като негативен стимул за нравственото поведение на християнина и надеждата му на Божието въздаяние като позитивен стимул на неговото поведение.

Ако се обърнем към текстовете на Светото Писание, към Псалтира и към църковно-молитвените текстове, ще видим, че прошенията за освобождаване на християнина от вечните мъчения са много повече, отколкото тези за наследяване на вечните блага. Това ни показва, че трябва да се отнасяме с пълна сериозност към опасността от вечна гибел, която грози всеки един човек.

«Съвременните християни, - пише архиепископ Михаил Мадюгин - нерядко акцентират на тези места в Св. Писание, където се говори за Любовта и всепрощението Божие, съзнателно или подсъзнателно пропускайки Неговите сурови предупреждения. Всичко това много напомня поведението на човек, който, като си затвори очите пред грозящата го опасност, си въобразява, че вече я е избегнал или че тя въобще не съществува».
Подобна психология на страха архиеп. Михаил счита несъвместима като психологически преживявания на религиозен страх от православния християнин. Защото Божественият закон преследва като крайна цел не изпълнението му „под остен”, както той се изразява, а изграждането на свободна духовно здрава личност, която по личния стремеж на желанието и целта си не се нуждае от ограничения, налагани от закон. Ето защо правилната настройка на психологията на православния е съзнателния стремеж към спасение с възлагане на надеждата на въздаяние от Бога. И с ясното съзнание, че всеки грях е равен на смърт, че всеки неразкаян грях е равен на вечна смърт, че натрупаните неразкаяни грехове са равни на вечни мъки, т.е. вечно отдалечаване от Бога. И обратното: всяко изпълнение на закона /включващ 10-те Божии заповеди и 9-те блаженства/ е равно на добродетел, чиято заплата е живот, а натрупаната добродетелност е равна на вечен живот – на вечно блаженство в Христа Иисуса, нашия Господ, в съединяване с Бога, доколкото това е възможно за човека в Светия Дух.

Всеки път, когато грешим, ние забравяме за Бога. И ако не обръщаме внимание на това, и по вкоренилите се в нас навици упорстваме в греха, без дори да го съзнаваме, ние доброволно се предаваме на справедливото Божие въздаяние – смърт. Не само защото сме съгрешили, а защото не сме се покаяли. Какво означава не сме се покаяли? Може и да изповядаме някой грях, но в себе си не се отказваме от него и пак го повтаряме. Защо? Защото ни е по-лесно да си затворим очите, че да не го видим. Та да не би да затрудним себе си, като прогледнем. Но преображението на човека в християнин е трудно и изисква усилия, впрягане на целия му умно-сърдечно-волеви апарат в единствената посока - Христос. И не бива да се заблуждаваме, че с приемането на св. Кръщение, ние веднъж завинаги сме преобразени и сме станали Христови. Светото Кръщение е залогът, началото на възможността за личностно ни преображение в християни, не само по име, но и по дела, а накрая – и по същност. Преображението на християнина е процес, който започва от момента на Кръщението му, продължава през целия му земен живот и приключва с момента на кончината му. Затова църквата отправя прошение на всяка литургия за сподобяване на верните с мирен християнски край – като венец на благите му земни трудове, извършвани от любов към Христос. Ето го и стимулът на нравственото поведения на православния: любовта към Бога. Ако човекът-християнин заобича Бога от цялото си сърце, той през всичките си земни дни се пази от греха като от огън, който не само ще го обрече на вечния огън, но и ще го отдели завинаги от най-любимия му – от Бога. Именно острата сърдечна болка от мисълта за съществуващата опасност за отдалеченост от Бога завинаги е била главният стимул за нравственото изправяне на всички, които впоследствие просияли. В житието на св. Петка св. Евтимий писал така: тя денем и нощем плачеше и стенеше, на голата земя лежеше и полските треви за хляб използваше, заради своя възлюбен Христос; и така се смирявала.

Наличието на смирение в християнина, по думите на св. отци, е показател за наличието на страх Божии в него. Като осъзнава Божието величие, такъв човек се смирява от собственото си нищожество, боейки се да не оскърби Неговото величие. За разлика от горделивия, който се опива от собственото си величие и ослепял от него, нехае за Божието величие, което го прави и безстрашен пред Бога. Зает със себе си, навикнал да угажда само на себе си, такъв човек не се страхува да греши пред Божието лице. Такъв не го устрашават нито вечните мъки, където е делът му, нито се уязвява от мисълта, че завинаги може да се окаже далече от Бога. Затова и страхът Божии не е основата на нравственото му поведение нито като човек, нито като християнин.     

Лествицата на добродетелността е утвърдена на страха Божии, чието първо стъпало е смирението. Но страхът Божий, като «начало на премъдростта» (Пс. 110: 10), обхваща цялата лествица, защото в своето висше развитие «синовете на страха» достигат Божествената любов - венца на добродетелите.  

Бог е свят. Именно от преживяванията по отношение на светостта на всемогъщия Бог и Неговата промислителна любов се ражда страхът Божии. Много важно е да отбележим, че страхът Божии се поражда от тези благоговейни преживявания, а не само от единия трепет пред Неговото всемогъщество. От това можем да структурираме понятието „страх Божии” като „предпазваща” добродетел, изхождайки от светоотеческото понятие за обожението и светостта.

 «Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди» (Пс. 110: 10) – учи св. цар и пророк Давид. А премъдрият Соломон добавя: «Страхът Господен е животен извор, който отдалечава от мрежите на смъртта» (Притч. 14: 27).

За да разберем по-ясно какво е Божият страх, най-напред ще разгледаме „страхът” сам по себе си. Като естествено чувство в човека страхът има естествен произход - като свойство на инстинкта за самосъхранение със силно мобилизираща предпазна функция.  

Като психологическо понятие страхът е отрицателна емоция, възникваща в резултат на реална или въображаема опасност, заплашваща живота на организма, личността и защитаваните от нея ценности - цели, идеали, принципи.    

Когато говорим за страха въобще, трябва да разграничаваме психологическите понятия „страх” и „тревожност”, от които последното е обект на неврологията и психиятрията. Също така е добре да определим границите на естествения страх, зад чийто предели човек вече губи човешкото си достойнство. За илюстрация, като аналог можем да приведем едно друго усещане, което също естествено произхожда от инстинкта за самосъхранение – гладът. Ако се замислим за небходимото различие в поведението на един гладен човек и едно гладно животно, ще си зададем въпроса: защо животното не се осъжда, ако се нахвърли на храната, игнорирайки нечий други интереси, а човекът, който се предрежда на опашката, за да си осигури храна преди другите и повече от другите, се осъжда? Ако изходим от положението, че каквото е естествено, то не е безобразно, в горния пример е налице ръководството на естествения инстинкт. Тогава какво при човека е предосъдително? И естествено ли е за него естественото? Всъщност сляпото ръководене от инстинкта за човека е безобразие – в най-дълбокия, библейски смисъл на това понятие, защото освен животинския инстинкт за човека е естествено, разбирай природно, още нещо, което се отнася до друга, висша сфера. И именно това „нещо” определя природата му. „Нещото” се нарича съвест - чувството, което съотнася реалното състояние на човека с неговата природна даденост, с естествения нравствен закон, а при вярващия християнин – с Евангелския закон. Съвестта е тази, която определя естествените граници на инстинкта. Затова и всеки естествен стремеж е достоен за човека до тогава, докато се контролира от съвестта.

По-горе казахме, че страхът е реакция при опасност, проява на инстинкта за самосъхранение, чувство, присъщо на всяко живо същество, изпълняващо предпазна функция по отношение на живота му. Това чувство е наречено „негативно” и „отрицателно” не защото е порочно, а защото самото то се изразява в отрицание на всичко, възприемано като зло, като заплаха на живота, не само във виталния смисъл на това понятие, но и в качествения му аспект: здраве, материално благополучие и всякакво житейско благо. Доколкото страхът е съставна част на естествения инстинкт, тази емоция не може да се счита за ниска, порочна и греховна сама по себе си. Уродството започва там, където се загубва мярката, където животинският инстинкт потиска съвестта. Сам по себе си страхът е необходимо свойство на нашата психика, който ни сигнализира за опасност и ни подбужда да приемаме адекватни мерки. Изкривяването на естественото е последствие от грехопадението.

Страхът е вложен в човешката природа като своеобразен емоционален акселератор, който мобилизира цялото ни естество за борба за съществуването ни. В зависимост от личната ценностна система и конкретната ситуация човек се мобилизира от страх или чрез бягство, или чрез съпротива. Но и в двата случая страхът играе мобилизираща роля. Случаите, когато страхът парализира, следва да се отнесат към патологията, защото това, което в природата не съдейства за запазване на индивида или на рода му, не може да се счита за естествено. Затова и повишената тревожност, ужасът, паниката, фобията са противоестествени и се отнасят към нормалния страх като негови уродливи отражения в кривото огледало на падналото естество.

Страхът винаги е продиктуван от опасността за лишаване от нещо скъпо. Затова по своята природа страхът е ограда на любовта, той ражда ревност, стремяща се да удържи предмета на любовта, подбужда внимателно човек да следи за себе си, за всичко, което му е скъпо. Когато предметът на любовта е висок, тогава и страхът и неговото проявление са възвишени. Когато човек обръща любовта си към нещо ниско, то и страхът, и неговите проявления са долни. Човек страда от извратеността на своите стремежи и невярност в предмета на любовта си. Както пише архиепископ Иоан Шаховски: «Главното страдание на излезлия от Бога човек е самолюбието му. И  неговото безблагодатно страдание се ражда в любовния кръг, неосиян от Божествената любов». Този кръг е: 1) любов към своята преходна и нищожна мирска слава; 2) любов към бързопреходните ценности; 3) любов към телесните наслаждения и външния покой.

Христос ни освобождава от греховния страх, «изцелявайки подобното с подобно». Да си припомним предпазната функция на Божия закон. В Св. Писание се казва, че във всички области на живота хората били роби на тъмния страх, докато не им бил даден нов страх – страхът на светия Закон. Чрез страха от Своя закон Творецът започнал да лекува човечеството от всички страхове на земята. Като освободил страхът от демоничната му отрова, Божият Дух започнал да укрепва и да възвисява със Своя страх сърцата на хората. Хората, привикнали към страха, като към своя живот, започнали да се хранят с нов висш страх и да се възвръщат към Бога, към смисъла на своя живот. Така страхът на човека се оказал обезвреден, преобразен, повдигнат към небето и заменен от Божия страх, способен на безкрайно извисяване и изтънчване, и който излиза от сферата на всяка боязливост.

Страхът Божии аналогично на естествения страх е страх за живота, но не само за временния, а за вечния живот в цялата му пълнота и многообразие. Пълноценността на вечния (духовния) живот в човека зависи от неговата причастност към Бога. Светият Дух ни освещава, обожава, възсъединява с Небесният Отец. А грехът ни осквернява, разделя ни от Бога, лишавайки ни по този начин от Източника на вечния живот, като пресича действието му в нас. «Какво е по-ужасно от геената? – възкликва св. Иоан Златоуст и продължава: Но няма нищо по-полезно от страха от нея, защото страхът от геената ни носи венеца на царството».

Този страх е „Божии”, не защото човек се бои от Бога, като източник на опасност, а обратното, защото този страх е дар Божии, вложен в душата на човека за предпазването му от духовната опасност, наречена грях. Затова е казано, че този, който има страх Божии, има съкровище и е пълен с благо: страхът Божии пази човека от грях.

Страхът Божии е едновременно и условие - основа на очистването на душата - и плод: като тревожи съвестта ни, той ни подбужда да се отдалечаваме от греха, но се поселва в душата едва тогава, когато тя се утвърди окончателно в борбата със страстите.

«Коренът на богоугодния живот е страхът Господен – пише св. Теофан Затворник. Когато той дойде, като творческа сила всичко в теб се престроява и в тебе се възсъздава прекрасен порядък – духовен космос. Как да придобиеш страх Божии? Той е в теб, само че е заглушен: възкреси го. За целта дай глас на разума си и отвори сърцето си, за да приеме внушенията на истината. Като пробудиш чувството, заедно с него ще дойде и  страхът Божии. Това е зарята на живота».

«Страхът Божий е начало на очистването на съвестта» – писал прп. Амвросий Оптински. Той разполага човека към внимателна съсредоточеност в своя вътрешен свят и живота наоколо. Поради това богобоязливият човек се отличава с трезвение – добродетел, без която е невъзможно да се придобие нравствена устойчивост. На такъв също е свойствено мъжество, което преодолява страховете на този свят, защото страхът Божии ги утеснява.

Другата добродетел, съединяваща в себе си трезвението с мъжеството и която поражда страх Божии – това е ревността по Бога, възбуждана от съзнанието за висотата на Божия замисъл за човека, срам за личното му несъответствие на този замисъл и решимостта да направи всичко по силите си, та с Божия помощ да възстанови в себе си Неговия поруган образ, щателно изследвайки себе си, откривайки и отстранявайки всичко Богу противно в себе си, както и зорко следейки да не би да се приближи към душата нещо враждебно.

Духовната ревност подбужда човека да пренебрегва временното заради вечното и да не се бои от скърби, защото, по думите на св. Амвросий, когато сърцето възревнува духом, тялото не се опечалява от скърбите, не изпада в боязън и не се сгърчва от страх, но умът, като диамант, със своята твърдост противостои във всички изкушения.

Прп. Ефрем Сирин пише: «Далеч от всяка боязън и никакъв трепет не се приближават към този, който се бои от Бога и спазва всичките Му заповеди».

Немощите ни, с които оправдаваме нравствените си падения, обясняват именно недостигът в нас на страх Божии.

«От какво човек бива лош? – От това, че забравя, че над него е Бог» – казва преп. Амвросий Оптински. Ние се боим от всевъзможни лишения, скърби, болести, бедност, накрая -от самата смърт, но не се боим да застанем пред Бога с явните си грехове, бедни на добродетели, духовно мъртви. Боим се от временните страдания, но не от вечните, защото вечното за нас «не е актуално» по силата на нашето маловерие. Ние «забравяме, че над нас е Бог»  - не в смисъла, че не признаваме или не осъзнаваме факта на Неговото битие, но в това, че се прилепяме към временния живот, към неговите преходни ценности, като игнорираме Божия промисъл за нас и нашата отговорност пред Него. Както се изрази един съвременен богослов, в днешно време голяма част от вярващите сме «религиозни склеротици», понеже пренебрегваме своето истинско предназначение: да се уподобим на своя Отец Небесен, като по мярката на силите си подражаваме на светиите Му.

Ние се страхуваме от хорската мълва, от човешкия съд, от властващите предразсъдъци и порочни обичаи. За да угодим на човеци, нарушаваме Божиите заповеди. А от Божия съд не се боим.

«От това и произлязло цялото зло, - пише св. Иоан Златоуст-  че в зилите си дела се боим не от Бога, а от хората. Заради това избягваме и добрите дела, които не изглеждат такива в очите на хората – защото се взираме не в същността на нещата, но гледаме мнението на другите».

Страхът Божии, съгласно светоотеческото учение, се отличава по своите етапи на развитие и на всеки етап се характеризира като: 1. страх на роб, 2. страх на слуга и 3. страх на син.

Ава Доротей, опирайки се на св. Василий Велики, пише, че човек може да угоди на Бога по три начина: «или като Му благоугажда, защото се бои от мъките – намирайки се в състоянието на роба; или търсейки награда, като изпълнява Божиите заповеди заради собствената си полза, с което се уподобява на наемник; или прави добро заради самото добро и тогава се намира в състоянието на сина. Защото синът, когато достигне съвършена възраст и в разума, изпълнява волята на баща си, не защото се страхува, че ще бъде наказан и не за това, че ще получи награда от него, но поради особената любов, която изпитва към него и почитта, която подобава на баща: синът обича бащата и е уверен, че цялото богатство на баща му, принадлежи и нему»

Някои от св. отци разглеждат степените на страха Божии в съответствие с трите основни християнски добродетели – вяра, надежда и любов. «Три са подбудите, – пише ава Херемон – които заставят хората да се отклоняват от пороците, т.е. страх от бъдещото мъчение в геената, или страх от настоящата строгост на закона; надеждата и желанието да получат царството небесно; накрая разположението и любовта към самата добродетел. Вярата и страхът от бъдещия съд и мъчения ни отклоняват от скверните пороци; надеждата от очакването на небесните въздаяния отлепя ума ни от настоящето и ни заставя да презираме всички плътски удоволствия; любовта със своя огън възпламенява в душата ни любов към Христа и към преуспяване в духовните добродетели и ни подбужда с пълна ненавист да се отвращаваме от всичко, което им е противно».

Свт. Игнатий Брянчанинов казвал, че «страхът Божий очиства човека, подготвяйки го за любовта: ние биваме роби заради това, че законно да станем чада».

Първата степен на Божия страх св. отци определят като аналог на страха на роба, тъй като от страх от наказание робът се стараел да изпълнява волята на господаря си. Така  и християнинът, намиращ се в предверието на духовния живот, осъзнава вътрешно реалността на Божието битие, Неговото всемогъщество, всезнание и всеправосъдност. На този етап в човека не остава съмнение, че като следствие на неразкаяния греховен живот ще се сдобие с вечните мъки. А след това, уплашвайки се от тях, се старае да се отклонява от греха, ако улови себе си в нещо, което противоречи на заповедите, съкрушено се кае в сърцето си, стремейки се колкото може по-скоро да се изповяда, а в бъдеще се пази от всичко, което би го довело до падение. На края на този етап той вече е готов да търпи тук всякакви скърби (в т.ч. и мъките на собствената си съвест, тъй като вече не се бои да види себе си в истинската си светлина), само и само да не се окаже хвърлен във външната тъмнина. Ако човек е последователен в този път, за него ще настане следващият етап – „пътят на слугата” и, съответно, другата степен на страха Божии – „страхът на слугата”. Тогава принудата в него ще бъде заменена от доброволността като мотив за вършене на добро и ще започне като наемник да се надява на награда за своето доброделание.

Слугата може да обича или да не обича господаря си, но на този етап това му отношение не е определящо, тъй като мотивацията за поведението му е користта. Прави нещо, за да получи нещо. Слугата може да бъде предан на господаря си до саможертва, бъдейки подбуждан от благодарност именно за неговата грижа и щедрост. Аналогично е и в духовния живот. Възлезлият на тази степен на надеждата, очаква вечна радост, неизмеримо превишаваща всички днешни временни скърби и това му помага да се придвижва напред към целта. Подбужда го да се отнася грижливо към постигнатото, цени своята причастност към Божественото и бъдещите блага, щателно предпазвайки душата си от всичко губително и греховно.

И „страха на роба” и „страха на слугата” са само въвеждащи в благочестивия живот, пробуждащи човека от греховния сън и служещи за възбуждане на неговата енергия към християнско подвижничество на първите, начални степени на християнския живот. В Библията, и в Стария, и в Новия Завет, много се говори за страха Божии, за неговата спасителност, поради това на пръв поглед могат да прозвучат странно думите на св. Иоан Богослов: «В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта» (1Ин. 4: 18). От думите на св. апостол излиза, че има два страха: един първоначален и друг – съвършен, и че единият е свойствен на начинаещите, за да бъдат благочестиви, а другият е страхът на светиите, достигнали мярката на съвършената любов. Например: който изпълнява Божията воля от любов към Бога, обичайки Го, за да Му благоугажда, такъв знае в какво се състои същественото добро и е познал какво означава да бъде с Бога. Такъв има истинска любов, която св. Иоан нарича съвършена. И тази любов го привежда в най-съвършения страх, защото такъв се страхува от Бога и изпълнява волята Му вече не от страх от наказание и вече не, за да избегне мъченията, но защото той, веднъж вкусил от сладостта на пребивававането си с Бога, се бои да не отпадне, страхува се да не се лиши от нея. Тогава този съвършен страх, роден от любовта, прогонва първоначалния страх. И тогава християнинът достига достойнството на сина и обича доброто заради самото добро, а се страхува, защото обича. Това е най-големият и съвършен страх.

Ава Херемон подчертава, че само синовният страх е благонадежен. Защото е много по-висше да не искаш да отпаднеш от доброто заради любовта, отколкото да не се съгласяваш със злото от страх от злото. Ако в първия случай добродетелта е свободна,  във втория тя е принудителна, извършвана като че против волята на човека, насилствено изтръгната от страха от наказание или желанието за награда. Страхът без любов е неустойчива опора. Затова и отклоняващият се от прелъстяващите го пороци от страх, не може да бъде никога твърд в добродетелността, защото няма в себе си «непрекъснатия мир на вътрешната чистота».

С образуването на триединното чувство на вярата - любов, смирение, отречение - започва дългият път на човека за доказване на неговото християнство. Тогава започва борбата му за намереното от него съкровище на вярата или, казано по друг начин, започва неговото възхождане към съвършената любов. Тази любов вече е войнствена, а не спяща. За да не заблудим обаче, ние трябва да разберем дали воюването й е истинско, а не лъжливо. Защото апостолът ни предупреждава: „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата” (2 Тим. 2: 5).

„Небцето различава вкуса на храната” - говори Св. Писание (Иов. 34: 3), така и духовният вкус ясно се показва такъв, какъвто е, по думите на преп. Григорий Синаит, със своята златна проба. Страхът Божии е тази златна проба. Първоначалният тласък на любовта във вярата е подобен на малък лъч и този, който го усети не бива от духовна предпазливост, дори и да го нарича любов. Защото любовта трябва да се докаже, а не преждевременно да убеждаваме себе си, че я имаме. Затова и преждевременният стремеж към развитие в себе си на чувството на любов към Бога, без да сме придобили страх Божии, граничи със самопрелъстяването, по думите на св. Игнатий Брянчанинов. Пътят към Христос, казва той, започва и завършва под водителството на страха Божии.

Ще завършим с думите на преп. Исаак Сирин: „Покаянието е кораб, а страхът – негов кормчия, любовта пък е Божественото пристанище”. „Смиреният от вярата не говори за любов и търси преди всичко смирение, знаейки, че само при трайно смирение може да бъде достигната и трайна любов”.

Така вярата ражда Божествения страх. Затова всички св. отци считат, че именно възникването в човека на страх Божии е признак, че той е започнал действително да осъществява вярата в живота си. Едва с неговото възникване започва воюването на човека в неговата борба за съвършена любов.

Придобиването, макар и на начатъци на страха Божии вече е велико дело. Затова и преп. Серафим Саровски говорел на духовните си чада, че не могат да придобият страх Божии, ако не се освободят от тежестта на житейските си грижи. Когато умът стане безгрижен, казвал той, тогава започва да се движи от страха Божии, който го влече към любовта и да го води към съвършената любов, към тези седем дара на Светия Дух, за които говори Писанието: духът на премъдростта, духът на разума, духът на съвета, духът на силата, духът на познанието, духът на благочестието, духът на страха Божии (ср. Ис. 11: 2- 3).

А ние трябва да започнем с очистителния страх, т.е. със страха от мъките, та най-първом посредством него да отхвърлим от себе си лошото и с покаяние да се очистим от сквернотата на греха, за да достигнем постепенно и до чистия страх (страха от любов), дара на Светия Дух.

Като завършек предлагаме съветите на един от оптинските старци – преп. Моисей Путилов:  

„Не смущавайте душата си с помисли за това, че сте немощни и нямате никакви добри дела. Разбира се, големи дела, може би нямате, но надявам се, имате дребни, които не забелязвате, и такива сигурно могат да се съберат доста. На вид те са малки, сякаш нищо не значат, но за спасението могат да се окажат немалки и дори достатъчни. Ще ви изброя, макар само някои от тях, които не са ви чужди и които се срещат у вас при различни случаи:

Ако окажете милост на някого, ­ заради това ще бъдете помилвани.

Ако състрадавате на някой страдащ (а това не изглежда нещо голямо), ­ ще бъдете причислени към мъчениците.

Ако простите на този, който ви е обидил, то заради това не само ще ви се простят всички грехове, но ще бъдете чада на Небесния Отец.

Ако се помолите от сърце за спасението си, макар и кратко, ­ ще бъдете спасени.

Ако се укорите, обвините и осъдите себе си пред Бога за греховете, които чувства съвестта ви, ще бъдете оправдани.

Ако изповядате греховете си пред Бога, ще получите прошка и награда.

Ако скърбите за греховете си или се умилите, или се просълзите, или въздъхнете,  “въздишката не остава скрита от Бога”, казва св. Симеон Нови Богослов ­ “и нито една сълза, нито дори частица от сълзата”. А св. Йоан Златоуст говори: “Дори само да поскърбиш за греховете си и това Бог ще използва като причина за твоето спасение.” 
Виждате ли колко дела сте извършили, които даже не съзнавате.

И така е по-добре за вас: да се хвалите само с немощите си, а не се любувате на добрите си дела. Тях нека ги оцени Праведният Съдия, Въздаващ всекиму заслуженото, а ние да гледаме само своите грехове, всеки ден да се каем за тях и да се грижим да ни бъдат простени.”

16 декември 2012 г., неделя на св. праотци

БЕСЕДА 3 - 20 януари 2012 г.

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

А. СПАСЕНИЕТО КАТО ЛИЧНА ЦЕЛ НА ХРИСТИЯНИНА

Част 2 За външния и вътрешния човек и вниманието към себе си, от което се ражда вътрешният покой и покаянието в християнина

.

Преди да пристъпим към днешното изложение, ще спрем за по-голяма яснота вниманието си на някои понятия, отнасящи се до личността на човека и имащи отношение към неговото спасение. Тези понятия: дух, душа, тяло, външен и вътрешен човек, стар и нов човек, записи на скрижалите на сърцето, срещаме из текстовете на цялото Свето Писание.

Общоприето е човекът и негова душа да се възприемат като синоними. Но, като разгърнем страниците на Светото Писание, се оказва, че в известен смисъл душата на човека се състои от душата на външния човек, на вътрешния и на новия човек. А ако внимателно изследваме библейските текстове, сами ще стигнем до извода, че паметта на човека фиксира, т.е. запомня, записвайки живота на човека, както в главния мозък, така и в духа, на скрижалите на сърцето. Ще разберем също и че от гледна точка на вечността стойност има само вътрешният човек, доколкото той отхожда от земята и се връща при Бога. И още нещо ще разберем: че за наше съжаление във вътрешния ни човек се отразява и външният ни човек. Той прониква в скрижалите на сърцето, въпреки нашия нов, създаден по Бога, от Бога при Кръщението ни, човек. Външният човек прониква в сърцето, когато християнинът постъпва по плът. Тогава вътрешният човек на християнина започва да представлява съчетание в различни пропорции на новия и външния човек.

Старият или ветхият, както още се нарича в Св. Писание, човек е външният човек със своите индивидуални особености.Чрез посланието си до Ефесяни апостолът призовава всички християни да отхвърлят от себе си стария човек и да се обновят в новия. Ето какво пише той: „Да отхвърлите от себе си ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновите с духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Еф. 4:22-24).

Ветхият или външният човек е човекът, който е живял или живее «в Адама», по плът. Именно него Господ приковал на Кръста: „ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха” (Рим. 6:6). Именно затова християнинът е призован „да съблече” от себе си стария човек и „да се облече” в новия, т.е. да обнови себе си в Христа. Това означава, че в стария човек съществува нещо некачествено, непригодно за живот в Бога, което християнинът, ако иска да живее в Бога, трябва да отхвърля от себе си. В посланието си до Галатяни ап. Павел писал така: „плътта желае противното на духа...” (Гал.5:17). Нима това не означава, че плътта не само, че се бори с духа, но и заявява независимостта на външния човек от вътрешния?! И тази независимост се изразява не само в директните плътски пожелания, но и, образно казано, в различните камуфлажни облекла на новия човек, който по същност остава стар и непроменяем, придържайки се към старите си навици, пожелания и стремежи. И по този начин налагайки себе си, господарува над вътрешния човек, който обаче е главният, чрез който човек се спасява, понеже се намира в духа. Него Св. Писание нарича „скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4).

Св. отци казват, че реалната личност на човека – това е душата му, неговият конкретен живот. Тя се проявява чрез мислите на човека, чрез неговите представи и емоции, чрез неговите предпочитания и решения, които взима и изпълнява в живота си. Казано на кратко: душата на човека е неговото мислене (ум), емоции и воля.

Външният човек – това е човекът, свързан с тялото и проявяващ се чрез него. Той включва мислителните способности, емоциите и волевите решения на човека, които  провежда в живота си, като отчита интересите на тялото и собствените си представи за  живота. Те включват не само неговите стари навици и предпочитания, но и новите, които не съответстват на Св. Писание.

Вътрешният човек се намира в духа на човека. Той представлява личността на човека, която е отразена в неговия дух. Той се формира през целия живот на човека чрез условията на живот, конкретните предпочитания и решения. Целият живот на личността се изобразява във вътрешния човек посредством текущите и обновяващи се записи в сърцето. Вътрешният човек в християнина се състои от сбора от тези записи с отчитане действието на Светия Дух, Който „изтрива” част от греховете.

Сърцето е най-важната част от духа на човека. То представлява мястото, където стават всички записи на живота на човека. Именно на скрижалите в сърцето на християнина се намира новият вътрешен човек.

Новият човек /т.е. приелият Христовото име, чрез Кръщението в Името на Троичния Бог/ се намира в духа на човека и представлява идеалната личност на човека, доколкото всички грехове са „изтрити” от живота му. Това действие по „изтриването” на греховете е извършено и се извършва от Бога, оставяйки на скрижалите на сърцето само очистените записи на живота на човека, годни за вечността, т.е. добродетелите. Те представляват тази част от живота на човека, която сам Бог признава за годни и праведни. И те повече не се променят, а само се надграждат. Това става чрез непрекъснатото възрастване на новия човек в Светия Дух. А от това произлиза и обновяването на вътрешния човек като непрекъснат процес в живота на християнина до достигане крайната си мярка на Христоподобие, което всъщност е възможност за безкрайно преобразяване и възрастване на човека в Светия Дух.

Да погледнем сега към човешкия дух. Св. отци ни казват, че той се намира във вътрешния ни човек, че и той има своите желания, който не са независими и чужди за човека и винаги оказват влияние на живота му. На практика невидимият вътрешен живот на християнина винаги влияе на неговия реален живот, иска или не. При това, колкото по-правилен и богат е вътрешният живот на човек, толкова по-лесно успява и в делата си. Разбира се, тук говорим за успешност по отношение на вечността. Освен това, колкото повече човек възраства духовно, толкова по-лесно взима правилни решения и в житейски план. Чували сме да казват, че духовното израстване на християнина зависи от различни фактори: семейна среда, общество, характер и т.н. Светите отци обаче са на друго мнение. От опит твърдят, че духовното израстване на християнина, преминал младенческата възраст, зависи само и единствено от него самия, от това как обновява вътрешния си човек.   

От Св. Писание научаваме, че вътрешният човек, т.е. духът в човека е човешкият ум и сърце, разглеждани не като телесни органи, а като мисъл, чувство, воля и способност за взимане на решения.    

В книгата на Иов четем: «Но има дух у човека, и диханието на Вседържителя го вразумява (32:8); «духът на моя разум ще отговори за мене» (20:3). А в Псалтира е написано: «беседвам със сърцето си, и духът ми изпитва» (Пс. 76:7). Премъдрият Соломон пък ни казва: «при сърдечна скръб духът унива» (Пр. 15:13). Или  в Царства: «защо си смутен духом?» (3 Цар. 21:5), или в Даниил: «духът му се смути» (Дан. 2:1), или в ап. Павел: «духът ми нямаше покой» (2 Кор. 2:13). И за Господ се казва: «Иисус се смути духом» (Ин. 13:21).

Когато трябва да вземе решение: «духът в мен ме дави», четем в Иов. (Иов. 32:18) или: «по-добре е да се смиряваш духом» (Пр. 16:19). А когато решението е неправилно, пак в Иов четем: «защо устремяваш против Бога духа си? » (Иов. 15:13).

Еклисиастът пък ни казва: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Ек. 12:7). Нашият Господ Иисус Христос, преди да умре, вдигнал очи към небето и казал: „Отче, в Твой ръце предавам духа Си!” И като казал това, изпуснал дух (Лк. 23:46). Щом духът на човека се връща при Бога, значи човешкият дух сам по себе си е разумна духовна същност. А това означава, че не главният мозък в нашето тяло е източникът на нашата разумна дейност, защото след смъртта и мозъкът умира. Тогава по какъв начин ние чувстваме и мислим след преминаването си в духовната сфера? 

От кн. Битие знаем, че душата на човека се появява в резултат на съчетанието на духа с тялото. Тогава възниква въпросът къде изчезва душата, когато духът отиде при Бога? И отива ли душата на човека заедно с духа?

От същата книга знаем, че във външния ни човек има душа, свързана с тялото, което притежава органи на чувствата и мислителен апарат, каквито са сърцето и главният мозък. Именно с тях тялото чувства, мисли и реагира. Но Св. Писание ни казва, че във вътрешния човек също съществува душа и тя се намира в неговия дух. При това - дух автономен, доколкото самостоятелно отива при Бога. По какъв начин душата на човека попада или се намира в духа отново ни съобщава Библията, когато говори за сърцето на човека. Тя не ни говори за анатомичния орган, който транспортира кръвта из тялото ни. Тя ни говори за „сърцето на духа”, изключително важно за вечния живот на човека – така, както анатомичното сърце за работата на цялото тяло.

Фактически духът на човека е там, където се намира сърцето му. Затова в 50 Пс. четем покайната молба на св. цар Давид: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене!”. Затова и този стих е поставен като рефрен в предпричастния канон. От всичко това можем да си направим извода, че за нас и за нашето лично спасение най-голямо значение има нашето сърце. В него се концентрира нашият живот и като хора, и като християни. А не във външния, както сме привикнали да считаме. Тялото ни ще остане на земята, а духът ни ще отиде във вечността със записан в сърцето ни целият наш живот.  За християнина, поставил спасението си като своя лична цел, е много важно да разбере, че в живота си най-напред трябва да обръща внимание на своя дух и неговото сърце. Какво, според Св. Писание, представлява духовното сърце? То мисли, чувства, взима решения. 

Например в книга Битие сърцето мисли: «всичките им сърдечни мисли и помисли» (6:5), «помислите на човешкото сърце» (8:21). В Еклесиаст и Иеремия то чувства: «пъди скръбта от сърцето си» (Ек. 11:10), «скърбя вдън-сърце си, вълнува се в мене сърцето ми» (Иер. 4:19). В Царства, Иеремия и Иоана взима решения: «ще постъпва по сърце»  (1 Цар. 2:35), «живее по упорството на сърцето си» (Иер.13:10), «затвори от него сърцето си» (1 Ин. 3:17).

От казаното ни в Библията стигаме до извода, че душата на човека, духът и сърцето му имат едни и същи способности: мислят, чувстват, решават. Тогава къде е разликата? 

Отново в Библията се говори за «скрижали на сърцето». Всички помним за каменните скрижали, които Бог дал на Моисей с десетте заповеди на Синай. В кн. Изход  се казва, че Бог му дал двата скрижала на откровението, каменни скрижали, на които с Божия пръст били начертани писмената Божии. (вж.Изх. 31:18; 32:15-16). 

Да видим какво пише в Новия Завет. Апостолът ни казва така: «вие ... сте писмо Христово, стъкмено чрез нашето служение, написано не с мастило, а с Духа на живия Бог, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето» (2 Кор. 3:3). Сега вече Бог пише на скрижалите на човешкото сърце. А премъдрият Соломон ни открива, че и ние можем да пишем върху скрижалите на сърцето си: «напиши ги върху скрижалите на сърцето си», казва той, когато поучава: милост и истина да не те оставят  (Пр. 3:3).  Това означава, че нашите постъпки и думи се запомнят в сърцето ни. Затова и пророк Иеремия е написал в книгата си: «Грехът на Иуда... е начертан върху скрижалите на сърцето им» (Иер. 17:1).

Тези думи на пророка ни доубеждават във факта, който всички ние знаем, че всеки човек лично ще отговаря за греховете си, доколкото именно в собственото му сърце се фиксира целият му живот. Цялото Свето Писание ясно ни показва, че на скрижалите на духовното ни сърце се записва целият живот на човека. Ако разгърнем книгите на архиепископ Лука Войно-Ясенецки, пък и други книги, ще намерим свидетелства на хора, изпаднали в клинична смърт, които разказват, че оказвайки се в духовната сфера, за един миг видели целия си живот.   

И така, вече знаем, че Бог е предвидил в сърцето, в духа на човека да се записва целият му живот. Благодарение на това, личността на човека се запазва след прехода й в духовната сфера и вътрешният човек веднага след отхода си вижда живота си с всичките му подробности. Светите отци казват, че така се случва и когато Господ  просвещава християнина със светлината Си.

Бог е предвидил всичко, което човек говори или прави да се записва в скрижалите на неговото сърце (дух). Едновременно с това ние запомняме и с паметта си в главния мозък. Но паметта на човека е несъвършена, а в духовното сърце всичко се записва в идеален образ. Поради това човек не забравя нищо от своя живот.  Затова и пророк Исаия написал: «Кажете на праведника: блазе му! защото ще яде плодовете на делата си; а на беззаконника - горко му! защото ще има отплата за делата на ръцете му» (Ис. 3:10-11).

Всеки християнин трябва да не забравя, че ще дойде ден, в който ще дава отчет за живота си.  

От гледна точка на вечността, се оказва, че не е много важно какво помним в главата си, изхождайки от паметта на главния си мозък - важно е, това, което е записано в сърцето ни. И това е важно за всички християни, защото именно в сърцето на всеки християнин е заложено като крайно място възможността за вечен живот в Бога след отхождането му. Всеки християнин има възможността, независимо от периодичните си отклонения, до край да очисти сърцето си от греховете. Затова не трябва да забравяме, че нашият Господ «гледа сърцето на човека» (ср.1 Цар. 16:7). Затова и ни е казано, че повече от всичко, което е за пазене, е сърцето ни (Пр. 4:23).

На нас, човеците, Бог е дал възможността да се родим от Него в светото Кръщение, заличавайки при това всичките ни грехове, на съвременен език казано: като некачествени записи на сърцата ни. А след това Бог дава възможността на християнина да очиства сърцето си, посредством тайнствата, и в процеса на по-нататъшния си живот. Но за това трябва да се обърнем към Него: «Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда» (1 Ин. 1:9).

И да не забравяме, че в духа на човека се намира, «скритият човек на сърцето» (1 Пет. 3:4). И да разберем, че, докато сме живи на земята, имаме възможността да поправим  собствените си записи върху сърцето си, като отмахнем и очистим от него всеки грях и всичко излишно. Да бодърстваме и така да поддържаме чистотата на собственото си сърце. Ние имаме кръста, на който Иисус Христос проля Кръвта си за нас и благодарение на него имаме удивителните възможности на Благодатта. Това е много важно и да разберем, и да помним, защото най-важното е духът на човека и неговото развитие по отношение на Бога е основното в нашия живот. Затова за нас е крайно желателно във всекидневния си живот да се ползваме от дадените ни възможности и правилно да поставяме приоритетите си. А те трябва да са насочени към стремежа и очистването на нашия дух, стремеж за очистване докрай, до Христоподобие. Защото само Христоподобният дух може да живее вечно със Самия Христос, Който е Глава на Църквата: и земната, и небесната.  Казано по друг начин, всеки ден трябва да насочваме себе си по посока на възрастването в Христа на собствения си дух. Как? Като и в най-дребното нещо станем изпълнители на Словото Божие, което за наше улеснение в краткост е събрано в 10-те заповеди на закона и  9-те блаженства.   

В предишната лекция говорихме за Божия страх като стимул на нравственото ни поведение като християни: като първата необходима добродетел, съдействаща за нашето спасение. Светите отци казват, че страхът Божии, съчетан с вниманието към себе си е равен на вътрешен покой плюс покаяние, от които се ражда стремежът за съвършен християнски живот с крайна цел спасение в Христос.  

Светите отци казват още, че страхът Божии е баща на вниманието, а вниманието е майка на вътрешния покой, от който се ражда началото и коренът на покаянието. Не случайно в много от житията на преподобните четем: „Като започнал със страх Божий, внимание към себе си и непрестанни молитви, той прибавил желание за съвършен живот”. Целта на молитвата е чрез нея човек да придобие навика непрекъснато да помни Бога, да живее в Бога и така да придобие и съхрани в сърцето си благодатта на Светия Дух.

Днес ще се опитаме да разберем защо вниманието към себе си е необходима предпоставка за духовното израстване на християнина и как невнимателният, разсеян живот препятства това израстване. В голяма част от последващото изложение ще се ръководим от размислите на светител Игнатий Брянчанинов „За разсеяният и внимателният живот”.

„Синовете на света, казва той, считат разсеяността за невинна, а светите отци я считат за начало на всяко зло.” Защо? Защото разсеяният човек за всичко, дори за най-важното, има повърхностни понятия и обикновено е непостоянен в желанията, решенията и действията си.  

„Както пеперудата пърха от цвят на цвят, - пише св. Игнатий - така и разсеяният човек преминава от едно земно удоволствие към друго, от една суетна грижа към друга”. Затова такъв човек остава чужд на любовта към ближния, с равнодушие гледа на човешката беда и с лекота възлага бреме на другите.

Скърбите силно му въздействат, защото не ги очаква. Той очаква само радости.

Ако скръбта е силна, но бързопреходна, разсеяният бързо я забравя в шума на развлеченията. А дълговременната скръб го съкрушава.

Разсеяността сама наказва този, който й е предан: с времето всичко му омръзва и той, понеже не притежава никакви задълбочени познания и впечатления, се предава на измъчващото го безкрайно униние, чиято „дъщеря”, по Лествичника, е скуката. Всичко му доскучава, всичко му омерзява, всичко му дотяга, никой и нищо не понася. А ако някой го посъветва да се помоли, за да си помогне, приема съвета с отвращение. И като не си намира място в себе си, се предава на забрава и на празни занимания. Затова св. отци считат, че разсеяността е вредна въобще, но че е особено вредна за Божието дело, за делото на спасението, което изисква постоянна бдителност и напрегнато внимание.

„Бдете и се молете, за да не паднете в напаст” (Мат. 26:41), казал Спасителят на учениците Си. А от евангелието на Марк Христос възвестил на цялото християнство, следователно и на нас - съвременните християни: „Говоря го на всички: бъдете будни!”  (Мк. 13:37). Затова и този, който води разсеян живот директно противоречи на заповедата на Господ Иисус Христос за живота си.

От житията знаем, че всички светии щателно са избягвали разсеяността. Непрестанно или, в краен случай - според възможностите си, те се съсредоточавали в себе си, внимавайки за движенията на ума и сърцето си и ги насочвали по завещаното в Евангелието. Да внимава в себе си трябва да навикне всеки християнин, ако иска да преуспее духовно. А този навик, от своя страна, предпазва ума от разсеяност, дори и сред обкръжение от шумни развлечения. Чрез навика внимателният пребивава в уединение - сам със себе си и сред много хора.

Като познал опитно ползата от вниманието и вредата от разсеяността, някой велик старец казал: «Без усилена бдителност над себе си е невъзможно преуспяването в нито една добродетел».

Безразсъдното провеждане на краткия земен живот, даден ни за приготвяне за вечността, в едните земни занимания, в удовлетворяването на дребните и нямащи край похоти и пожелания, преминавайки от едно сетивно удоволствие към друго, води до  забравянето или рядкото и повърхностно помнене на неминуемата и едновременно: величествена и грозна, вечност.

А християнинът е призван добре да изучи Божиите дела и да извършва своето лично служение Богу с огромно благоговение и внимание, иначе човек нито може да ги проумее, нито да ги отнесе към себе си, а още по-малко – да ги изпълни.  

Великото Божие дело: сътворението на човека и после, след неговото падение, обновлението на човека чрез изкуплението на Богочовека, трябва с подробности да бъде познато на всеки християнин, защото без това познание той не може да знае и да изпълнява задълженията си на християнин. А това познание не може да бъде придобито при разсеяност!

По-горе говорихме за външния и вътрешния човек.

Христовите заповеди са дадени не само за външния човек, но, най-вече за вътрешния: те обхващат всички помисли и чувства на човека, всички най-тънки негови движения. Да се спазват тези заповеди е невъзможно без постоянна бдителност и дълбоко внимание. А бдителността и вниманието са невъзможни при разсеян живот.

Грехът и дяволът тънко се прокрадват в ума и сърцето си. Затова християнинът трябва да бъде непрестанно на страж против невидимите врагове. Но как ще бди на стража, когато е предаден на разсеяност? Той е подобен на къща без врати и ключалки: никакво съкровище не може да бъда съхранено в такъв дом, понеже е отворен за крадците, разбойниците и блудниците.

Св. евангелие ни подсказва, че разсеяният живот, изпълнен с много житейски грижи, удебелява душевно човека, заедно с многояденето и многопиенето (Лк. 21:34). Такъв човек е прилепен към земята, зает с временното и суетното, а служението си на Бога извършва като нещо странично, второстепенно и тягостно.

Внимателният живот отслабва действието в човека на телесните усещания и изостря, укрепва и образува действието на душевните чувствания. Разсеяността, обратно на това, успива действието на душевните чувствания, понеже се храни от непрекъснатото действие на телесните усещания.

Постоянно разсеяните приписват невинност на разсеяния живот. С това те сами изобличават злокачествеността на този недъг, който ги е обзел. Недъгът им е така голям, така притуля чувствата на душата, че душата, болна от тях, даже не усеща своето бедствено състояние.

Именно за това тези, които желаят да се научат на внимание трябва да си забранят празните занимания.

Изпълнението на задълженията, частни и обществени, не влиза в състава на разсеяността. Разсеяността винаги е съединена с празнотата или с различни празни занимания, които без да сбъркаме, можем да отнесем към празнотата.

Полезното занимание, особено служебното занятие, съчетано с отговорност, не препятства запазването на вниманието към себе си; то дори води до такова внимание.   Деятелността е необходимия път към бдителността над себе си и този път се препоръчва от светите отци на всички, които искат да се научат на внимание към себе си. При служебните си занятия сред хората този, който иска да се научи на внимание, не бива да си позволява да си убива времето в празнословие и глупави шеги. А при  кабинетни занимания - да не си позволява мечтателност. Бързо да изостря съвестта си, за да забелязва всеки свой уклон в разсеяност, гледайки на него като на нарушение на евангелския закон, даже като на нарушение на благоразумието.

Вниманието в себе си в дълбоко уединение носи скъпоценни духовни плодове, но на него са способни само зрелите духовно, преуспели в подвига на благочестието, като се научили най-напред на внимание към деятелния живот.

Ще завършим с думите на преподобния Варсонофий Оптински: „Трябва във всичко да бъдем изрядни и внимателни. Вниманието, точността и акуратността в делата и при изпълняване на задълженията ще съдействат за утрешната ни душевна събраност, когато навикнем на внимание.”

20 януари 2013, св. Патриах Евтимий

Беседа 4 /2013 г.

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

Б. СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 ВЯРА, НАДЕЖДА И ЛЮБОВ

Като научихме от предишните лекции, че "страхът Господен е източникът на живот" (Пр. 14: 27) в християнина и че, за да има в себе си този източник, той трябва да навикне на пределно внимание към и в себе си, сега ще разгледаме как целта, която сме си поставили, а именно: нашето спасение в Господа Иисуса Христа, можем да постигаме в живота си; както  и защо, и по какъв начин тази цел трябва и може да стане наше състояние, в което да пребиваваме.

Този въпрос е разгледан от различни свети отци. В настоящото изложение ние ще се ръководим предимно от учението за спасението на светителя Тихон Задонски, като по-обощено и близко до нашето съвремие и в същото време провъзгласяващо истината не само като разумно понятие, но и като топлина на сърцето. Именно с такава благодатна съгрятост се отличава цялото църковно-литургично учение за личното спасение на вярващите в Христа: взаимодействието на човешкия стремеж да се спаси и явната най-близка помощ на Христа Спасителя по благоволението на Бог Отец в Светия Дух.  

 По пътя на спасението си грешникът се възвисява от греха към Бога по няколко стъпала, за които св. Иоан написал своята Лествица. Възкачването по нея обаче се предшества от осъзнаването на конкретните грехове и степента на склонност и навикване на човека към тях, последвано от смиренното обръщане с молитва към Бога за прощаване на беззаконията му. Именно покаянието, осъществявано през целия земен живот на християнина е основата на християнския подвиг. Заради това прекратяването му след изповед и причастие разединява човека с Църквата, понеже всеки ден човек много греши /друг е въпросът, че не винаги го осъзнава/. Ето тук е разковничето за спасението на днешния християнин: осъзнаването на греховността във всекидневното ни живеене. Както казахме в предишната си лекция, нашият помощник в това е нашето лично внимание към себе си, зоркото следене на самия себе си в изправността на всекиминутното ни поведение по отношение на самите нас и заобикалящата ни действителност. Казахме също, че критерият за изправността на поведението на християнина това са Божиите заповеди, които не само трябва да знаем, но и да познаваме в детайли. Или казано по друг начин: трябва да познаваме не само буквата, но и духа на закона, защото в противен случай има опасността да се оприличим на старозаветните фарисеи, за които Господ казал, че приличат на „варосани гробници”.           

Заради страстните навици се изисква непрекъснато себеотрицание и самопринуждаване към добро. Именно в това се състои трудността на подвига, както казва св. Силуан Атонски, и допълва, че трудността престава да е трудна, ако човек обича. Когато човек обича Бога, само тогава лично за него са валидни Господните евангелски думи: игото Ми е благо и бремето Ми е леко. Защото игото Христово в началото на пътя, казано в най-добрия смисъл на думата: е „робия” на добродетелта, а бремето Му – самопринуждаването на човека към нея. Така както робът от страх пред господаря си изпълнява всичките му повеления, по подобен начин новоначалният от богобоязливост се страе да бъде изряден в изпълнението на Христовите повели. А съединението на подвига на самопринуждаването към добродетелност, съчетано с непрекъснатото покаяние, родено от осъзнаването на собствената му греховност, и смирената му молитва за очистване към Бога умилява сърцето на християнина. И ако умилното състояние се запази, а това става от непрекъснатото му подхранване по показания по-горе начин, тогава християнинът вече е стъпил в началото на своя път към Христа и целта на своя живот: спасението, е превърнал в свое душевно състояние и като разположение, и като постоянство, и като резултатност. /По този повод е казано, че от доброто дърво се раждат добри плодове и обратното./ От там нататък – от постоянството на умилението, св. отци казват, че се ражда благодатната любов към Бога, чието развитие няма край.     

Всеки ден Спасителят прощава греховете на християнина заради неговото покаяние и не престава да го възстановява от греховните падения до самия му край. Тогава и смъртта, застигнала вярващия в подвига на покаянието и молитвата служи като мост, по който той преминава във вечно блаженото Царство Христово. Сега обаче ще се спрем на няколко необходими предпоставки – добродетели, за това. А именно на християнската вяра, надежда и любов.  

ВЯРА

Христианската вяра е съзнателно и свободно приемане и усвояване от човека на евангелското учение за Бог Отец, Син и Светия Дух, за Божествената любов към падналото човечество, проявено в изкупителния подвиг на въплътилия се Син Божии. Източник на спаси­телната вяра е Божествената благодат, която привлича човешките сърца към Бога. Според думите на Светото Писание, човек не може сам по себе си да стигне до Небес­ния Отец и да повярва в Неговия Единороден Син (ср.Ин. 6: 44).  

По думите на св. Ти­хон Задонски "вярата... е дар на Светия Дух". Сам Гос­под дарува вярата на хората като средство за възприемане на Божест­вените истини, които са непостижими за човешкия разум. Опирайки се на апостолските думи, светителят казва, че вярата е това, което не виждаме, т.е. не постигаме с ума си, но вярваме, че е така. Не виждаме Бога, казва той (макар че от създанията Му Го познаваме, но това познание е несъвър­шено и затова бива извършвано от вярата, затова и тук повече от вярата е  познанието ни, отколкото от разума), но вярваме, че има Бог и че е Един. Не постигаме с ума си как Бог е Един по естество, но троичен в Лица, но вярваме, наставлявани от словото Божие.

Вярата открива на човека целия порядък на Божието домо­строителство на нашето спасение, в което той ясно вижда мястото и предназначението си. Светлината на Христовата истина прони­зва дълбината на човешкото самосъзнание, открива греховните язви на човека, показва дълбината на неговото падение и ненормалността на неговото състояние. Затова светител Ти­хон нарича вярата "око на душата", съзерцаващо истинското безутешно състояние на падналия човек. Но с това не завършва, пък и не може да завърши действието на спасителната вяра. Като изобличава греховността и са­моизмамата на отдалечилия се от Бога човек, вярата ука­зва пътя на спасението и открива виновника за избавянето от греха.

Евангелската вяра е преди всичко вяра в Христа като Божи Син. Бог Отец е открил Себе Си за света чрез Еди­нородния Си Син, Който слезе на земята зара­ди спасението на цялото човечество. Затова и никой не може да бъде спасен и оправдан пред Бога без  Ходатая на нашето спасение — Христос.  

Евангелието призовава човека да вярва в истинността на Христовото учение, призовава го да следва учението и живота на Спасителя на света като истински критерии за доброто и като иде­ал за духовно съвършенство. Познаването на Eвангелието е познаване на истините в Христа: Бог и Христос - Синът Божи се открива и бива познавам в словото Божие, дарувано на хората. И от истинското познание на Бога в душата на човека пламва живата вяра, без която спасението е невъзможно.

Под  "познание" тук се има предвид разсъдъчното приемане на евангелските истини на основание свидетелството на сло­вото Божие. Това "познание" е началото на истинската вяра, така че вярата по необходимост предполага знание, а знанието преминава във вяра. Затова св. отци казват, че истинската вяра и истинското богопознание са неразделни, то ест, където има истинско богопознание, там има и истинска вяра. И обратното: където вярата е истинска, там и богопознанието е истинско.

В същото време обаче само знанието на християнското вероучение и вяра в истинността на Божествените догмати сами по себе си не могат да даруват спасение на човека. Не е достатъчно само да знаем за Бога и Неговите промислителни действия в света. Повярвалият трябва да приеме Христовото благовестие с всичките сили на душата си, истините на вярата трябва да се запечатат не само в ума, но и в сърцето му, защото, както казва св. Тихон Задонски "святата вяра не е във външното, но мястото й е в сърцето". Такава вяра одухотворява всичките сърдечни движения на човека, подбужда го към личното му участие в делото на усвояването на плодовете на  спасителната жертва Христова. Прониквайки посредством сърдечната вяра в смисъла на спасителните Боже­ствени Тайни, християнинът започва по-дълбоко да разбира и съзнава безпределността на подвига на Божия Син, който Той предприе заради спасението на падналия човек, също и Неговата любов и благодеяния, изливани и досега върху цялото чо­вечество. Ето защо сърдечното убеждение е основа на истинската и жива вяра, водеща човека в тайнствените сфери на небесния живот. Именно сърдечното убеждение предизвиква желанието за живот в Христа и с Христос. И само в този случай, както казват св. отци, християнинът ще може правилно да води кораба на душата си към тихото пристанище — спасението в Христа.

Без жива вяра в Бога, която е способна да обновява духа на човека и да го подбужда да води борба с греха, християнинът си остава „стария” човек и става неспосо­бен за богоугоден живот, с което и загубва възможността си за спасение и вечно блаженство в Бога.

Ето защо вярата е основа­ние за действеността на човека, начало и двигател на неговия ду­ховен живот. Светителят Тихон Задонски сравнява вярата с корена на растенията: както малкото растение, укрепило се посредством корена, започва да се издига над земята и накрая се превръща в голямо дърво, принасящо обилни плодове, така и християнинът, имащ в душата си вяра е способен да расте духовно, да покорява плътта си на духа и да възхожда от сила в сила по пътя, водещ го във вечния живот.

Като движеща сила на нравствения ръст на християни­на, вярата се проявява във всичките му външни действия и постъпки, а най-вече в добрите дела, които св. отци наричат „плодове на живата вяра”. С външния си израз истинската вяра сякаш обхваща цялата личност на човека, цялата същност на неговия вътрешен живат и външното му поведение.

Съвър­шената вяра подтиква цялото същество на човека към стремежа да живее по началата на Божествените заповеди и да устремява всичките си сили към Христа и пълното послушание на Неговата всесвята вола. Затова и духовното усъвършенстване на християнина, неговото спасение е немислимо без съвършена вяра. По думите на  св. Тихон, "колкото повече вярата в човека се задълбочава и умножава, толкова повече  човек духовно расте, възнася се и от това произрастват и се умножават духовните му плодове".  В тази връзка трябва да кажем нещо и за добрите плодове. Сами по себе си, казва светителят, те не са важни, защото за християнина те не са самоцел, но те трябва да имат неразривна и жива връзка с вярата и да се одухотворяват от нейното влияние. По закона на духов­ния живот, добрите дела разкриват и укрепват вярата, правейки я все повече и повече действена и съвършена.

Такава съвършена вяра съединява душата на верния с Христа, както невестата с жениха. Тя привлича към него благодатните дарове на Светия Дух, прави го радостен и утешава сърцето му.  

Вярата научава християнина да пази благочестие и да бъде добродетелен във всички житейски ситуации. Няма жизнени обстоятелства, казва св. Тихон, в които да не се проявява благотворното влияние на вярата. В богатството тя прави човека благотворителен, в житейските радос­ти — въздържан, сред почестите предпазва от гордост. Вярата утешава в скърби, помага в болести, подава търпение в страданията. И накрая: "от греховете и от суетата на света отвръща", подава сила и мъжество за подвизаване против сатаната и слугите му. Тази сила и мъжество тя получава от Христа Сина Божии, на Когото, като на твърда и непоколебима ос­нова, се утвърждава.

Истинската вяра, усвоена с ума и сърцето и от там възприета от цялото същество на човека, става всеобемащ ръководен принцип в живота на християнина, прони­ква всичките му сили и способности. На този етап от своето развитие вярата оказва решително влияние върху волята на човека. Това влияние се проявява в акта на съзнателния и свободен стремеж на вярващия по пътя към вечността. Християнинът става независим от всичко греховно, чуждо и враждебно на неговото започващо да става богоподобно съ­щество. Стигайки човек до този етап, вярата, както казва св. Тихон, "свобождава вярващия от греха, смъртта, клетвата, ада, дявола и другите бедствия и го прави ду­ховно свободен... Защото духа никой не може да пороби, да плени, да върже, да затвори, да умъртви, "...където е Духът Господен, там е свободата" (вж.2 Кор. 3: 17).

В тази връзка обаче св. Тихон обръща внимание на нещо много съществено: "Забележи – казва той, на кого подава Бог помощта Си и кого спасява?” И отговаря: правите по сърце. И пак пита: а кои са прави по сърце? Отговорът е: които чистосърдечно са се обърнали и вя­рват в Него, и в новия образ на живот ходят, волята Му следват и Му угаждат с цялото си сърце – на тях Бог подава помощта Си и ги спасява.

Затова светителят предупреждава, че вярата, "която се носи само с устата, а не в сърцето" е "лъжлива и прелестна" и заради това не може да спаси човека. И тези, които Божието Име изповядват и посещават Божия храм, но не живеят по вярата, не могат да се наричат християни.

Човекът, в когото няма истинска и жива вяра, е по­добен на ходещия в мрак. Такива хора не "разпознават ед­но нещо от друго; ...не разделят доброто от злото, не раз­личават ползата от вредата и падат от грях в грях". Както плодовете на живата и деятелна вяра са християнските добродетели, така плодовете на нейното оскъдняване са порочните склонности и дела. Св. Тихон разкрива и причината за ос­къдняването на вярата и казва, че този духовен недъг се заражда в ума и сърцето на човека. Степента на оскъдняване на вярата, като правило, определя и степента на греховно паде­ние на християнина. "Когато в човека вярата съвсем оскъднее, — пише светият отец — човек съвсем се поврежда... Плодовете му са такива, каквото има вътре в себе си: умът му е преизпълнен с неподобаващи мисли, суетни и скверни". След пълното оскъдняване на вярата християнинът става неспособен да върви по спасителния път, отклонява се на страната на злото, напълно умира духовно и започва да служи не на Бога, а на дявола. В такова състоя­ние умът на човека бива постоянно преизпълнен със скверни и нечисти мисли и пожелания. "От сърцето излизат всички похоти и пожелания, угодни на разтляното естество... И така всичките членове на човека стават оръдия на беззаконието, целият човек става грях: беззаконие мисли, безза­коние говори, беззаконие прави" – пише св. Тихон.

Оскъдняването на вярата произтича от вътрешна хладност и равнодушие, не­хайност и нежелание за съгряване на даровете на вярата. А там, където няма жива вяра, както казахме, няма и Христос, няма, следователно, и спасение. Затова трябва прилежно да пазим вярата си, дори повече от живота си, казва св. Тихон, дори и ако е нужно живота си да положим за вярата. За целта всеки, който иска да се спаси, трябва да пази и непрестанно да укрепва в душата си живата и деятелна вяра в Христа и да не изпълнява греховните въжделения на плътта, да не прилепя сърцето си към светски неща, слава, богат­ство и почести във временния живот. И ако външните гре­ховни увлечения съдействат за охлаждане на вярата в Бога в душата на християнина, то още повече следва да се пазим от пагубните си вътрешни навици, каквито са нечис­тата похот, гнева, злобата, завистта, ненавистта, гордостта и др. под. Всички тези страсти разрушават съюза на чове­ка с Бога, окончателно унищожават вярата и накрая го отделят от Източника на живот -Бога.

Ето защо християнинът трябва да проявява постоянни усилия за укрепване на вярата си. На първо място тези усилия трябва да са насочени към разкриване на природните свойства на човешката душа, каквито са съвестта и страхът Божии. Всички свети отци увещават християните винаги да имат чиста съвест, защото "вярата обича да почива в чистата съвест, както пише св. Тихон, и без чиста съвест тя не може да съществува". Освен това християнинът трябва постоянно да поддържа в себе си чувството на страх Божии, за да бъде богобоязлив. Защото богобоязливият човек не бива равнодушен към познаването на законите на духовния живот, но ще жадува за истината и в богопознанието си не ще се удовлетворява с началните си познания в областта на вярата, но ще го развива, за да го доведе до сърдечно убеждение.

В същото време искрената и жива вяра в Изкупителя е неразривно свързана със смирението, което е плод на покайно об­ръщане към Бога, на сърдечна скръб и печал за сторените грехове. Само дълбокото съзнание за греховност привежда човека към истинската вяра, подаваща на душата живо и действено утешение.

Важно средство, укрепващо вярата е и четенето на Светото Писание, което на­сища душата на християнина с небесна храна, подбужда  го към постоянно трезвение и борба с греховните наклон­ности и врага на нашето спасение – дявола. Но такова благотворно въздействие върху ду­шата словото Божие оказва само, когато то се възп­риема с внимание и с цел духовно назидание и изправяне. Само в такъв случай то ще съдейства за трайното въдворяване на вярата и добрата нравственост в душата на християнина. Освен това, четенето на Светото Писание, по учението на св. отци, трябва да се съединява с молитва. Ако вярата е дар Божий, то и запазването й може да се извърши само с Божествена помощ, изпросвана в молитва. С молитвата е неразрив­но свързано и богомислието, което е благочестиво раз­мишление за тайните на Божественото домостроителство, премъдростта, благостта и любовта Божия към падналото човечество. Такова благочестиво размишление оказва най-благотворно влияние върху душата на човека. С такива размишления умът се просвещава, "укрепва се и вярата расте".

Друго благодатно средство за укрепване на жи­вата вяра е причастието със Светите Христови Тайни. Св. Тихон казва, че без причастие с животворящите Тайни Христови "вя­ра не може да има, нито да се съхрани такава в сърцето на човека". Светото Причастие не само служи за запазване на правата вяра, но и е най-действеното средство за нейното усъвършенстване. Достойното приемане на Светите Тайни Христови оживотворява душата на християнина. И подобно на това, както тялото на човека укрепва и расте от приемането на естествената храна, "така вярата Христова, зачената в сърцето на човека, укрепва и расте тайнствено от Святото Тяло и Кръв на Христовата храна".

Като заключение можем да кажем, че вярата е една от главните и основопола­гащи християнски добродетели, тъй като без жива вяра в Христа е невъзможно спасението за човека. Вярата е движе­щата сила на духовния живот на християнина, тя е основата, на която се градят християнските добродетели. Затова св. отци учат, че спасението на човека е въз­можно само при всестранното въздействие на вярата на лич­ността на човека и нейното неразривно единство с другите християнски добродетели.

НАДЕЖДА

В съзиждането на своето спасение, като върви по тесния път към вечния живот, действена помощ и сила на християнина оказва благодатната му увереност в достигането на вечните блага, които „Бог е приготвил за любя­щиге Го" (1 Кор. 2: 9). Именно в тази наша несъмнена увереност, че Бог непрестанно се грижи за нас и за нашето спасение, че не ще ни лиши от благодатната Си помощ и ще изпълни обещанията Си се изразява християнската надежда. Накратко казано, християнската надежда е вечният живот. Това разбиране на същността на християнската надежда се съгласува с определе­нието на светите отци от Втория Вселенски Събор, утвърдено от тях в православния Никео-Цариградски символ на вярата.

Източникът на вечния живот, която християнинът се на­дява да получи, по свидетелството на Светото Писание, е нашият Господ Иисус Христос и само вя­рващият в Него "има живот вечен" (Ин. 6: 47). Затова и Иисус Христос, седящ от дясно на Бога Отца е надеждата на християните. Тази надежда всеки вярващ в Христа трябва да носи в сърцето си и твърдо да вя­рва, че Бог ще му помогне във всичко и щу му подаде всичко необходимо и полезно за неговото спасение и по примера на Иисус смирено, кротко и търпеливо живее на земята.

Освен това, под християнска надежда сле­два да разбираме това чувство на християнина, когато той и с ум, и със сърце, и с воля се уповава единствено на Бо­га, на Неговата височайша премъдрост, на Неговата всесъвършена любов към човека, на Неговото всемогъщество и правосъ­дие.

Освен това, християнската надежда се определя от св. отци и като добродетел, която се подвизава против дяволските козни и против упованието на всичко друго, освен на Бога. И това е така, защото християнската надежда не само по­мага на християнина да побеждава дявола, но и го подбужда към деятелно участие в съзиждането на собственото му спасение.

Св. Тихон Задонски като говори за надеждата отбелязва, че в сърцето на всеки човек има надежда, съществуваща под формата на увереност за получаване на желаните плодове от своя труд - ду­ховен или физически. Но източникът на надежда, нейният предмет, трайност и цел във всеки човек са различни и зависят от степента на неговото духовно-нравствено развитие. Но не всички хора имат един източник и едно основание за надеждата си. Търговецът например, занимавайки се с търговия, се надява да забогатее от това; ученикът, който прилежно се занимава с учението си, се надява да придобие знание и да стане по-умен. Някои хора се надяват на други хора – на тяхната власт и богатство. Други – на разума си, трети – на положението си в обществото и т.н.

Такива хора, макар и да наричат себе си християни, нямат християнска надежда, казва светителят, и ги определя като плътски хора, защото живеят по закона на плътта и навиците на света. А истинските християни, продължава той, имат в сърцето си надеждата не за получаването на временни блага, но за вечно упокоение в Бога. Тези верни раби Божи са оставили суетната, лъжлива надежда и "към единия Бог, като малко дете към майка си, прибягват" , прилепят се към Бога с на­деждата за изпълнение на Неговите обещания. „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя” – говори Господ чрез пророк Исаия (Ис. 49: 15). Такава надежда на Бога никога и никого не е посрамила и не ще посрами. Да се надяваш на хора е лъжовно, казва светителят: в деня на смъртта човек остава без смейство и приятели, без сила и разум, чест и богатство и нищо не може да му помогне.

Лъжливата надежда строго се забранява от Бога, защото тя води човека към грях и вечна смърт. Този, който има лъжлива надежда на човека, а не на Бог, на творе­нието, а не на Твореца, пада в грях с това, че нарушава Божията за­повед: "Аз съм Господ, Бог твой. .. да нямаш други богове, освен Мене" (Изх. 20: 1-3) . С тази заповед Господ заповядва на човека да изповядва единия Бог и на Него единствено да се надява. Надяващият се на когото или на каквото и да е друго, освен на Бога, не вярва в Бога, макар и да Го изповядва с уста, защото по думите на светителя: "да се вярва в Бога и да се надява на Неговото създание е невъзможно" . Такъв човек отстъпва от Бога в сърцето си и сам себе си осъжда на вечна смърт, защото само истинската надежда на Бога е живот вечен и светлина душевна, а лъжливата на­дежда е мрак душевен и вечна смърт. Тя така омрачава душата на човека, че я прави неспособна за молитва и богообщение. Думите на Свето Писание: "Проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чието сърце страни от Господа" (Иер. 17: 5) указват на християнина, че лъжливата надежда не само неизбежно го води към веч­на смърт, но, което е най-ужасното: с това си навлича Божието проклятие. Затова лъжливата на­дежда по-скоро може да бъде наречена (а е и такава) мрежа на дявола, с която улавя чове­ка, откъсва го от Бога и го погубва. За да избегне тази вражеска мрежа, трябва да се научи, казва светителят, по примера на св. Давид, да не се уповава на нищо: нито на сила, нито на чест, нито на мъдрост, нито на богатство, нито на нещо друго, а само на единия Бог и към Него единия да прибягва в скърби, печал и всякакви напасти, да проси помощ и защита от Него: защото само Той Един може да ни избави и спаси. И само чрез истинската надежда на Бога християнинът може да постигне вечния живот.

От своя страна истинската надежда привлича и другите християнски добродетели, които са взаимосвързани и имат взаимодействие. Всички заедно съставляват единия целенасочен път на християнина към съвърше­нство, към Бога и към личното му спасение (Мат. 5: 48). Най-тясно християнската надежда е свързана с вярата и любовта. Имен­но в тези три добродетели се съдържа почитанието на Бога от човека: без вяра и надежда е невъзможно богопочитанието. Ако вярата "е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда" (Евр. 11: 1), т.е. в това, че съществува Творецът и Промислителят на света, съз­дал и управляващ го премъдро, и че изкуплението на чо­вешкия род е извършено от Божия Син, то християнс­ката надежда е увереност в получаването от Бога "на очакваното", увереност в това, че целта на сътворяването на света и неговото изкупление ще бъде достигната. Затова, казва светител Тихон, "надеждата на Бога е неразлъчна от вя­рата", но винаги пребивава заедно с нея. Както истинската вяра се утвърждава в Бо­га, така и истинската надежда има Него за свой единствен източник. Освен това християнската надежда е свързана и с търпението. Чрез него тя се укрепва и изпитва: християнинът не изисква от Бога да му подаде това, което желае, но търпеливо очаква с убеждението, че Бог ще му подаде всичко, от което се нуждае в своето си време, когато това бъде полезно и спасително за него. И дори по време на изпитание на надеждата му, такъв човек остава верен на своя Създател, а скърбите още повече укрепват надеждата му, правейки я непоколебима и твърда. Истинската, жива надежда на Бога изисква от човека постояна деятелна борба с изкушенията и търпение на злострадания. А това от своя страна привежда хрис­тиянина към получаването на благата на вечния живот. Както и обратното: бездействената надежда отслабва, умъртвява се и накрая съвсем изчезва. Затова човекът, имащ християнска надежда, не може да живее по собствените си прищевки, не може да бъде и пасивен, като безуча­стен наблюдател, и да очаква изпълнението на Божиите обещания върху си. Този човек трябва постоянно да бодърства и да прилага трудове след трудове. Тогава надеждата от очакваното добро поощрява човека и го укрепва в подвига му. Тук се проявява вза­имообратната връзка на надеждата с добродетелта: надеждата подтиква към добри дела, а доброделанието укрепва на­деждата. При добродетелен самоотвержен живот и чистота на съвестта в душата на християнина се появява твърда надежда и дръзновение към Бога, а надеждата на свой ред ободрява духа и сред най-трудните обстоятелства, възбужда ревност по пътя към спасението.

ЛЮБОВ КЪМ БОГА И БЛИЖНИЯ

Заставайки твърдо на пътя на добродетелния живот, христия­нинът трябва да насочи всичките сили на душата си към придобиването на любов към Бога и ближния. Сам Господ Иисус Христос нарекъл тази любов най-голямата заповед: "на тия две заповеди се крепи целият закон" (Мат. 22: 40). Само любовта може да приведе християнина към нравствено съвършенство и да го удостои с единение с Бога. Именно заради тази цел е бил създаден човекът, заради това дошъл на земята и изкупил човешкия род Господ Иисус Христос, към това са насочени и всичките правила на християнския живот.

Християнството нищо друго така често и настойчиво не вну­шава на вярващия както любовта към Бога и ближния. Причина за това е, че любовта е основа и главно ръководно начало на християнската нравственост. Всички други християнски добродетели не само, че се раждат от любовта, но и са съединени с нея, както тялото с душата. Те произтичат от любовта подобно на това, както ручеят изтича от своя източник. Без благодатното одухотворе­ние на любовта е невъзможна никаква християнска действеност и без нея християнинът бива подобен на изсъхнало, безплодно дърво. Както всеки жив орга­низъм, ако няма в себе си движеща сила и естествена топлина, не може да съществува, но се разлага и се обръща в тление, така и всяко добро дело християнинът, нямащ в себе си любов, вменява другите за нищо и, както казва св. Тихон,  "не може да бъде жив, но само лъжливо се показва на глед като такъв". Само любовта е способна да  преобрази и измени към добро всички страни на човешкия живот. Господ Иисус Христос и Неговите свети апостоли с уче­нието и живота си са засвидетелствали тази любов пред целия свят, внушавайки на хората да отхвърлят от себе си ветхия човек с неговите де­яния (Еф. 4: 22) и да се облекат в новия човек, създаден по Бога в праведност и святост, т.е. по пътя на нравственото обновление да достигнат единение с Бога и онова първом дадено блажено състояние, каквото имал човекът, бъдейки в рая. Затова и любовта може да се нарече не само корен и източник на всички блага и на цялото добро, но и майка на всички радости. Достойни за похвала са онези семейства, градове и даже държави, пише св. Тихон Задонски, които устройват живота си съг­ласно закона на любовта. Наистина животът там е подобен на "земен рай, изпълнен с радост и сладост". И като припомня думите на св. Иоан Златоуст, светителят заключва: "Ако всички в света се обичаха един друг, не биха били необходими нито закони, нито съдилища, нито наказания и нищо друго подобно, понеже всяко зло би било така далеч, че и самото име на греха би било неизвестно".

Любовта има такова свойство, че "съединява любещия с любимия". Така, от една страна, Бог заради Своята любов възприел човешко естество и станал във всичко, освен на греха, подобен на човека, за да го приведе в по-добро състояние. Така и човек, от друга страна, когато обича Бога, се съединява с Него и се преизпълня с Божия Дух, Който го одухотворява и го насочва по пътя на спасението. По такъв начин, любовта определя и обус­лавя всички страни на отношенията на човека към Бога и Бо­га към човека.

Подбудата за любовта на християнина към Бога е преди всичко Божията благост, превъзхождаща всеки разум и понятие, както и множеството Божи благодеяния, проявени към човешкия род, както и Неговата всемилостива грижа, простираща се както на всеки един човек, така и на целия свят - свидетелство за тази височайша любов, без която светът не би могъл да съществува нито минута. По своята ограниченост човек не може да предви­ди онези нещастни случаи, които могат да го лишат от този живот. "Но от всичко това, пише св. Тихон, човеколюбивият Бог ни пази така, както грижовната майка своето малко и несмислено свое отроче". Господ и ангел е поставил към чо­века, за да пази духовния и телесния му живот. И въобще, както реката непрестанно тече и източникът източва вода, така Божиите благодеяния непрестанно се изливат върху човешкия род.

Любовта към Бога трябва да се възбуж­да и от това, че Бог изпратил Своя Единороден Син, за да спаси грешния човек, да го избави от властта на греха, дявола и смъртта и да го възстанови в предишното му синовно достойнство. И заради това Божият Син претърпял множество скърби, страдания и даже кръстна смърт. По този повод св. Тихон привежда такова сравнение: ако някой човек избави друг от смъртна опасност или му изходатайства определено положение в света, то колко усърдно и искрено би обичал той своя благодетел! Но човекът, изкупен със скъпата цена на Божия Син и освободен от всички наказания и даже от вечна смърт, забравя своя Благодетел и вместо любов към Него, Му принася оскърбле­ния.

Проявявайки грижа за човека, Спасителят на света със Своите кръстни страдания и възкресение му отворил вратите на рая, направил го причастинк на Своето вечно Царство, изпратил Светия Дух, Утешителя, Който вика в сър­цата на верните: "Ава Отче" (Гал. 4: 6). Едното име "Отец", учи Задонският подвижник, трябва да възбужда във всеки човек огъня на любовта. И ако децата по плът неиз­менно обичат своя баща, то с каква любов християните трябва да обичат Този, Когото наричат свой Отец!

Любовта на човека към своя Създател трябва да се про­стира до безкрайност и по  причина на това, че Той се отнася дълготърпеливо към неговите грехове и не веднага го наказва за беззаконията, но очаква покаянието му. Ако Бог по Своето правосъдие би наказвал човека за всяко престъпление, той не би могъл да проживее и кратко време, за което свидетелства пророкът: "Ако Ти забелязваш беззаконията - кой ще устои Господи?" (Пс. 129: 3). Божието милосърдие към каещия се грешник е така голямо, че ако последният проима твърдото намерение повече да не се връща към греха,  Господ не само му прощава греха, но даже и не си го спомня вовеки.

Към любов към Бога подбужда вярващия човек Господ, Който е дал заповедта (Втор. 6: 5) и привлякъл към нея човешките сърца със Своята любов. "Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него" (1 Ин. 4: 16). Затова всеки християнин трябва да проявява любов към Бога не само на думи, но и в живота си.

Бог е височайша Любов, Красота и Добро и всички тези качества Господ по Своята благост вложил в човека при неговото сътворяване. Всеблагият Тво­рец пожелал от общението си с Него човек да се наслаж­дава на блаженство и на всички блага. Това блажено със­тояние, отбелязва святителят, е достъпно за любящия чове­к не само в бъдещия живот, където той ще го изпитва в съвършенство и ще види Бога лице в лице, но и в този живот, по думите на Спасителя: "ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим" (Ин. 14: 23).

По своята същност любовта е неопределима с думи, защото има Божествен произход. Тя е духовен плод и дело на Светия Дух. И да по­знаят любовта, казва светителят, могат само тези, които са вкусили от нейната сладост.

Любовта, макар и скрита в сърцето, не може да остане скрита и се проявява външно с плодовете си. И само благодарение на тези плодове тя в известна степен става достъпна за познание. Като говорим за плодовете на любовта, трябва да имаме предвид любовта не мирска и плътска, която често бива, казва св. Тихон, "обида на Създате­ля и ближния и погубваща за любящия", но любовта, която, по думите на апостола, е "от чисто сърце и добра съвест и нелицемерна вя­ра" (1 Тим. 1:5). От такава любов и плодовете биват спасителни.

Първото, на което обръща внимание свети Тихон Задонски, когато говори за плодовете на любовта, е ревно­стното изпълнение на Божията воля. Боголюбецът посто­янно се стреми да изпълнява това, което е предписано от Божията воля, а то, на свой ред, го  удържа от грехов­ни попълзновения. И ако се случи такъв човек по немощ да наруши в нещо Божията воля, то той твърде много се опечалява от това, съкрушава се и пролива сълзи. Напълно понятно е, че такава пе­чал още повече съдейства за спасението на християнина (вж. 2 Кор. 7: 10). Тя още повече го подтиква към изпълнение на Божията воля, и не заради страха от наказание, но за да не оскърби Любимия.

Любовта към Христа, Божия Син, се изразява в ревностното изпълнение на Неговите свети заповеди. И тези християни, които се отнасят небрежно към заповедите, нямат любов Божия. Те, казва светителят, "себе си и своите похоти обичат, а не Бога и светия Му закон".

При ревностно изпълнение на Божията воля, като плод на истинската християнска любов към Бога, в душата на християни­на се появява отвращение към светската греховна сквернота, под която следва да се разбират похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска. Такъв човек цялото си упование и утешение полага на единия Бог и всички блага на света за него са подобни на боклук. Цялата грижа на такъв човек се свежда до една единствена цел: да изпълнява Божията воля и да бъде полезен на хората. Но сърце, одухотворено от любов към Бога, христия­нинът може да придобие само когато напълно скъса всякаква връзка с греха и принесе искрено покаяние. Без това, казва св. Тихон, в християнина не може да има истинска любо­в към своя Създател, а само притворно лицемерие. Ако някой обича Бога, продължава той, постоянно се грижи за из­пълнение на Неговата свята воля и внимателно следи да не би сърцето да се прилепи към нещо земно. Такъв винаги помни за Бога и Го има в сърцето си. Така бива и сред хората: ако някой обича някого, той постоянно мисли за него. Постоянното помнене на лю­бящото сърце на Бога се състои, според св. Тихон Задонски, в непрекъснато благодарение за безкрайните Божии милости към грешния човек в молит­вена беседа с Него и в богомислие.

И обратното, този, който се прилепва към светски и суетни неща няма любов Божия, защото, казва светителят "Божията и светската любов в едно сърце не могат да се поместят, точно така, както огънят и водата. Бог е ревнив, продължава св. Тихон, и желае човек да Го обича с цялото си сърце, а не с половината". Привързаността към греховните страсти на света пагубно влияе на живота на християнина и под тяхното въздействие той може в сърцето си да се отрече от Христа. Който не се грижи постоянно да има Бога в сърцето си, говори св. Тихон, и не се упражнява в молитва, който е ослепен от самолюбие, не му дава да види благодеянията, изливани свише, такъв се лишава от Божията милост. Ето защо неблагодарността е тежък грях, който свидетелства за липсата на любов към Бога и вика към небето, просейки мъст.

 Който обича Бога с цялото си сърце и се стреми ду­ховно да се съедини с Него не се страхува от никакви препятствия и даже от смъртта. Такъв човек заедно с апостол Павел би желал "да се разреши и да бъде с Христа" (Флп. 1: 23). Нагледен пример за това са светите мъченици, които предпочитали да предадат себе си на най-жестоки мъчения и смърт, отколкото да се отлъчат от своя люби­м Христос, Божия Син. Често обаче в живота на християните се случва така, че много от тях желаят да бъдат с Господа и да получат прославление и блаженство в Неговото Царство, но не желаят да изпълняват това, което им е запо­вядано от Христос и не живеят съгласно тези заповеди,  оправдавайки се с невъзможността си да ги изпълняват. Това свидетелства, казва светителят, че "сърцето им е неправо и не обичат истински Христа, но повече себе си обичат, отколкото Него”. А истински любител Христов е този, казва светителят, който и тук, в света пребивава с Христа и към Него прилепя сърцето си, и страданието или кръста си с Него безропотно претър­пява и с Него в бъдещия век желае да бъде неразлъчно. Следствие на истинската любов към Бога е безропот­ното понасяне на християнина на всички скърби и житейски изпитания, допускани по благата воля Божия, за да го укрепи в търпението и да насочи неговите духовни сили към придобиване на искрена любов към Бога.  

Ревностният християнин, стремящ се да придобие истинска любов, насочва всички свои усилия към подражаване на Бога и Неговия спасителен нрав, т.е. стара­е се да бъде кротък, търпелив, незлобив, милости­в, и по единствената причина, че такъв е Господ, Когото той обича, към Когото се стреми и на Когото иска да бъде подобен и това уподобяване ще му открие пътя към още по-тясното единение със своя Творец.

Явен признак, според св. Тихон, за наличието на любов към Бога в човека е сърдечната радост. "Както медът ус­лажда гърлото ни, когато го вкусваме, — говори светият отец, — така весели сърцето ни любовта Божия, когато вкусваме и виждаме колко благ е Господ". Както любовта не бива без радост, така не може да има и истинска радост без любов, защото каквото обича човек, за това и се радва.

Както любовта към Бога, така и съпътстващата я духовна радост трябва да бъдат в християнина при всички обстоятелства на живота му: и при благополучие, и при нещастие. Според светителя, когато християнинът усеща, че губи предмета на своята любов - Бога, скръбта е опре­деляща, пробен камък за истинността на любовта и радостта му. От друга страна, извънмерната скръб от загубата на нещо временно свидетелства за това, че сърцето на вярващия е привързано още към земното и не е достигна­ло пълнотата на духовната любов. И само този, който внима­телно се отнася към своя духовен живот, ще забележи не­съответствието между неговите стремежи и действителността и ще употреби всичките си усилия, за да изкорени пречките от сърцето си, които пречат на истинската му любов към Бога.

Най-същественият признак, плод и следствие от любовта към Бога, говори светителят,  е любовта към ближния. Тя е пълно от­ражение на любовта към Бога. И свидетелства за това, че който не обича Бога, такъв и ближните си не обича и обратното. Като привежда думите на св. ап. Иоан Богослов: " Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: "който люби Бога, да люби и брата си" (1 Ин. 4: 20-21), светител Тихон говори, че християнинът, който не обича своя бра­т, е душевно мъртъв, защото, както тялото се оживява от душата, така и душата се оживява от Духа Христов, а където няма християнска братска любов, там няма и Дух Христов. Когато Христовият Дух отсъства в душата на човека, в нея непременно се поселва друг дух, дяволски дух, който пленява душата, оскверняна го и отравя в нея всичко добро и свято. По думите на светия отец, където няма любов, там царува духовната смърт, след която следва вечната смърт, когато душата не е възкръснала с истинско покаяние. За да избегне тази смърт християнинът трябва в живота си да се отнася снизходително към околните, да им прощава грешките, да не се гневи и да не таи в сърцето си мъст, помнейки думите: "Отмъстителният ще получи отмъщение от Господа, Който не ще забрави греховете му" (Сир. 28: 1). С други думи, прощаването на греховете, а следователно, и спасението на христия­нина е в пряка зависимост от отношенето му към заобикалящите го хора. Без любов към тях Бог не ще приеме от християнина никаква жертва, още повече, че такава жертва вместо да умилостиви, оскърбява и прогневява Твореца.

По думите на светителя, ако всички добродетели завършват със смъртта на християнина, то истинската лю­бов продължава съществуването си и в живота в  бъдещия век. Тя започва тук, на земята, а в съвършенство се разкрива едва във вечния живот, където "Божиите избранници ще се обичат един друг взаимно, ще се радват един на друг и духовно ще се наслаждават заедно".

Придобиването на Божествената любов и християнския подвиг, по думите на св. Максим Изповедник, е едно и също. Защото същината на християнската аскеза е да се отречеш от себе си заради Бога - като проява на любов към Него. По примера на Господ, когато се е молил за последен път в Гетсиманската градина с думите: ако може да ме отмине тая чаша, но не Моята, а Твоята воля да бъде, Отче. Както Иисус от любов към Своя Отец изпълнил волята Му да принесе Себе Си в доброволна жертва, за да изкупи падналия човешки род, така и християнинът, ако иска да подражава на своя Господ, трябва да проявява своята любов към всеки човек: и към грешника, и към врага си, доколкото Бог обича всеки човек. И както, казва ап. Павел – любовта е вечна, защото Бог е любов. И както съществува заедността на Света Троица: Бог Отец е непрестанно с Бог Син и Бог Дух Свети, така и в Църквата Христова, чието тяло са всички вярващи, е заедност в Христовия Дух, чието проявление в отделния член е обичането на всеки човек като самия себе си. Затова и Господ казал на учениците Си: Ако имате любов помежду си, ще сте Мой ученици (ср.Ин. 13: 35). Защото, ако Бог ни обича, тогава и всички трябва да се обичаме един друг по подобен начин. Следователно, проявата на любов между християните се явява призна­к за истинския последовател на Господа Иисуса Христа.

Ако в света процъфтяваше любовта между хората, казва св. Тихон Задонски, човешкото общество не само би се избавило от мно­жество злини и нещастия, като: кражби, убийства, лъжа, клевети, насмешки и др., но и би се наслаж­давало на благополучие и Божествен мир.

Като говори за плодовете на любовта и за тяхното значение в живота на християнина, светителят привежда думите на светия апостол Павел: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада..." (1 Кор. 13: 4- 8) и им дава кратко, но ясно  обяснение. Преди всичко, казва той, любовта възпитава в християнина търпение в понасянето на обиди. Само човек, озарен от любов, е способен да обича хората с всичките им недостатъци и немощи. Признава ги не само равни на  себе си, но и за свои братя и поради това велико­душно прощава на обиждащия го, моли се за него, боледува и скърби в душата си за него. Пръв проси проще­ние, дори и той да е обиденият. Такова поведение на Христовия последовател съдейства в съзиданието на света и е за прослава на Този, Който с кръстния Си подвиг и любов унищожил злото и въдворил мир и радост между хората. Християнинът не бива да допуска в душата си разгарянето на гняв или раздразнителност, но и свръх това – веднага да отсича всякакви помисли, настроиващи го против ближния. Макар че за човека е свойствено чувството на гняв, отбелязва св. отец, следва да го насочваме против греховете, а не против човека. Това ще свидетелства за голямата любов в сърцето на гневящия се, който търси не своето, но спасението на ближния.

В този случай християнинът, ръководен от любовта само съжалява за заблужде­нията на ближния и неговото незнание. И сърцето му болез­нено се мъчи докато грешникът не остави греховния си живот и не застане на спасителния път. И обратно, радва се на истината, съгласието и мир­ния живот на околните.

Истинската християнска любов е чужда на за­вистта, гордостта и самолюбието. Тя обича всички, защото във всеки човек тя вижда образа на всемогъ­щия Бог, Който "оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни" (Мат. 5: 45). На такава любов е свойствено доверието към всеки човек, защото "както тя самата е простосърдечна, така и за другите мисли; и както сама никого не мами, така и за другите мисли и затова на всеки вярва. Любовта е чистосърдечна, не е лукава, не лъсти и заради това, каквато тя е самата, така и подозрения за другите няма".

Безусловно, такова съвършенство човек достига не изведнъж, за това е нужен целоживотен подвиг и пълно напрягане на силите и способностите си. Голямо значение в това делание има саможертвата и принудата, посредством които християнинът може да достигне с Божия помощ висшия дар на любовта не само към доброжелателите си, но и към тези, които са злоб­но настроени към него. "Който те ненавижда, учи светител Тихон, — или е озлобен към тебе, ти го побеждавай с любов и се старай да се примириш с него, и макар той да не желае мир, ти търси мира и бъди готов за мир; и дори сърцето ти да не го иска,  убеждавай го да склони."

Ако разсъждаваме по човешки, е много трудно да обичаме този, който ни прави зло. Но за вярата и любовта нищо няма невъзможно. В това именно се състои предназначението на християнина: за да се покори греховното естест­во на духа, злото се побеждава с любов. И ако за „стария” човек, непросветен от благодатта, това е трудно, то за „новия”, в Христа облякъл се, всичко е възможно. По думите на светия отец, християнинът, възпитаващ в себе си любов към враговете, сам от това духовно възраства, тъй като враждебното отношение на не­доброжелателят го води до познаването на собствената му немощ, а това, на свой ред, съдейства за изкореняването на гордостта, тщеславието, самомнението и т.н. Следователно, за чо­века, търсещ спасение, оскърбленията и изкуше­нията са неоценимо благо, възвеждащо душата му  на небето.

Но когато човек по своята греховност не издържа изпитанията, то ест въздава на обидата с обида, на злото отговаря със зло и таи в сърцето си ненавист, тогава той отстъпва победата на своя противник - дявола, който го отделя от Бога и спасението. И обратното, ако сърцето на вярващия не склони към злото и не го приеме, то става способно с Божия помощ да побеждава всичко богопротивно и да усвоява това, което вя­рата и Христовите заповеди изискват.

Като жив пример за придобиване в душата на добрите навици християнинът трябва да има Пастиреначалника Христос, Чийто живот е образец за всеки, който иска да се спаси. "Иисус Христос, нашият Спасител, — говори светител Тихон, — със Своята кротост и търпение ни учи да бъдем кротки и търпеливи, и злобата на хората да побеждаваме с благост или, по крайна мярка, с мълчание" . Така са постъпвали в своя живот и светите апостоли, мъчениците и множеството Божии угодници, които са побеждавали злобата с любов и чрез това мнозина с Божията помощ са привели към Христа.

3. 02. 2013, неделя на Закхея

Б. 5-2013

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

Б. СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

Част 2 Покаяние и молитва   

И в днешната беседа продължаваме с темата: как целта „спасение” се превръща в състояние в християнина, без което спасението му е невъзможно.   

Грижещият се за спасението си, казват св. отци, трябва през целия си земен живот да открива себе си пред Бога и то най-вече с непрекъсната покайна молитва, подобно на каещия се митар: „Господи, Иисусе Христе, помилвай ме грешния”.  Като в същото време проси Господ да го дари с благодатта на покаянието и пълното обръщане от греховния живот. Едновременно с това християнинът трябва всецяло да насочва волята си към изпълнение на Божиите заповеди и потискането в себе си на гордостта със смирение, користолюбието — с делата на милосърдието, блудната похот — с въздържание от чревоугодие и с пост.

Чрез действието на тайнствата Покаяние и Причастие, както и чрез честата молитва Христос излива Своята спасителна сила на вярващия. Тази сила очиства грешната душа от греховете и страстите, смекчава, умилява и възбужда в нея непрекъснато съкрушение за греховете и дълбок страх Божи.

Според мярката на настойчивост на молитвата и борбата със страстите по забележим начин в човека се усилива любовта му към Бога и хората. Тогава душата започва леко и охотно да се стреми към единение с Бога, чрез призоваване на Божието Име. Именно тогава тя бива съгрявана и просвещавана от благодатта на Светия Дух.

Това е, казано съвсем накратко, схемата на процеса на личното спасение на всеки християнин. Този процес е характерен с това, че в него явно присъства спасяващата Божия сила, изразяваща се в настойчивия човешки стремеж да бъде послушен на Бога и да бяга от греха. Ако в християнина не съществува такъв стремеж, той трябва, заради собственото си спасение, да си го създаде по съзнателен и волеви път. Защото, по думите на Лествичника, само желаещият спасението си бива непрекъснато посещаван от вездесъщия Христос Спасител, Който го възкресява от гроба на греховността.

Именно затова и Църквата учи чадата си често да прекланят коленете и сърцето си пред Господа и да се молят за охлаждане на страстното горене в себе си и за благодатно укрепване за изпълняване на Господните заповеди. За целта тя ни предлага и готови образци на молитва, в които многословието е излишно. Като илюстрация тук ще споменем някои от най-кратките и в същото време -експресивни, като например:   

„Господи, удостой ме да се обърна към покаяние от цялото си сърце, удостой ме и с топла вяра” или: „Спасителю, потънал съм в паяжината на собствените си прегрешения и продължавам да се оплитам в моите греховни стремежи! Подай ми, като на ап.Петър, ръката Си и ме спаси”, или: „Въздигни мислите и чувствата ми към покаяние и ме направи опитен изпълнител на Твоя закон”.

Колкото е възможно честото призоваване на Бога в молитва от една страна, съсредоточава вниманието на християнина за общение с Бога. Като в същото време прави неуспешни дяволските козни против вярващия. И от друга страна, молитвата настройва вярващата душа да не се привързва към нищо земно, но да живее в очакване на присвояването на царството небесно за себе си, да отбягва тъмнината на страстите, да се противи на унинието и с желание да извършва светлите дела на благочестието. Всичко това, постепенно възраствайки в душата на вярващия, я приготвя да стане способна за богообщение. Затова св. Теофан Затворник, от чието учение, както казахме миналия път - се ръководим в изложенията си, твърди, че спасилата се душа е душата, станала приживе годна за богообщение. А коя е годната за богообщение душа? - ще попитате. Онази, която е станала „светая светих” – отговаря светителят. Защото Бог е свят, а подобното се привлича само от подобно, както казва св. Максим Изповедник. Разбира се Божията святост и човешката святост не са и не могат да бъдат тъждествени в абсолютния смисъл на думата „свят”. Но стават вместими една в друга по силата на Христовата изкупителна жертва и дарувания заради нея Утешител – Светия Дух на Църквата Христова от Бог Отец. Така Самата Света Троица отваря Себе Си, за да възприеме отново в Себе Си своето творение човека, повторно възведен, чрез очистването му от греха, а от там от властта на дявола и смъртта, в естественото му първично състояние на святост, което е и способността му за богообщение. А то, от своя страна, автоматично го прави населник на рая. Раят пък, не е нищо друго, освен пребиваване в Светия Дух, а от там – в Света Троица. В тази връзка се сещаме за пожеланието на румънския старец Клеопа, който се обръщал към всеки, дошъл при него с думите: „ Да ви глътне Раят!” Живот в Бога, това пожелавал този блажен старец.           

Но, за да ни глътне раят, ако използваме думите на отец Клеопа, преди това ни чака цяла верига от християнски нравствени подвизи, които, както той казвал, християнинът нарежда колеце след колеце. Първото колелце в тази верига е чистата и смирена молитва за даруване благодатта на спасението.

ПОКАЯНИЕ

Господ, казват св. отци, чува зовящите Го със смирение, с болка и скръб в сърцето. Промислително ги просвещава с благодатта Си, въздига от душевните им недра техния възвишен и силен стремеж към святост. И тогава, макар и да живеят телесно в суетния свят, тези хора, сърдечно ревнувайки за своето спасение, сякаш излизат от него и с ума, чувството и волята си пребивават в Бога. Затова който търпеливо и винаги смирено се моли на Бога, да не се съмнява в своето спасение, даже и ако премного е съгрешил. Господ е неизмеримо човеколюбив и има благост, превъзхождаща човешките мерки. Тези, които му се молят със сълзи, казва св. Теофан Затворник, Господ приема, подава им просеното, умилява сърцата им и им дава силата да преодоляват страстите и да се възвисяват към истинското добро. А покаянието, по подобие на митаря, низвежда на каещия се особено помилване свише, защото каещият се ненавижда гордия нрав на фарисея и е проникнат от смирение и съкрушение на сърцето.

Смирената молитва, особено напоената със сълзите на съкрушението за греховете, е  неизмеримо висока пред Бога. Библията свидетелства, че подобна молитва някога извела от вратите на смъртта иудейския цар Езекия, избавила от многогодишни съгрешения евангелската блудница и оправдала митаря повече от фарисея.

Затова, казва св. Теофан, да стенем и да плачем за греховете си. Молитвено да прострем ръцете си към Бога и с топли сълзи, биейки се в гърдите, с преклонени колена, да въздишаме дълбоко за себе си. И как да не плачем, продължава той, за своя нерадив живот, заради който винаги сме близко до смъртта, поради своето сластолюбие и другите се вредни страсти. Но, казва той, ние сме безчувствени, безстрашни и лениви – как да заплачем. Как да излезем от това си състояние? Като си спомним за Божия съд. И като поставим себе си в него. Тогава сами, според делата ни, които ние най-добре си знаем, при пълна откровеност със самите себе си, мислено ще отредим за себе си мястото. И ще се ужасим, защото делата ни не ще ни наредят нито сред светииския, нито сред праведнишкия чин. Тогава за къде сме? – За ада, при неотказалите се от делата на мрака, при пребъдващите в дяволската нечистота. Да не бъде, пази Господи! Ако осъзнаем по този начин себе си, казва св. отец, ние повече не ще отлагаме слъзното си покаяние и до края на живота си ще проливаме облаци сълзи, за да получим прошка на безчислените си грехове.

Някога горчиво, но спасително плакал пред Бога първият грешник на земята Адам след изгонването му от рая. Дяволът прелъстил Адам с храна и с това го оголил от сиянието на благодатта, получил дял в него /власт/  и предал душата и тялото му на смърт. Когато се оказал без Божията благодат в себе си, която го правела свят, Адам разбрал какво е изгубил: възможността си да живее блажено в Бога. И започнал да плаче. Християнинът обаче няма Адамовия шанс за вторично опомняне. Когато премине отвъд, ако по някаква причина /разбирай, непростен грях/, не дай Бог, не се сподоби с вечен живот в Бога, той автоматично отпада от Него и отива в дела на пристрастието си. Тогава и да заплаче, сълзите му нямат стойност. Защото времето, отредено му от Бога за очистване и покаяние е свършило. Свършило е времето, в което по справедливост му е била дадена възможността да избира между Бога и собствените си пристрастия, които обаче само на външен вид изглеждат като негови, а всъщност показват властта на дявола в него /или казано по друг начин, показват доколко човекът е прилепчив към злото; т.е. доколко светлината, получена при св. Кръщение човекът е съхранил и умножил или обратното, да пази Бог, е обърнал в мрак/.       

Да се върнем към Адам. Съблечен от богоизтъканата си дреха от святост и изгонен от рая, той потънал в безутешен плач заради това, че съгрешил и се лишил доброволно от първодаденото му блаженство. Седейки срещу Едема, той с незамлъкващи стенания оплаквал разлъката си с Бога и собствената си голота. И непрекъснато повтарял: "Вече не виждам моя Господ Бог и Създател... Милостиви! помилвай ме падналия"... "Със срамни кожени дрехи съм облечен аз, жалкият, вместо светозарна одежда и как да оплача своята погибел".

Спасителят не отхвърлил покаянието на прародителя. По думите на църковните песнопения, Той извикал към него: "Аз не искам моето създание да погине, но му желая спасение и познание на истината. Този, който прибягва към Мене няма да изгоня от лика на живота".

В утешение Господ дал на Адам обещанието за пришествието на земята на Спасителя на света.  

Ние християните, които имаме Спасителя в себе си чрез Кръщението, сме подобни на Адам, когато живял облечен в Божията благодат. Когато нарушим обета си, даден при Кръщението /трикратното ни отричане от делата на сатаната, а следователно и от самия него/, се уподобяваме на вече ялия по дяволско наушение от плода Адам. Като резултат от това, както казахме, Адам повече не можел да пребивава в Бога и бил изгонен от рая. Така и християнинът, като съгреши, скланя към дявола и сам прогонва Божията благодат от себе си. Защо става така? Защото нищо нечисто не може да живее в Бога, се казва в Св. Писание. Така човек се оказва оголен от кръщелната благодат, която носел в себе си и която била неговия рай. Да си спомним какво направил Адам, когато седял срещу райската градина – безутешно плакал. Ако и изгубилият кръщелния си рай християнин, условно казано: мислено седне срещу загубения си рай, т.е. ужаси се от това, че с постъпката си е загубил Бога в себе си за себе си и започне горчиво да ридае и да вика за помилване към Бога, и той ще чуе утешителните Господни думи: „Не искам смъртта на грешника, но да се обърне и да се спаси”.

Може би се чудите защо отделяме такова внимание на Адам. Защото по всичко сме прилични нему: и по даруваната ни благодат, и по слабостта ни да грешим. Но не всички християни, казва св. Теофан, са прилични нему и в покаянието. Ако искаме да се спасим, трябва подобно на Адам, казва той, да оплакваме себе си и загубения си рай, за да го получим.  

От Адам и до сега грешниците от всички периоди от битието на човечеството заради покаянието и вярата си в Христа получават свише прошка на греховете си и  спасителна благодат за преодоляване на страстите.

Спасителят изпраща на вярващите и каещите се дара на благодатните сълзи за умиване на греховете и с умиление утвърждава сърцето им смирено, просто, кротко и нековарно. А покаянието, от своя страна, привежда човека към страх Божи, погнуса от лукавите дела и го просвещава благодатно.

Както пчелата преработва цветния прашец в мед, казва светителят, така и смирено каещата се душа и неповтаряща изповяданите грехове, незабележимо за себе си, се разгаря от любов към Бога. Тогава с чувствата и желанията си тя се привързва към законите на висшия живот, утвърждава в себе си своето произволение и влиза в живо единение с Бога.

Покаянието, образно казано, има своя схема: от Божествената благодат, докоснала сърцето, първоначално грешникът идва в страх Божи и започва да вижда ясно множеството си лични грехове. След което сърцето му се изпълва със съжаление за стореното, което постепенно преминава в разкаяние. Тогава идват сълзите и човек започва да плаче от болка и да вика към Бога за милост. Укорът на съвестта му стига до своя краен предел и тогава грешникът взима решение повече да не повтаря греховете си. Ако в последващите си дни, човек остане верен на това си решение, независимо от обстоятелствата в живота си, такъв е стъпил на здравата основа на покаянието, казват св. отци. Тогава покаянието, принесено от човека при изповедтта пред духовника, не остава статично, за конкретното време. А се превръща в постоянен процес, чийто плод е създаването на целоживотно покайно настроение в душата на християнина, с краен предел – превръщането му в покайно състояние /В подобно състояние на непрекъснат плач за греховете са пребъдвали онези светии в преподобнически чин, за които четем в житията; такъв е и св. Иоан Рилски, и св. Петка/ . Смисълът на това състояние е на основен подвиг през целия живот на християнина на всички степени на неговото нравствено раз­витие и негов постоянен спътник по пътя на достигане на небесното царство. Затова побуждането на покайното чувство е начало на всички видове християнски подвизи.

За по-голяма яснота ще обощим още един път защо е нужно покаянието. Първо, защото на него християнинът строи живота и духовните си подвизи. Второ, то е първото средство за вътрешно усвояване на спасителните плодове на изкуплението, извършено от нашия Господ Иисус Христос. Самата Кръв Христова, говори св. Теофан, пролята на кръста за спасението на света, призовава всички към покаяние, защото тя заради това се е ляла от раните Христови, та хората да принесат своите плодове, които са "обръщане, покаяние, нов живот, отпускане на греховете и спасение". Господ от Своя страна направил всичко, за да спаси човека. Но безценната изкупителна Жертва Христова в некаещите се християни не принася плодове. Който не слуша гласа на Божия Син и не оставя греховния си живот, за такъв нито Христос, нито Неговото Евангелие, нито смъртта, нито възкре­сението носят полза. И това става, казва светителят, "не от страна на Христа, но от страна на нежелаещите да се каят и да се ползват от Неговата смърт".

Такова състояние на християнина светителят нарича страшна неблагодарност по отношение на Христа Спасителя, "изкупил със скъпоценната Си Кръв ду­шите ни за вечния живот". И действително, каква по-голяма мо­же да бъде нашата неблагодарност, когато "не оценяваме небес­ните блага, подарени ни заради Христовата Кръв, пренебрегваме ги и търсим земни тленни блага", който не носят за спасението на душите ни никаква полза. Милосърдният Господ тук на земята призовава всички грешници към покаяние и ги приема. "Сега, — говори светителят, — Господ милва търсещите милост от Него, помага на обръщащите се и подвизаващите се в делото на спасението, чува сърдечните им въздишки, изпълнява молбите им и заличава греховете им". Трябва да отбележим, че понякога дяволът смущава и истински каещите се като им напомня предишните им грехове, за да ги доведе до униние и даже в отчаяние за спасението си. Християнинът трябва да победи и това изкушение на злата сила. Той трябва да вярва и да знае, че силата на злото не може да преодолее Божието всемогъщество и благост и че всеки помисъл, говорещ за невъзможност за покая­ние е сатанинско внушение. За борба с това изкушение християнинът, принасящ покаяние, е нужно не само да се удържа от първите грехове, но и да се старае да извършва добродетели, да твори плодове, дос­тойни за покаяние и с това ще може лесно да отблъсне нападенията на изкусителя. На такива християни св Тихон говори, че вече оставили греховете си с помощта на Божията благодат, да не се смущават при спомнянето им, но да се надяват на Божието милосърдие, защото греховете им са простени и Господ им подава милостта Си. Защото Христос затова и е дошъл в света, за да спаси грешниците, поради което "голяма радост бива на небето и за един каещ се грешник" (Лук. 15: 7).

В същото време светият отец напомня, че Господ бави наказанието на грешника, дълготърпи, нежелаейки погибелта му и очаквайки обръщането му. Но този грешник, който не се грижи за изправянето на живота си е презрител не само на вечния Божи закон, но и на Самия Бог. Той прогневява Твореца със злодеянията си, отвръща се и отстъпва от Него и доб­роволно се предава в ръцете на своя враг — дявола, с което сам приготвя погибел за себе си. Такъв човек с делата си се уподобява на княза на тъмнината, "защото злото му семе зли плодове произвежда". И както дяволът постоянно се про­тиви и не се покорява на Бога, така и неразкаялият се греш­ник се противи на своя Спасител и не чува гла­са Му, който го призовава към покаяние. Заради това нашият Господ Иисус Христос като праведен Съдия, като опре­деля на Страшния съд участта на неразкаяните грешници, ще им каже: "идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели" (Мат. 25: 41). И тогава неразкаяните грешници, макар и християни, но, както казва св. Тихон, живели като лъжливи и неверни, ще бъдат отлъчени от средата на верните Божи чада, като кози от овци, ще бъдат отлъчени от светите ангели и Самия Бог и с неутешим плач, ужас и отчаяние ще отидат в огненото езеро на вечно мъчение. А милостта Си към обърналия се грешник Господ утвърдил даже с клетва и с единствената цел: никой да не се съмнява в своето покаяние. "Жив съм Аз, казва Господ Бог: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив" (Иез. 33: 11). Затова без съмнение на всеки, обърнал се и със смирение и съкрушение изповядал греховете си Небесният Отец ще заличи с радост, ще го покрие с милосърдието Си и не ще помене неправдата му в деня на Страшния съд. Именно заради тази велика милост Божия христия­нинът трябва да се откланя от всичко греховно, а за целта е нужно колкото може по-често да анализира делата, помислите, постъпките и чувствата си; да ги изследва строго и да ги насочва към спасителната цел. Освен това каещият се трябва да възненави­ди греха и напълно да го остави. За това най-напред, разсъждавайки за греховността си, да изпадне в истинско разкаяние, което се състои в съжаляване и сърдечно съкрушение за беззаконните си постъп­ки и със срам да осъди себе си за тях пред всевиждащия Бог и да проси прощение.

В този случай каещият се признава себе си като достоен за всяко наказание, започва да осъжда постъпките си, да се самоукорява, да се гневи и негодува на себе си и по този начин сърцето му се изпълва със скръб и печал. Признавайки себе си за по-долен от всички твари, грешникът вижда, че действително е недостоен и за най-малкото Божие благоде­яние и от изпълненото с печал сърце излизат въз­дишки, сълзи и плач, които свидетелстват за ис­тинската печал по Бога, "защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение" (2 Кор. 7: 10). Сърдечната печал "по Бога", по думите на св. Тихон, не само очиства душевната сквернота, но и удържа от попълзновенията към грях, а от проливаните сълзи, "скърбящата душа се прохлажда, както въздухът от дъжда". Такава печал трябва да имат всички съгрешили пред Господа и обърнали се към Него с покаяние, но не само от страха от вечните мъчения заради злодеянията си, но най-вече от съжаление, че са оскърбили Бога. Тогава Сам Сърцеведецът Господ, Който "изцерява съкрушените по сърце и лекува техните скърби" (Пс. 146: 3), не ще се забави да посети душата, намираща се в печал по Него и ще й подаде Своето спасително утешение. Само тогава освободилата се от бремето на греха душа, съкрушена от печал и утешена от благодатта на Светия Дух, ще може да застане пред Бога, подобно на лице в лице и не само ще чува всяка евангелска дума като заповед, излизаща от устата на Самия Бог, но и ще се старае усърдно да я изпълнява.

За немощния човека да извърши самостоятелно такова пробуждане и всецяло да се събуди от греховния сън е много трудно и даже почти невъзможно. Тук се изисква особено Божие действие. Да падне в грях, да се заблу­ди от истинския път и да погине човек може сам, но да се опомни, да се обърне и да се спаси без Бога не може. На всеки човек Господ подава благодатта Си, призо­ваваща и обръщаща от греха. И който я приеме и тръгне след нея, се спасява със силата Божия, а който й се про­тиви, остава вън от спасителния ковчег.

Като човеколюбив Отец, Бог призовава грешника към пока­яние по различни начини: ту чрез вътрешния глас на съвестта, ту с обещание на временни и вечни блага, ту, обратното, с напомнянето на смъртта и вечните мъки. На свобод­ната воля на човека се предоставя изборът: или да отклик­не на Божия призив, или да остане глух за него и да остане в бездната на греховете си. Ако грешникът по своята ожесточеност избере последното и остане неразкаян, Господ използва още един начин за обръщането му — изобличение от хората. Такова изобличение св. Тихон Задонски сравнява с огледало, което показва всички пороци такива, каквито са. По подобен начин, продължава светителят, и изобличаващото сло­во е способно да разкрие душевните пороци в грешни­ка и да го застави да ги изглади с покаяние. Но ако и това средство се пренебрегне от грешника и той продължи да води беззаконен живот, тогава, като ожесточен и неразкаян, го постига Божия съд.

За да стане покаянието действително основа на духов­ния живот на християнина, казва св. Тихон, е нужно той да контролира всяка своя постъпка, дума и мисъл, така че и при най-малкото нарушение на Божиите заповеди да бърза да се върне обратно от греховната крачка на праведния път към Бога. Така постепенно покаянието ще може да премине в навик, съдействащ за постоянната, всекидневна духовна трезвост.

Доколкото християнинът, говори св. Тихон, не знае деня на своето отшествие от този свят, то и всекиднев­ното му покаяние трябва да бъде като пред самата му смърт. При това, казва светителят, Господ гледа не толкова на времето, проведено в покаяние или на думите на молитвата, колкото на усърдието и сърдечното разположение на каещия се.

МОЛИТВА

Молитвата е обръщение на паднания и каещия се човек към Бога. Тя е плач на падналия и каещия се. Тя е излияние на сърдечните желания, прошения, въздишки на падналия, убит от греха човек пред Бога.

Първото движение на покаянието е плачът на сърцето. Той е молитвения глас на сърцето, предварващ молитвата в ума. И скоро умът, увлечен от молитвата на сърцето, започва да ражда молитвени помишления.

Бог е единственият източник на всички истински блага. Затова, по думите на св. отци, молитвата, отправена към Бога, е майка и глава на всички добродетели - като средство и състояние на общение на човека с Бога. Тя заимства добродетели от източника на благата — Бога, и ги усвоява този човек, който с молитвата си се старае да пребивава в общение с Бога.

Пътят към Бога е молитвата. А мярка за изминалия път са различните молитвени състояния, в които постепенно влиза правилно и постоянно молещия се.

Затова св. отци казват, че този, който се е научил правилно да се моли, ще се спаси. Какво означава „правилна молитва”? Първото и най-важно е молитвата да се принася от сърце, изпълнено със съкрушение и смирение. Всяко друго състояние на сърцето е несвойствено за каещия се грешник и заради това, молитва изричана в друго състояние на сърцето се счита за неправилна.

С Моисеевия закон на старозаветните израилтяни било предписано да принасят жертвата си само на едно, определено от Бога място. С духовния закон на новозаветните християни също им е определено едно място за принасяне на жертвата си, разбирай – молитвата. Това място е смирението.

Бог не се нуждае от нашите молитви. Той знае и преди да Му попросим от какво се нуждаем. Той, като Премилосърден, и на непросещите Му излива обилни щедрости. Молитвата е нужна на нас, защото чрез нея човек усвоява Бога в себе си. Колкото повече се упражнява в молитва, толкова повече човек се приближава към Бога. И обратното: без нея човек остава чужд на Бога.

Тъй като молитвата е причащение с живота, неизвършването й носи невидимо смърт в душата. Това, което е въздухът за живота на тялото, същото е Светият Дух за живота на душата.

Когато християнинът стане от сън, казва св. Теофан, първата си мисъл трябва да насочи към Бога и самия начатък на мисълта, още необременена от суетни впечатления, трябва да принесе на Бога. Когато човек отива да спи, преди да потъне в този образ на смъртта, продължава той, последните си мисли трябва да насочи към вечността и към царстващия в нея Бог.

На един свят монах ангел Господен открил порядъка от мисли в молитвата, благоугодни Богу. Ето какво казал той: „Началото на молитвата трябва да се състои от  славословие на Бога, от благодарения на Бога за безчислените Му благодеяния. После в съкрушение на духа трябва да се принесе на Бога искрено изповядване на греховете. Накрая може с голямо смирение да се приложат прошения към Господа за душевните и телесни нужди, предоставяйки благоговейно изпълнението или неизпълнението на прошенията си на Неговата воля” .

Св. отци казват, че Бог не изпълнява прошенията по няколко причини. Понякога, за да остави просителя при молитвата му, за да не я загуби, т.е. човекът да не изостави това висше благо - молитвата, когато получи просеното благо. Не изпълнява и прошения, които са свързани с вредни последствия. Не удовлетворява и тези прошения, които са противни на Неговата свята воля, на Неговите премъдри и непостижими съдби. Пример за последното са, например, молитвата на пророк Мосей да влезе в обетованата земя и не бил чут от Бога, защото било против Неговото определение. Както и свети Давид, усилвайки молитвата си с пост, вретище и сълзи, за запазване живота на разболелия му се син, не бил чут. Така и християнинът, ако не получи изпълнение на прошението си от Бога, трябва благоговейно да се покори на волята на всесветия Бог, Който по незнайни за човека причини, оставил молбата му неизпълнена. 

Не изпълнява Бог и молитвата на синовете на света, както ги нарича светителят, които просят от Него земни блага за удовлетворяване на плътските си въжделения, по думите на св. апостол: просите и не получавате, защото зле просите, потънали в сластите си.

Прошката на всички без изключения обиди - и най-тежките, е непременно условие за успеха на християнина в молитвата. Това ни казва Спасителят от Евангелието: преди да застанете на молитва, простете на всеки каквото имате, та и вашият Отец, който е на небесата, да прости и вам съгрешенията. Ако вие не престите и вам няма да се прости. Затова и преп. Исаак Сирийски определя молитвата на паметозлобния като посев на камък. А блажена е онази душа, казва той, която с молитвата си непрестанно чука на вратата на Божието милосърдие и за жалост на своя враг, който я насилва към грях  - непрестанно изтощава Неизтощимия: такава душа ще се възрадва в своето си време за чистотата и безстрастието си.

Бог гледа сърцето на човека – това ни говори Св. Писание, това ни казват и св. отци на Църквата. Той вижда най-скритите, най-фините наши усещания и помисли. Вижда цялото ни минало и цялото ни бъдеще. Бог е всезнаещ. И поради това, казва св. Теофан, стой на молитвата си така, както би стоял пред Самия Бог. И не забравяй, че стоиш пред Него. Стоиш пред Съдията и пълновластния Владика, от Когото зависи твоята участ: и временната, и вечната. Употреби твоето предстояние пред Него за устройване на своето благополучие и не допускай стоенето ти пред Него, поради недостойнство, да стане причина за твоите временни и вечни наказания. Затова, като имаш намерение да  принесеш молитва на Бога, отхвърли всичките си земни грижи и помисли. Не се занимавай с мисли, които тогава ще се появят в тебе като важни и необходими. Отдай Божието Богу, а за необходимото за временния живот ще успееш в своето му време. Не е възможно в едно и също време да се работи на Бога с молитва и умът да се занимава със странични мисли и грижи.

Преди молитвата си, казва светителят, покади в сърцето си тамяна на страха Божи и светото благоговение: помисли си с какво си прогневил Бога, помисли си за безбройните си съгрешения, които са Му известни така, както на твоята съвест и се постарай да умилостивиш Съдията със смирение. Внимавай да не възбудиш негодуванието Му с небрежието и дързостта си, защото Той благоволи даже и най-близките до Него - чистите ангелски Сили, да стоят пред Него с всяко благоговение, свят страх и трепет.

Кагото стоиш на молитва, дрехата на душата ти трябва да сияе от белотата на твоята простота. Нищо сложно не бива да има в тебе: не трябва да се смесват лукавите помисли и усещания на тщеславие, лицемерие, притворство, човекоугодие, високоумие, сладострастие - тези тъмни и зловонни петна, с които бива изпъстрена душевната дреха на молещите се фарисеи.

Украси себе си с целомъдрие, със смиреномъдрие, с кротост и духовен разум, с покайни сълзи. А преди да получиш дара на тези сълзи, украси себе си с младенческо, ангелско незлобие. И когато Царят на царете види душата така украсена, Той скланя към душата Своите милостиви очи.

Умереното, благоразумно, постоянно въздържание от храна и питие прави тялото леко, очиства ума, придава му бодрост, а след това го подготвя за молитва. Невъздържанието на стомаха прави тялото тежко, дебело, ожесточава сърцето, потъмнява ума с множество изпарения и газове, издигащи се от стомаха към мозъка. Едва- едва застава преситеният или наситеният на молитва. Сънливостта и ленността нападат такъв с множество груби мечтания, които се рисуват във въображението му и сърцето му става неспособно да дойде в умиление.

В същото време, колкото вредно е невъздържанието, толкова вреден е и неумереният пост. Защото слабостта на тялото, произлизаща от малохранене, не позволява да се извършва молитвата нито в дължимото количество, нито с дължимата сила.

Количеството на молитва се определя за всеки, съобразно начина му на живот и количеството на душевните и телесните му сили. Двете лепти на вдовицата, принесени от нея в църквата, които съставлявали цялото й богатство, се оказали на везните на правосъдния Бог много повече от огромните приноси на богатите, направени от техните излишъци. Така Бог съди и за молитвата: определи си количество по събствените си сили, като помниш премъдрото наставление на великия наставник на подвижниците, светия Лествичник, който е казал: “ако ти принудиш немощното тяло на дела, които превишават силите му, с това влагаш помрачение в душата си и й принасяш смущение, а не полза”.

А от здравия и силния се изисква и съответстваща молитва. Но всяка молитва, говори Лествичника, при която тялото не се утрудва, а сърцето не изпада в съкрушение е недозрял плод, защото такава молитва е без душа.

Нищо не съдейства така за преуспяването в молитвата, както съвестта, удовлетворена с богоугодна дейност. Изпълняването на евангелските заповеди настройва ума и сърцето  към чиста, изпълнена с умиление молитва, а истинската молитва настройва мислите, чувствата, действията по Евангелските заповеди.

Милосеръдието към ближните и смирението пред тях, изразявано с външни дела и питаемо в душата, в съвокупност с чистотата на сърцето: най-вече от блудни помисли и усещания, съставят основата и силата на молитвата. Те са нейните криле, с които излита към небето. Без тях молитвата не може да се вдигне от земята, то ест, възникнала от плътското мъдруване, тя се удържа от него като от мрежа, смущава я, осквернява я и по този начин я прави нищожна.

Душата на молитвата е вниманието. Както тялото без душа е мъртво, така и молитвата без внимание е мъртва. Без внимание произнасяната молитва се обръща в пустословие и молещият се се самопричислява към онези, за които е казано, че признасят напразно името Божие.

Думите на молитвата трябва да се произнасят без да се бърза и умът не бива да скита по други места, а трябва да се затваря в думите на молитвата. Тесен и прискърбен, казва светителят, е този път за ума, който е привикнал да странства свободно по вселената, но само този път води към внимание. Който вкуси великото благо „внимание”, той ще заобича и да утеснява ума си в пътя, водещ към блаженото внимание.

Вниманието е първоначалният дар на Божествената благодат, изпращан на трудещия се и търпеливо подвизаващ се в подвига на молитвата. Благодатното внимание обаче бива предшествано от личното усилие към внимание: последното трябва да бъде деятелно свидетелство на искреното желание на християнина да получи първото. Собственото внимание бива обуреваемо от помисли и мечтания, колебае се от тях, докато благодатното внимание е преизпълнено с твърдост.

Как да приучим себе си на внимание? Като си забраняваме всяка разсеяност на мислите при молитва, казва светителят, възненавидим всяка мечтателност, отхвърлим грижите си със силата на вярата и се бием в сърцето със страха Божии.

Молещият се ум трябва да се намира в състояние на пълна истина. А мечтанието, колкото и примамливо, и благовидно да изглежда, бъдейки собствено, произволно съчинение на ума, извежда ума от състоянието на Божествената истина и го въвежда в състоянието на самопрелъстяване и лъжа, след което се отразява в молитвата. Затова по време на молитва умът трябва да бъде, и с всяко внимание да се пази, безвиден, отхвърляйки всякакви образи, изникващи във въображението, помнейки, че умът по време на молитва предстои пред невидимия Бог, Когото е невъзможно да си представим с никакви веществени образи. Образите, ако бъдат допуснати по време на молитва, ставан непроницаема завеса, стена между ума и Бога. “Тези, които по време на молитва не виждат нищо, виждат Бога” - казва преподобни Мелетий Изповедник и предупреждава. Ако по време на молитва, казва той, ти се представи в чувствен образ или ти сам в себе си умствено си го изобразил като Христос или ангел или някой светия, никак не приемай това явление за истинско, не му объщай никакво внимание и не встъпвай в разговор с него. Иначе непременно ще подложиш себе си на измама и на най-силна душевна повреда, което се е случвало с мнозина. Човек, до обновлението му от Светия Дух, е неспособен за общение със светите духове. Той, като намиращ се още в областта на падналите духове, в техен плен и робство, е способен да вижда само тях и те нерядко, забелязвайки в човека високо мнение за себе си и самопрелъстяване, му се явяват във вида на светли ангели, дори във вида на Самия Христос, за да погубят душата му.

Светите икони са приети от светата Църква за възбуждане на благочестиви възпоменания и чувства, а не за възбуждане на мечтателност. Затова, като стоим пред иконата на Спасителя, трябва да стоим като пред Самия Господ Иисус Христос, вездесъщ по Божество, и с иконата Си присъстващ в това място, където се намира. Като стоим пред иконата на Божията Майка, трябва да стоим като пред Самата Пресвета Дева, но ума си трябва да пазим безвиден. Огромна е разликата да бъдем в присъствието на Господа и да предстоим пред Него и да си въобразяваме Господа. Усещането за Господнето присъствие навежда на душата спасителен страх, влага в нея спасителното чувство на благоговение, а въображението на Господа и светиите Му съобщава на ума  вещественост и го привежда към лъжовно, горделиво мнение за себе си – в състоянието на самопрелъстяване.

Не търси в молитвата наслаждение, предупреждава светителят: това не е свойствено на грешника. Наслаждението в молитва е изключителният дял на светите Божии избранници, обновени от Светия Дух. Който се увлича от поривите на кръвта, от тщеславието и сладострастието, сам си съчинява наслаждения: такъв се намира в горестно самопрелъстяване. Затова желанието на грешника да усеща наслаждение в молитвата вече е самопрелъстяване. Искай, говори светителят, твоето мъртво, окаменяло сърце да оживее, за да се отвори за усещането на греховността си, на падението си, на нищожеството си, да ги види, да се осъзнае в тях и да ги отхвърли със себеотхвърлянето си. Тогава в тебе ще се яви истинския плод на молитвата: истинското покаяние. Ти ще застенеш пред Бога и ще викаш към Него в молитвата си заради бедственото състояние на душата си, открила се внезапно пред тебе – така ще викаш, като някой, който е в затвора или в гроба, или в ада. Така покаянието ти ще ражда молитвата ти, а тя ще усугубява покаянието ти.

Усещанията, пораждани от молитвата и покаянието, се състоят в облекчаване на съвестта, в душевен мир, в примирение с ближните и с житейските обстоятелства, в милост и състрадание към човечеството, във въздържание от страстите, в хладност към света, в покорност на Бога, в сила при борбата с греховните помисли и влечения. От тези усещания, казва св. отец, които вече са вкусване на надеждата за спасение, бъди доволен. Не търси преждевременно високи духовни състояния и молитвени възторзи. Те на практика съвсем не са такива, каквито ни се представят от нашето въображение: действието на Светия Дух, от Когото се явяват високите молитвени състояния, е непостижимо за плътския ум.

Научи се да се молиш с целия си ум, от цялата си душа, с цялата си сила. Ще попиташ: какво значи това? Това не може да се узнае, казва св. отец, освен от собствен опит. Старай се постоянно да се занимаваш с внимателна молитва: внимателната молитва ще ти достави разрешение на въпроса за блажения опит.

В този, който се подвизава в молитвата, преуспяването му в молитвата най-напред започва да се проявява с особеното действие на вниманието: от време на време то неочаквано обема ума и го заключва в думите на молитвата. После това става по-постоянно и продължително: умът сякаш се прилепя към думите на молитвата, увлича се от тях и ги съединява със сърцето. Накрая с вниманието внезапно се съчетава умилението и от това човек става храм на молитвата, храм Божи.

Когато човек достигне вниманието и умилението в молитвата, по думите на св. Иоан Лествичник, е достигнал състоянието на блаженството, налечено в Евангелието нищета на духа и плач. Достигайки това състояние, християнинът вече е разкъсал много вериги от страсти, помирисал е аромата на духовната свобода и вече носи в недрата си залога на спасението. Затова, казва св. отец, не оставяй теснотата на истинския молитвен път и ще достигнеш свещения покой, тайнствената събота. А в събота не се извършват никакви земни дела, остраняват се борбата и подвигът и в блажено безстрастие, вън от разсеяността, душата с чиста молитва предстои пред Бога и се упокоява в Него с вяра в безкрайната Му благост и преданост на всесвятата Му воля.

17 февруари 2013 г., неделя на Хананейката

 .

Б.11 – 2013

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ

ВИДОВЕ СТРАСТИ И ПРОТИВОПОЛОЖНИТЕ ИМ ДОБРОДЕТЕЛИ:

Б. УНИНИЕ/ТЪРПЕНИЕ; ПЕЧАЛ МИРСКА/ПОКАЙНА ПЕЧАЛ; ТЩЕСЛАВИЕ/ САМОУНИЖЕНИЕ; ГОРДОСТ/ СМИРЕНИЕ;

УНИНИЕ

Унинието се появява в душата от ленност и нехайство, принуждава човека да остави обичайното си правило и е причината за помрачаването на ума, печала и разслабването на душата. От него произлизат помислите на боязливост и хула. На изкушавания от беса на унинието става много трудно да дойде в обичайното си молитвено настроение, бива налегнат от ленност, появява се в него ропот срещу Творец на всичко. Унинието е съединено със скръбта и й помага. Тежкият и лют бяс на унинието напада и разслабва душата, като й внушава ненавист към хората, с които съжителства, към доброто дело и четенето на Божественото Писание. Унинието принуждава монаха да излезе от обителта, внушавайки му, че ако не се премести на друго място, ще си загуби напразно времето и трудовете му ще бъдат суетни. А мирянинът бива принуждаван да се занимава с всичко друго, но не и с молитва и богомислие, подтиквайки го към празнота, с която да го улови. Също така унинието предизвиква такъв глад по обед, какъвто не бива и след тридневно неядене или дълъг път, или тежък физически труд. Когато не може да прелъсти с това, предизвиква много спане. Унинието се ражда от непостоянството на душата и заставя човека да скита и да се занимава с безполезни неща, правейки го вял, унил и празен. Прави го любител на обилните обеди и пирове, на безмислените приказки, постепенно потапяйки го все по-дълбоко в мирското, докато го доведе до всякакво забравяне на Бога и всичко божествено в себе си, докато го направи сокотоподобен.

От празнотата произхожда любопитството, а от него — безчинието и всички пороци. Заради това св. ап. Павел, както премъдър лекар за изцеляване на недъга на унинието, говори: "Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас" (2 Сол. 3:6). Светите отци също заповядват да се избягва празнотата, понеже с търпелив труд се отгонва унинието. По техния израз трудещият се бива нападан от един бяс, а празния – от много бесове. 

Ава Моисей, един от най-опитните отци-пустинници, съветвал за борба с унинието да не се ходи на гости, но в своето си място човек да се бори с него с търпение, усърдна молитва и ръкоделие. Св. отци казват, че за избавяне от унинието и лукавите помисли, трябва човек да се моли със сълзи и стенания на Бога, както и да избягва празнословието, като се поучава от Светото Писание. Също така, този, който иска да се избави от унинието трябва да избягва излишния сън, да изнурява тялото си и непрестанно да се занимава с духовни упражнения. 

ТЪРПЕНИЕ

Търпението отгонва унинието и другите губителни страсти. Всеки враг воюва, докато види, че може да направи нещо. Ако не успее в нищо, отстъпва или напълно, или за известно време. Този, който иска да победи врага трябва да има търпение, защото този, който претърпи до край, ще се спаси (Мт. 10:22). Св. апостол Павел утешава търпеливо понасящите скърби и гонения, с думите: "Защото справедливо е пред Бога да въздаде скръб на ония, които ви оскърбяват, а вам, оскърбяваните, да въздаде утеха" (2 Сол. 1:6-7).

Търпението е основа на всички добродетели; без него не може да бъде придобита нито една от тях. То побеждава отчаянието, научава душата да не унива от множеството нападения и борби. Господ, знаейки търпението на праведния Йов, му допуснал огромни скърби, за да го приведе към съвършенство и да покаже назидателен пример за другите. Позналият ползата от търпението се старае да го придобие преди всички добродетели. Духовната борба се води на всяко място и без търпение е невъзможно човек да намери покой. Ако са надвиснали над човека две беди: едната, имаща последствия във временния живот, а другата — във вечния, то трябва да изберем първата. Свети Исаак Сирин казва, че е по-добре да търпим беди заради любовта Божия и да прибягваме към Него с надеждата за вечен живот, отколкото поради страха от изпитанията да отпаднем от Бога и да попаднем в лапите на дявола и заедно с него да отидем в мъките. Господ ни избавя от вечните мъки заради търпенето на беди. Търпението е подобно на неподвижна скала сред ветровете и вълните житейски. Търпеливият не изнемогва при нещастия и не се превъзнася при благоденствие, поради това избягва мрежите на врага.

ПЕЧАЛ /СКРЪБ/ МИРСКА

Страстта печал е смъртоносна за душата, ума и тялото и често бива  причина за смъртта на хората, мислещи само за земното. Многото и неблагоразумно скърбене на сърцето помрачава разума, изтребва чистата молитва и умилението на душата и произвежда сърдечна болест. При това бесовете довеждат човека до отчаяние, жестокост и безчувственост. В такъв случай душата трябва да бъде подкрепена с думите на псалома: "Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото аз още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог" (Пс. 41:6). От делата на закона никой не се оправдава, но всички се спасяват даром и с вяра по неописуемото Божие милосърдие.

Всички страсти, освен печалът, съдействат на сластолюбието. А духът на печала изсушава и отсича всяка душевна сласт, както е казано: „отпаднал дух кости суши” (Притч. 17:22). Печалът е подобен на ехидна, вкусването на чиято плът в определена мярка неутрализира отровата на другите зверове, но прекаленото вкусване от нея води до гибел. На този дух предал свети апостол Павел коринтския беззаконник и помолил коринтяни да утвърдят любовта си към него, „за да не пропадне той от преголяма скръб” (2 Кор. 2:7).

По време на беди или напасти, за да не се предаде човек на губителна печал, е нужно да се въоръжи с търпение и смиреномъдрие. Търпенето на всяка скръб носи духовна полза. Но ако скръбта не се излекува със смиреномъдрие, душата ще се повреди.

Необходимо е християнинът да се подвизава против духа на мирската печал /скръб/, която хвърля душата в отчаяние, което не допуснало Каин и Иуда да се покаят. От печала /скръбта/ произлизат: унинието, нетърпението, яростта, ненавистта, прекословието, отчаянието, ленността към молитвата. Лекува се с молитва, с надежда на Бога и поучение от Светото Писание, както и с общуване с благоговейни  хора.

ПЕЧАЛ /СКРЪБ/ ПОКАЙНА

Спасително е човек да скръби само за своите съгрешения, но с добра надежда. Свети апостол Павел  казва: "Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт" (2 Кор. 7:10). Скръбта по Бога храни душата с надежда и покаяние и е съединена с радост. Тя прави човека послушен и усърден към всяко добро дело, а също – смирен и кротък, незлоблив и търпелив. От това се проявяват в човека даровете на Светия Дух, т.е. радост, любов, мир, дълготърпение, доброта, вяра, въздържание. Покайната скръб е спасителна и полезна: подава търпение при болест и изкушение, храни сърцето със сълзи и възстановява падналите сили на душата. От нея се случва тишината в мислите и веселието в сърцето.

Слъзите на покаяниянието произлизат от дълбокото разкаяние от спомнянето на падението на душата. Те, подобно на река, потапят и разрушават твърдините на греха. Потокът на сълзите понякога произвежда горчивина и болезненост, а понякога веселие и радост. Когато човек със сълзите на покаянието, разпалвани от Божествения огън, се очиства от наслояването и сквернотата на греха, тогава в ума и чувствата усеща горест и болезненост. Който се  е очистил и освободил  от страстите, се утешава от Светия Дух и се изпълва с неописума радост от сълзите на умилението, които се изливат върху душата като роса за утешение и прохлада.

ТЩЕСЛАВИЕ

Страстта на тщеславието е многообразна и тънка, обхваща почти цялата вселена и отваря вратата на всички демони, подобно на някакъв предател на града. Изкушаваният не може да я разпознае веднага. Прилозите на другите страсти са очевидни и с тях е по-лесно да се пребори човек, доколкото в тях врагът се вижда. Тщеславието може да се притаи незабелязано и присъства във всяко начинание: в думите и в мълчанието, в ръкоделието и в бдението, в поста и в молитвата, в четенето и в безмълвието, в дълготърпението. С всичко това тщеславието се изхитрява да порази война Христов. Който не принуди да се тщеслави със скъпи дрехи, се опитва да го приведе към това с незабележими или бедняшки дрехи. В който от почестите не е успял да вложи самомнение, такъв с търпенето му на безчестие се опитва да доведе до гордост. Ако не може да подбуди подвижника да се тщеслави заради изкуството на красноречието, то възхваля мълчаливия като безмълвник. Който не е склонило към разслабване с изискани ястия, такъв разслабват, хвалейки го като постник. Така във всяко дело и начинание лукавият бяс на тщеславието намира повод да воюва. Той смъква ума на подвижника  от висотата на богомислието, внушава му много думи и дела, с които го разсейва, за да загуби молитвата си. Тщеславието ражда помисъла на гордостта и води след себе си всички останали страстни помисли. Ако подвижникът стигне някаква степен на безстрастие и след това възседне коня на  тщеславието, той започва да се показва по градове и села заради похвала и слава. Тогава духът на любодеянието го среща и го тръшва, като го наказва така, че да не може да остави болничното си легло, подражавайки на безчинните болни.   

Тези, които живеят в света, но очистват своите чувства, сърце и мисли са похвални и блажени. Тези, обаче, които пребивават далеч от света /в манастирите/, но желаят човешка похвала и слава, са нещастни и порочни. Последните ще бъдат осъдени от Бога като прелюбодейци. Защото този, който желае да се прослави в света името и животът му, любодейства пред Бога, подобно на древния юдейски народ.

САМОУНИЖЕНИЕ  

Самоунижението е противоположно на тщеславието и го унищожава. Унижаващият себе си пред Бога лесно отхвърля идващите в сърцето помисли на тщеславие и похвала. Следва винаги да помним, че „Бог ще разсипе костите на ония, които се опълчват против тебе” (Пс. 52:6) и нищо да не правим заради човешка похвала, а да търсим въздаяние само от Господа. Трябва също да пазим ума си от самовъзхваляване, за да не паднем в изкушение и да не съгрешим, помнейки, че всяко добро човек може да направи не с едните свои трудове, но само с Божието съдействие.

На преуспяващия в добродетелите нечистият и многокознен бяс на тщеславието внушава, че се подвизава повече от останалите и е достоен да ръководи другите. В такъв случай трябва да се прибегне към самоунижение, да се припомни някой грях и да се попита помисълът на тщеславието, достойни ли са правещите такива неща да свещенодействат и могат ли да наставляват другите. Тогава тщеславието няма да може да отговори и ще избяга посрамено. Трябва също човек да осъзнава своето несъвършенство, мислейки, че е невъзможно за човека в пълнота да изпълни всички заповеди, подобно на това, както купелът не може да вмести морето, и че човешката правда е несравнима с Божията правда.

ГОРДОСТ

Страстта гордост е най-свирепата от всички останали. Тя напада и съвършените и се старае да хвърли в бездната дори изкачилите се на висотата на добродетелите. В сърцата на гордите се въдворява страстта на безчестието. Нищо не вреди така силно, както помисълът на гордостта. Другите страсти воюват най-вече срещу противоположните им добродетели и помрачават душата отчасти. Гордоста обаче не част, а цялата душа помрачава и я довежда до крайно падение. От гордост светлият ангел, украсен с всяка  добродетел и премъдрост, започнал да счита, че всички съвършенства принадлежат на неговото естество, а не че са му дадени по Божията благодат и като си въобразил, че е равен на Бога, изпаднал от небето. Неговата мисъл  изобличава светият пророк Исаия с думите: "А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север; ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния " (Ис. 14:13-14). Поради това трябва всячески да пазим сърцето си  от смъртоносния дух на гордостта и като придобием някаква добродетел, да повтаряме апостолските думи: "не аз, а Божията благодат, която е с мене" (1 Кор. 15:10). Следва да се поучаваме и с думите на псалома: "Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й" (Пс. 126:1). И Господ ни учи с думите: "Без Мене не можете да вършите нищо" (Ин. 15:5). Необходимо е да се помни, че какъвто и да било велик подвиг да предприеме човек, той не може да достигне съвършенство със свои сили, а само със съдействието на Божествената благодат. За това пише свети апостол Иаков: "Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна" (Иак. 1:17). И свети апостол Павел говори: "Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (1 Кор. 4:7). И спасилият се на кръста благоразумен разбойник свидетелства, че в Царството Небесно се влиза само по благодатта и милостта Божия.

СМИРЕНИЕ

Истинското смирение няма нито смирена реч, нито смирен вид, не принуждава човека да мисли смирено, нито човек се смирява като упреква себе си. Изброените признаци и разновидности на смирението са действително вид смирение, но истинското смирение, пълното смирение, е благодат и дар свише. Духовно съвършенство може да се достигне само със смирение, което произлиза от вярата и страха Божи, кротостта и абсолютното непритежание. В сърцата на смирените почива Господ и нищо не изкоренява така страстите, както блаженото смирение. Има два вида смирение. Първото, началното, се състои в това човек да счита себе си най-низш от всички. Второто се състои в това, да приписваме на Бога всички свои изправяния и добри дела. Стремящият се към тази добродетел трябва да счита себе си за по-грешен от всички други хора, по-отвратителен от всяка твар (като противоречащ на своята природа) и по-лош от самите демони, като побеждаван от тях и падащ под тиранията им. Към изпращаното от Бога смирение водят и го ръководят: мълчанието, смиреномъдрието, смиренословието, смиреното облекло, самоунижението, съкрушението на духа и отнасянето на себе си към последните.

Има разлика между смиренословие, смирение и смиреномъдрие. Смиренословието и смирението с всяко злострадание и външни трудове могат да се придобият от всеки подвизаващ се. Смиреномъдрието обаче е нещо Божествено и висше. Да се сподобят с него могат само достигналите средата на преуспяването от влизащия в тях Свети Дух, но едва след много трудове, имайки голямо сърдечно смирение. Смиреномъдрието, влизайки в дълбината на душата, предизвиква неудържими потоци сълзи и очиства ума от всякакви скверни помисли. И тогава човек чувства това, което говори свети пророк Исаия: "Горко ми! ...защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота" (Ис. 6:5).

Смиренословието отгонва високоречието. Ако смирението се вкорени в сърцето, то  смиренословието ще си отиде. А когато свише слезе смиреномъдрието, то и самото външно смирение и смирено говорене ще се упразни напълно, по думите на свети апостол Павел: "Кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне" (1 Кор. 13:10). Както отстои изток от запад, така отстои истинското смиренословие от истинското смирение. И колкото небето е по-голямо от земята и душата от тялото, толкова от Светия Дух подаваното съвършено смиреномъдрие е по-висше и по-истинско от смирението.

Признак на смиреномъдрието е това душевно устроение, при което човек, имайки всяка телесна и душевна добродетел, счита себе си още по-голям длъжник пред Бога, доколкото, бъдейки недостоен, приел от Него благодатните дарове на добродетелта. И ако го нападне някое изкушение, било от бесовете, било от хората, счита себе си за достоен и за още по-лошо и даже се радва, че заради това временно страдание на земята ще получи облекчение от бъдещите мъки на Страшния Съд. И така, приемайки скърбите като дар от Бога, човек са смирява и винаги пребивава в духовно делание. Смиреномъдрият никога не престава да укорява себе си. Благополучието и скърбите той понася еднакво леко и не се смущава, не търси чест за себе си.

При някой старец дошла веднъж една девица и му казала, че шест дена в седмицата пости и всеки ден изучава Стария и Новия Завет. Тогава старецът я попитал: "Беше ли за тебе оскъдицата като изобилие, безчестието като възхвала, враговете като приятели?" Когато девицата отговорила отрицателно на всички тези въпроси, мъдрият старец й казал, че няма нищо, защото не се е научила на смирение.

Смирението е врата на безстрастието и без него суетен е трудът и пътят скърбен. То дарува всяко упокоение на имащия го в сърцето си, защото в него влиза Христос. Смирението се ражда от много добродетели: от послушанието, търпението, непритежанието, нищетата, мълчанието и страха Божий. То се ражда също така от разума, а разумът се ражда от изкушенията. На позналия себе си се дарува разбиране на всичко. И който се подчинява на Бога, на такъв се подчинява всичко, когато в него се възцари смирението. Наистина, от многото изкушения и търпенето им всеки става опитен и от това познава своята немощ и Божията сила. Позналият себе си не се правъзнася, тъй като всичкото добро, което има, му е дадено от Създателя. Никой не хвали съда, че се е самонаправил такъв, но всички хвалят този, който го е направил. Когато съдът се счупи, всички укоряват този, който го е счупил, а не този, който го е направил.  

Смирението се придобива не с наведена шия или с мръсна коса и дрипава дреха, както мислят мнозина, но със съкрушено сърце и със смирен дух, по думите на цар Давид: "Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш " (Пс. 50:19).

Който има в себе си плодовете на Светия Дух (любов, радост, мир, милосърдие, дълготърпение и другите), той наистина е смирен, дори и да не говори смирено. А който говори смирено, но има в себе си плодовете на противоположния дух (ненавист, мирска печал, смущение в сърцето, лукавство и друго подобно), в него съществува сбор от страсти. Понякога някои биват послушни и говорят смирено, а вътре са пълни със самомнение, лъстивост, завист и злопаметство. А други външно не са такива, но се борят за правда, против лъжата или престъпленията срещу Божествения закон,      устремяват се към едната истина и вътре са изпълнени с разсъждение, смирение и любов към ближния. Понякога те се хвалят в Господа подобно на светия апостол Павел: " с немощта си ще се похваля " (2 Кор. 11:30).

Но нека никой да не мисли, че е просто да се придобие смиреномъдрие. Това е велико дарование. За придобиването му човек трябва много да се подвизава, да проявява много мъдрост и търпение против нападащите го бесове и изкушения, за да не попадне в тяхната мрежа.

8 декември 2013,

12 неделя след неделя подир Въздвижение, преп. Патапий

Б.10 – 2013

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ

ВИДОВЕ СТРАСТИ И ПРОТИВОПОЛОЖНИТЕ ИМ ДОБРОДЕТЕЛИ:

А. ЧРЕВОУГОДИЕ/ ВЪЗДЪРЖАНИЕ ; БЛУД /ЧИСТОТА И ЦЕЛОМЪДРИЕ; СРЕБРОЛЮБИЕ/ НЕСТЯЖАНИЕ; ГНЯВ/ КРОТОСТ

ЧРЕВОУГОДИЕ/ ВЪЗДЪРЖАНИЕ

Чревоугодие (или чревобесие) се нарича преяждането, лакомията, любовта към изтънчени храни, т.е. т.нар. пристрастие към храната. То е майка на сластолюбието.

Останалите страсти произрастват от него като от корен и постепенно, присъединявайки се към сластолюбието, водят до нравствено разтляване. Сребролюбието, яростта и печалът са деца и клонки на чревобесието. Този, който е лаком, за да удвлетвори нуждите си, трябва да натрупа богатство, а ако нещо препятства обогатяването му, изпада в ярост. А когато, по немощ, яростта не може да се реализира, непременно произлиза печал.      

От извънмерното употребяване на течности умът като че се потапя във вълни и не само страстно вижда в съня си изобразяваното от бесовете, но и сам с мечтанията си разпалва в себе си срамни образи. От виното непременно произлиза разгорещяване и умът си представя сладостта на страста.

 Невъзможно е едновременно и плътта да се пресища с храна и духовно да се наслаждава човек на Божествената благодат. Колкото човек си угажда на корема, толкова лишава себе си от духовни блага и обратното, в каквато мярка ограничава и поробва тялото си, в такава мярка се изпълва с духовна храна и утешение.

Въздържанието от храна е противоположно на преяждането. Въздържанието и постът са необходими за очистване на душата. Невъзможно е с наситен корем да се воюва против духа на блуда в мисълта. Поради това първият подвиг в борбата със страстите се състои в това да се обуздае коремът и тялото да се пороби не само с пост, но и с бдение, и с труд, и с четене на духовна литература. Следва да се натрупва в сърцето страх от геената и желание за Царството Небесно. Въздържанието е свързано с духовния стремеж на човека. В житията на светиите срещаме много примери за въздържание, при които светците, отхвърлили всякакви мирски и плътски помисли в желанието си да съхранят в чистота съвестта си, станали безчувствени към всичко от света, даже нямали желания да ядат  и да пият и така дълго пребивавали в поста.   

Светите отци не са дали правило и образец на въздържание, еднакви за всички, тъй като количеството и качеството на храната трябва да съответстват на здравето, възрастта, навиците и свойствата на тялото. Различните хора имат различни телесни потребности. Един човек може да изяде 650 гр хляма и да остане гладен, а друг може да изяде два пъти по-малко и да се насити. Не всички се нуждаят от плодове и зеленчуци, но и не всички могат да ядат сух хляб. Но всички трябва да имат едно намерение: да избягват голямото разнообразие и излишество на храната. Всекидневното умерено приемане на храна съдейства повече за чистотата, отколкото през 3-4 дена или веднъж седмично. Еднакво вредят крайностите – и извънмерният пост и преяждането, много продължителното бдение и многоспането и др. подобни.  От множество лакомства и изобилие на храна тялото се отгечава, но и от много въздържания умът изнемогва и привежда душата към отпуснатост.  Някои без мярка свръх сили постят, а после свръх мярка употребяват храна. В такъв случай отначало извънмерното гладуване изнемогва тялото и то става лениво към духовно служение, а после, отеготено от много ядене, привежда душата към униние и разслабеност. Някои, победили отначало чревобесието, после били свалени от безмерен пост и паднали в същата страст чревобесие от немощта, споходила ги от неправомерния пост. Изкусният в духовния живот ава Моисей, живял в пустинята, изпитал нещо подобно на себе си. Толкова се въздържал от храна, че забравил и желанието за храна. Като не хапвал нищо по два-три дена, той въобще нямал желание да се храни и станало нужда другите отци да го уговарят да приема храна. Друг път, по действието на дявола, сънят така отстъпил от очите на ава Моисей, че пребивавайки много нощи без сън, той молил Господа да му даде малко сън. Продължителното гладуване и бодърстване причинили на ава Моисей по-голямо бедствие, отколкото може да се случи от преяждане и прекомерен сън. Всички крайности – и липсата на храна и прекаляването с нея – довеждат до недъзи. Болестите произхождат както от гладуване и трудове не по силите, така и от преяждане. Поради това светите отци говорят за умереност на поста, за да се победи чревобесието и гърлобесието /вкусовете/, за да стане човек безпристрастен. Умереният пост се състои да се храни човек един път на ден, без да се насища. Разумното и умерено приемане на храна води до телесно здраве и не лишава от благодат, ако се спазва следното правило: когато се вкусва някаква храна и се желае още от нея, е нужно човек да се въздържи, още ненаситил се. Апостол Павел казва: „Грижата за тялото не превръщайте в похоти” (Рим. 13:14). С това той не отхвърля храната, необходима за живота, но забранява стремежът към сластолюбие. За утоляване на глада и жаждата са достатъчни хляб и вода. Всичко останало е дарувано от Бога заради здравето и силата на тялото. Поради това човек не бива от нищо да се отказва и да отхвърля това, което Бог е сътворил твърде добро (Бит. 1:31). Полезно е да се сменя вида на храната, без да се предава човек на невъздържание и сластолюбие, но да се храни с въздържание, употребявайки храната за слава Божия. Въздържанието и промяната на храната всеки ден съдействат за телесното здраве. Удържайки се от сластолюбието, е нужно да пазим тялото от болести, за да може то да ни помага в придобиването на добродетели. Храна следва да се приема в зависимост от състоянието на тялото. Когато тялото е здраво, може постепенно да бъде отслабвано, а по време на болест – да бъде хранено по-добре. Подвизаващият се не бива да отслабва телом, но трябва да има сили за подвизи, та с телесни трудове да очиства душата си.        

Когато коремът е натежал, умът се помрачава и не е в състояние да се моли напрегнато и чисто, защото от изпаренията на многото храна той клони към сън. И тогава в съня ума бива нападан от безчислени фантазийни образи. Именно затова светите отци увещават християнинът да приема умерено количество храна и питие, за да не търпи повреда от излишъка им. Когато умът е лишен от запалващата го сладост към живоописание на греха, той пребивава без сладостни мечтания. Така простата храна разрушава желанието за блуд. И не само виното опиянява мисълта, но и излишъка на вода и всякаква течност, както и ситостта от различна храна правят мисълта отегчена и дремеща. Но в случай на телесна немощ може да се даде на тялото това, от което се нуждае, а не каквото иска сластта и тогава чистотата на сърцето няма да се повреди. Трябва да се употребява толкова храна, колкото е нужно да служи за поддържане на живота, а не за удовлетворяване на похотта. При това могат да се различат три предела: въздържание, доволство и ситост.  Въздържанието се изразява в усещане на глад, даже и след вкусване на храна. Доволството е когато не се гладува, но и не се прекалява. Ситостта е незначително малко вповече храна.    

А който преминава пределите на ситостта, този открива вратата на чревобесието, през която влиза блудът. Който бива побеждаван от чревоугодието, трябва да се разкайва, да укорява себе си и да започне да се въздържа.     

Светите отци добавят и това: ако на някой, оказвайки гостоприемство, се наложи заради приятелите си да приеме храна два или три път, да не се печали заради нарушеното обичайното правило, доколкото на първо място трябва да се изпълни законът на любовта. Случва се, че и по телесна немощ да се вкусва храна два и три пъти дневно. И за това не бива християнинът да скърби, казват св. отци. В словото Божие е казано: „всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна; като злак тревист давам ви всичко” (Бит. 9:3).  И още: не това, което влиза в устата осквернява човека (ср.Мат. 15:10-11).

Отклоняването от храната е дело на произволението и труд душевен.

„Виното весели сърцето на човека” са казва в 103 Пс., ст.15. Но този, който иска да преме духовни дарования трябва де се отклонява от такова веселие. Защото, който се весели с вино, такъв живее със срамни помисли и пада в много скърби. Празниците не следва да се отбелязват с винопиене, а с обновление на ума и чистота на душата. Преяждането и пиянството само прогневяват Началника на празниците. Виното може да бъде полезно само в немного случаи: в старост, при телесна немощ и ако трябва човек да се спаси от силен студ, но и тогава не много. В младостта, в здраве и на топло – най-добре е вода, казват св. отци. Но и нея трябва да се стараем да приемаме малко, доколкото жаждата съдейства за целомъдрието.  

В същото време, по думите на св. отци, въздържанието от храна не допринася особено много за чистотата на душата, ако не се присъединят към това и другите добродетели. Особено помагат смирението с послушание, изнуряването на тялото и въздържанието от сребролюбие, състоящо се в това не само да нямаме богатство, но и да не желаем да го имаме. Също е необходимо да се разграничаваме от гнева, печала, тщеславието, гордостта. Всичко това заедно привежда към главната цел – чистотата на душата.    

БЛУД

Като създал тялото нетленно Господ не е вложил в него отначало неразумната плътска похот. Впоследствие по причина на непослушанието то е възприело смъртност, тление и се уподобило на безсловестните скотове по свойствата на своето състояние и подчинение на тлението. Тогава по необходимост в тялото се е зародила раздразнителност и плътска страст. Разумната и мислеща душа на човека, сътворена по Божий образ безстрастна, забравяйки Бога, станала скотска, безчувствена и почти безумна от наслаждения с веществени неща, защото обикновено навикът преобразува природата и изменя действията й съобразно свободното решение на волята. Разтлявайки се, душата предавала себе си на страсти и особено на демоните, които винаги се стремят да запалят в хората плътската похот, доколкото сами се услаждат при това. Работата е в това, че злите духове, подобно на човека, лишили се от ангелско блаженство и изпадайки от нематериалността и фиността, придобили известна веществена грубост. Като загубили способността от Божествено наслаждение, те започнали да изпитват сладост, както и хората, в земното, вседствие склонностите към веществените страсти. Като някакви плътоядни зверове, бесовете влекат към материално удоволствие и наслаждение. Нападайки с плътска страст, като псета на кръв, те показват своята любов към вкусването на гнили плътски извращения. Бъдейки по природа лениви и изнежени, демоните следват всяко удоволствие на разпуснатост, сякаш усещайки го опитно, плуват в морето на опиянението, радват се на изнежващото действие на неразумните удоволствия и възбуждат в душите на хората вълни от помисли, нечисти мечтания, вълнения и бури.    

 Сладострастното възбуждане и плътската война против душата произхождат от следните причини:злоупотреба с плътта, стремеж на плътта към противоестествени действия, ако плътта се е сдружила с бесове, с тях се въоръжава против душата. Понякога и самата душа безчинства от сладострастния навик. И накрая, възниква борба и от завистта на безсрамните бесове, когато по горепосочените начини не постигнат целта си. Бързопреходното удоволствие и нечистотата на блуда са всъщност дълбоко блато. Обременен с тях, страстният ум чрез помислите си се самопотапя в пропастта на отчаянието. От младини похотта започва да бори човека и е много трудно да се справи с нея. Другите пороци воюват само в душата, а тази страст мъчи и душата, и тялото. Поради това е нужно човек да се бори и в душата, и в тялото. Страстта на блуда има общение и тясна връзка с другаря си – унинието. Те, овладявайки грешната и немощна душа, я обезсилват. Трудно е за човека да се бори с тях и е невъзможно да ги победи със свои сили. Блудът държи във власт и душата, и тялото, разтваряйки в членовете сластта си. Унинието оплита и душата, и тялото, правейки човека вял, разслабен и сякаш парализиран. Макар и окончателно да не се побеждават тези две страсти преди съвършеното безстрастие, но се отдалечават, когато от многото молитви слезе в душата силата на Светия Дух, донасяща отрада, сила и дълбок мир в сърцето. Ако умът се отклони от богомислието и молитвата, той се пленява от срамните движения и плътта започва дръзко да възстава против духа, изпускайки разгорените стрели на похотта.

В зависимост от духовното ниво на човека действието върху него на духа на блуда може да има трояк характер. Това е падение в рова с мътната тиня за лениво и слабо подвизаващите се; рана и праведно наказание за средните в преуспяването в добродетелите и бавно вървящите в тях; изкушение и изпитание на душите на тези, които с крилото на ума са се простряли към небесните видения и са достигнали съвършеното безстрастите.

За живеещите небрежно блудният бяс готви падение в нечистия ров, разпалвайки тялото им с пламъкът на блуда и похотта, устройвайки различни козни за изпълнение похотта на плътта и без съчетание с чужда плът, за което е срамно и да се говори. Такива и плътта оскверняват и изяждат солените плодове на сластта, изпълват се с мрак и се лишават от всичко. За изцеление в такъв случай е необходимо горещо покаяние и сърдечно съкрушение със сълзи, което произвежда отклоняване от злото, очиства душата от сквернотата и привлича Божията милост към душата, по думите на цар Соломон: „кротостта заглажда и големи грешки” (Екл. 10:4).

За деятелно извършващите подвизи и стремящите се към съвършенство блудният бяс служи за бич и жезъл за наказание когато отслабят силата на подвижничеството си с унинине и започнат да скланят към мирски чувства, без да се пазят от тях. Заради пристрастното желание към човешки неща се допуска нападение над тях на духа на блуда, та като не изтърпяват помислите на плътската похот да се върнат към щателния подвиг, към усърдното дело и внимание, понеже е неугодно Богу връщането на душата към мирските чувства. Поради това подвижникът трябва винаги ревностно да се стреми

към съвършенство и тогава злата рана не ще се приближи към него.

Няма нищо учудващо и в това, ако човек, провеждащ живота си в жестоки подвизи и изнуряващ тялото си, бъде изложен на плътско падение. Такъв пада по своя вина и  от това, че в него се е появило превъзнасяне и е започнал да мисли за себе си това, което не бива или пък е започнал да осъжда немощни хора. Падението му е било допуснато от праведния Божи съд, за да познае своята немощ и да не се превъзнася над никого, както и да се научи да не осъжда никого.   

Изкушение, жило и изтощение за душата бива действието на духа на блуда промислително за не мнозина, достигнали някаква степен на безстрастие. Борбата с духовете на злобата за тях служи за напомняне на естествената човешка немощ, за да не се превъзнасят заради множеството откровения и дарования, но да отърсват греховните спомени с Божия страх и да не приемат вредни помисли.    

Случва се че, когато човек е придобил известно безстрастие, обуздал е желанията си и е охладил срамните си помисли, тогава коварният дух на любодеянието започва да му „представя” мъже и жени, играещи помежду си, та човекът да стане зрител на съблазнителни сцени. Това изкушение може бързо да се прогони с усърдна молитва, въздържание, бодърстване, изнуряване на тялото и други духовни упражнения.

Понякога лукавият бяс се докосва и до плътта, възбуждайки я със скотско разпалване, използвайки и други безчислени хитрости.      

Бесовските внушения се разрушават с ярост против демона и той се страхува от нея повече от всичко. „Като се гневите, не съгрешавайте  (Пс. 4:5) е казал цар и пророк Давид, даколкото такъв гняв служи като лекарство в изкушенията.

Случващите се на сън изтечения могат да произхождат от различни причини: от чревобесие, от тщеславие или от завист на бесовете. Също може да се случи и от дълго бдение, когато тялото клони към сън и човек се страхува и мисли как да не пострада от нощното изкушение. Свещеник преди литургия или някой преди причастие размисляйки със страх  за това, заспива с мисълта как да не пострада и като заспи, страда от бесовската завист.

Ако някой заспива със спомена за видяно по-рано красиво лице, такъв заспива с блудни помисли и разслабен, неотхвърляйки ги, пада на сън.  Някои от униние разговарят за страстни неща и, като легнат да спят, си представят диалога в ума и заспиват с мисли за бивши разговори и от това страдат на сън, получили вреда още в разговора.  Поради това следва винаги да внимаваме за себе си и да се поучаваме с думите на пророк Давид: "Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя" (Пс. 15:8). Трябва да заграждаме слуха си от суетни думи и очите си от съблазнители образи. Отклонилите се от молитва също често се низврегват в плътски движения.  

Ако душата страстно се увлича от красотата на телата и бива мъчена от помисли, раждащи се като че отвън, не бива да се мисли, че това произхожда от смущение и пристрастно движение, но трябва да се види скритата причина в самата душа. Както магнитът привлича желязото благодарение на своите вътрешни свойства, така и душата по силата на придобития навик и лукавия обичай получава вреда от лица. Но тези лица са невиновни в това, доколкото всичко създадено от Бога е твърде добро и с нищо не бива да се укорява Божието творение. Душата търпи колебание и смущение по причина на скритото вътре в нея зло намерение, а не по вина на другите лица. Когато душата се помрачава от зло забравяне, губително униние и нехайство, тогава ослепелият и жалък ум лесно се пристрастява към всичко видяно и чуто. Такъв човек, виждайки красива жена, веднага се пали с плътска похот и последователно страстно спомняйки си какво е видял и чул или усетил, мислено живописно представяйки си зли образи. В младостта този, който доволно храни и пои плътта си, лесно се подчинява на неполезни възпоменания, страстно действа и се разпалва от похот, а понякога на сън или явно се предава на нечистота, макар и на дело да не се докосва до жени. Такъв,  почитан от другите като целомъдрен, девственик и чист, ще бъде праведно осъден на Страшния съд от Виждащият на тайно като блудник и прелюбодей, по казаното: „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат. 5:28).

Който осквернява плътта си, такъв помрачава душата си с ярост и се отчуждава от Божия Син. За изцеление от раните на похотта трябва с плач, пост, бдение и непрестанни молитви да изтощаваме плътта си и да изправяме ума си, поучавайки се със словото Божие. Нужно е да принесем достойно покаяние пред Бога, пред Който сме помислили или извършили зло. Младите не бива дори да помирисват вино, за да не горят с двоен пожар: от вътрешното действие на страстите и отвън с пиене на вино, от което плътската страст се разгаря повече, прогонва духовната сладост и прави сърцето безчувствено. А тези, които ревнуват за духовни дарове, да не приемат и вода до насита, защото жаждата твърде много съдейства за целомъдрието.

Доколкото сластта е осквернила тялото, нужно е да бъде очистено с естественото течение на сълзите. И е невъзможно с нищо друго да очистим одеждата на душата си, освен със сълзите на покаянието.   

Мракът на душата трябва да се прогонва със сърдечно съкрушение и сладостта на любовта към Бога. Това е нужно, за да се съедини отново с Христа.  

Както телесната сквернота се предшества от произхождащия от сластта стремеж към порок, така и очистването се предшества от съжаление за греха с топлотата на покаянието и плача. С болезнени трудове и с течене на сълзи е нужно да се отхвърлят плътските дела и да се очиства умът от скверни образи. Извършващите блуд се подчиняват на духа на злобата, който ги ръководи и получава плътска сласт, чийто край е скверен. А който се ръководи свише от Светия Дух, придобива душевна радост, очиства се със сълзи и се съединява с Бога. Злобата на нрава и стремежът към порок за свои плод имат кратковременното греховно услаждане.

ПРИДОБИВАНЕ НА ЧИСТОТА И ЦЕЛОМЪДРИЕ

Целомъдрието е здраво разсъждение, което не допуска човек да се отклонява нито към необузданост, нито към вкаменяване, пази всичко добро, а лошото отхвърля. Целомъдрието събира помислите и ги възвежда към Бога. Без него душата бива побеждавана не само от чревобесието и блуда, но и от всички страсти и мирски помисли. Целомъдрието укротява всички страсти, удържа безсловесните /животинските/ стремежи на душата и тялото и ги насочва към Бога.

С добродетелта целомъдрие, повече от всяка друга, хората се уподобяват на ангели и още намирайки се на земята, имат жителство на небесата. За придобиване на истинско целомъдрие и истинска чистота е недостатъчен само единият телесен пост. Нужно е да се прибави още и съкрушение на сърцето, и непрестанна молитва към Бога, и често поучение от Свещеното Писание, и труд, и ръкоделие. Всичко това може да удържа непостоянните стремежи на душата и да я отвлече от скверни мечтания. Повече от всичко помага смирението на душата, без което не само блуд, но и другите страсти е невъзможно да се победят.   

Следва по всякакъв начин човек да пази сърцето си от скверни помисли, тъй като от него, по думите Господни, „излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15: 19). Постът е предназначен не само за изнуряване на тялото, но и за трезвение на ума, та да не се помрачава от множеството на храната и да не изнемогва от помисли. Трябва да се стараем не само телесно да постим, но и, следейки за помислите, да се поучаваме с духовни неща, без което е невъзможно да се изкачим на висотата на истинското целомъдрие и чистота. 

Лекарят на човешките души говори: "който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си" (Мат. 5:28). С това Той назовава причината за болестта, за да се излекува скрития в душата надъг. Господ желае да изправи преди всичко душата на човека, който очите, дадени му за добро, употребява за зло. Заради това и премъдрата притча говори: "От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота" (Притч. 4:23). Следва отначало да очистваме вътрешността на съда, та да бъде чиста и външността му (Мат. 23:26). Когато се появят в мислите по дяволско злодействие образи на жени, било то и благоговейни, трябва бързо да ги прогонваме от сърцето си, доколкото тези лица при дълго пребиваване в паметта, могат да бъдат използвани от бесовете, за да ни хвърлят в крайни скверни и гнусни помисли. Нужно е да стъпчем главата на змията (Бит. 3:15), т.е. началото на злите помисли, с помощта на които тя се опитва да пропълзи в душата. Не бива да приемаме главата, т.е. прилозите на помисъла, иначе ще пропълзи и останалото тяло на змията и ще низведе мисълта ни към беззаконото дело. Следва, според Писанието, от ранни зори до изтребваме всички нечестивци на земята, за да изкореним от Господния град всички, които вършат беззаконие (Пс. 100:8), т.е. със светлината на разума да изтребваме греховните помисли от земята на сърцето и докато те са още младенци, да ги разбиваме в Камъка - Христос (Пс. 136: 9). Ако пораснат, ще бъде много трудно да ги победим. 

Който сластолюбиво е угаждал на тялото, такъв трябва съразмерно да употреби трудовете на постничеството за угнетяване на своята плът. Сластолюбието се лекува със злострадание, а празнотата – с телесни трудове. Тогава идват духовната радост и наслаждението от чистотата на целомъдрието и неописуемата сладост на нетленните духовни блага. Ако човек угажда сластолюбиво на вкуса си, то непременно ще го нападнат всички греховни чувства. Такъв, даже и да мисли, че не може похотливо да се разпали от старост, ще бъде осъден за прелюбодеяние, тъй като не ражда целомъдрие. Целомъдрен може да се нарече този, който и със зрението си не се услажда.  

Когато душата на сън не приема нито един образ на скверно мечтание, това е признак за придобиване на целомъдрие. А ако се получи движение по време на сън, макар и то да не се вменява за грях, показва, че душата е болна и не се е избавила от страстта. Когато в съновидение се случват срамни мечтания и скверно изкушение, униние и други, скритите недъзи на душата стават явни.   

Не бива да се мисли, че чистота е невъзможно да се придобие, подпирайки тлението и неистовството телесно. Където бъдат употребени болезността на покаянието с изтощаване на тялото и потекат реки от сълзи на сърдечно съкрушение, там всички твърдини на греха ще паднат, ще угасне всеки пожар от страсти и ще се извърши преображение свише от пришествието на Светия Дух. Тогава душата ще бъде храм на чистотата и девството, в който свръхестественият Бог слиза със светлина и радост неизречена и като на престол на славата, на висотата на ума сяда, подавайки мир и сила на душата, говорейки: "Моят мир ви давам от супротивните страсти, оставям ви мира, за да се усъвършенствате в по-висше от естественото ви състояние".

Светите отци често повтарят, че е невъзможно да се придобие добродетелта чистота без истинско смиреномъдрие. Който иска да се подвизава законно, такъв не бива да се надява на своята сила, а на Божията помощ. Човек не ще престане да бъде побеждаван от духа на блуда, докато не разбере, че нито с желанието, нито с труда си, но само с Божия покров и помощ може да се избави от този недъг и да възлезе на висотата на чистотата. Невъзможно е човек на своите крила да полети към тази висока и небесна светиня и да бъде подражател на ангелите, ако от земята и калното блато не го изведе Божията благодат.

СРЕБРОЛЮБИЕ

Богатството е сляп пътеводител и безумен съветник. Погубва душата си този, който употребява богатството порочно: за разкош и зло, правейки с това душата си безчувствена към доброто. Любостяжанието /т.е. любовта към имането/ е не само притежаване на много неща, но и пристрастното владеене на нещо без нужда или повече от необходимото. Който не доволства с това, което има, а желае повече, този поробва себе си на страсти, тревожещи душата и влагащи в нея зли помисли и празни мечтания. Дрехата, която е по размер е полезна и красива, а по-дългата, която се пъха под краката, препятства движението и е нелепа. Така и имането, превъзхождащо потребностите на тялото, препятства душата да се подвизава и да се спаси. 

Страстта на сребролюбието произлиза от неверието и идва като че отвън. Тази болест може да се излекува с усърдие и внимание. Ако човек се предаде на нерадение, тя може да стане по-лоша от всички други страсти и тогава става много трудно да се избави от нея. Свети апостол Павел говори: „Коренът на всяко зло е сребролюбието” (1 Тим. 6:10).  Причината за сребролюбието се крие в злото и разтляно произволение на човека. Когато душата е хладна към подвизи и има малко вяра, този недъг внушава уважителни на глед причини и убеждава в необходимостта за придобиването на някакви вещи. Например, той мислено обрисува старостта и немощна на тялото и говори, че ако не се запаси достатъчно с пари, ще води жалко същуствуване на старини и ще умре в нищета.

Сребролюбието прелъстява с празни надежди, обещавайки да увенчае трудовете с отдих и безгрижие. Увлеклия се в помисли за придобиване, вече не вижда действието на другите страсти в себе си, както и своите падения. Той не забелязва нито неистовството на гнева, ако претърпи загуба, нито помрачението от печал, ако се лиши от надеждата за придобиване, но както за някои коремът става бог, така за него става златото. Заради това и светият апостол Павел е казал, че сребролюбието е не само  корен на всяко зло (1 Тим. 6:10), но и идолослужение (Кол. 3:5). Сребролюбецът се отвръща с ума си от любовта Божия, обича златните, човешките идоли. В такъв голям грях вкарва този недъг.

Страстта сребролюбие може да има три вида, които еднакво се отхвърлят от Светото Писание и учението на светите отци. Първият — когато монасите придобиват и събират това, което и в света не са имали. Така, Гиезий пожелал да придобие богатсво, което  преди нямал и заради това се лишил от благодатта на пророчеството, вместо благословение заслужил проклятие и заболял от проказа (4 Цар. 5:22-27). Вторият вид сребролюбие е когато човек жали за оставеното имущество и материални средства, които е принесъл в жертва на Бога и се е отрекъл от тях, и иска да си ги върне. Например, Иуда отначало оставил всичко и тръгнал след Христос, но после пожелал да натрупа пари и от това не само дръзнал да предаде Христос, но отпаднал от апостолското достойнство и се лишил от живот.  Сребролюбието от третия вид свърза човека с неверие и хладност, непозволявайки на душата да се отрече от светските неща, внушава му страх пред бедността и неверие в Божия Промисъл, заставя го да нарушава обетите, дадени при св. Кръщение. 

Който лениво и нерадиво се бори с тази си страст, такъв даже на лежащ враг, казват св. отци, не може да се противи. Има случаи, когато някой победил врага с чистота, да погуби себе си заради немилосърдие, което произлиза от сребролюбието. Затова не бива да желаем нищо, което се намира около дявола, та да не би заради някоя вещ да погубим душата си. Той и сега иска да склони всички към себе си по същия начин, както, когато изкушавал Господа, говорейки Му: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш” (Мат. 4:9). Дяволът се опитва да измами човека с мними радости от материалните блага и лесно побеждава хората, склонни към чувствени наслаждения. За да не се прелъстяваме с тях, винаги трябва да размисляме за неизвестността на смъртния час, безпокоейки се, да не би Господ да дойде внезапно и да намери осквернена съвестта ни със сребролюбие, и да ни каже: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?” (Лук. 12:20).

Любовта към богатството носи много вреда: то е причина и повод за появата на останалите страсти, които израстват от него като от корен. Поради това, този, който иска да спаси душата си, трябва да излекува тази си страст с нестяжание.

НЕСТЯЖАНИЕ /НЕПРИТЕЖАВАНЕ/

Мътното море на страстите е възможно да бъде преплувано само на лекия и празен кораб на нестяжанието и въздържанието. От невъздържанието и вещелюбието потоците на страстите отравят земята на сърцето и носят в него всякаква нечистота, смущават ума с помисли, отеготяват тялото и привеждат към ленност и безчувственост. Поради това Всесъвършеният Господ и Самата Премъдрост отсичат и коренът на пристрастието, повелявайки не само да нямаме богатство и притежания, но даже да отхвърлим и собствената си воля.

Добродетелта нестяжание най-лесно се придобива в общежителния манастир, където за насъщните потребности населниците могат да не се грижат, получавайки всичко в манастира. Миряните следва да не придобиват нищо излишно или, ако по някаква причина са го придобили, твърдо да знаят, че всичко житейско по природа е тленно и може лесно да бъде изгубено. Единствено душените придобивки са надеждни и неукрадаеми, а това е добродетелният и богоугоден живот, благият разсъдък и вършенето на добри дела.   

Заради душевна полза, казват някои от отците на Църквата, че при продажба или покупка следва да претърпим малка загуба, за да не паднем в користолюбие, а споровете за цената посрамват  и безчестят достойството на християнина.  

Тези, които раздават придобитото се спасяват с милостиня. А който не иска да раздава, бива направляван към спасение от неволни изкушения и ако претърпи всичко случващо се, благодарейки на Бога за всичко, също ще се спаси.  

Тези, които предпочитат нестяжението, се увенчават като творящи надестественото, подобно на подвизаващите се в девство, защото не предпочитат тленните  и земни вещи пред Божиите заповеди.

Разбира се,  не бива да се ненавижда Божието творение. Трабва просто разумно да се ползва човек от всичко потребно за телесния живот и за спасението. Който обича Твореца, от Него се просвещава и може безпристрастно да употребява вещите. Много старозаветни светии са владеели значителни богатства, например патриарх Авраам, праведният Иов, цар Давид и други, но те не са имали пристрастие към имането, а считали вещите си за Божие достояние и като се разпореждали благоразумно с тях, угодили на Бога.  

ГНЯВ

Стремящият се към съвършенство и желаещ законно да се подвизава с духовен подвиг трябва да бъде чужд на всеки порок, гняв и ярост. За това говори свети апостол Павел:   "Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба" (Еф. 4:31). Страстта на гнева опустошава всяка душа, смущава я и я помрачава, прави човека приличащ на звяр. Дяволското дърво на гнева и яростта бива здраво и принася много плодове на беззаконието, докато се оросява със злата вода на гордостта. Духът на гнева е подобен на духа на блуда. Той възбужда в ума представи как някои наш близък ни оскърбява или ни обиждат зли хора, като ни подбужда мислено да отговаряме на обиждащите ни.  Не бива да приемаме такива въображения: който им се предава, такъв по време на молитва бива като димяща главня. На това изкушение често се предават гневливите хора, които лесно се възбуждат от ярост. Такива са далеч от чистата молитва и познаване на  Господа Иисуса Христа.

В Стария Завет е заповядано: „В сърцето си не враждувай против брата си” (Лев. 19:17). От страстта на злопаметството е нужно да се отклоняваме и да забравяме враждата, тъй като злопаметството е подобно на огън, скрит в слама. За оскърбилия ни трябва да се молим и да му правим добро, доколкото е възможно. Това е необходимо, за да избавим душата си от страсти и да имаме дръзновение по време на молитва. Този, който се моли за обидилите го, съкрушава бесовете, а който мъсти на обидилия го, ще търпи съблазън по време на молитва. Събиращите в себе си обидите и паметозлобието не ще получат никаква полза, подобно на наливащите вода в решето. Злопаметството помрачава ума на молещия се и молитвата му става неугодна Богу. Господ в Евангелието повелява да оставим дара си пред олтара, като преди това се примирим с брата си (Мат. 5:24), понеже не можем да угодим на Бога, ако имаме в себе си ярост и злопаметство.

Като желае да изгони гневът от сърцата ни, Лекарят на душите заповядва да се примирим с ближните си не само когато сме виновни пред тях, но и ако не са ни оскърбили, независимо от причините на обидата. Само помирили се с брата, можем без смущения да принесем Богу дара си – молитвата. Не бива никого да проклинаме по време на молитва, иначе тя ще бъде отхвърлена от Бога. Необходимо е да считаме за свой дълг пред Бога, твърде голям, равен на десет хиляди таланта, ако не простим от сърце на брата си. Тогава и Господ няма да опрости дълга ни и ще ни предаде на мъчителите (Мат. 18:34). Поради това следва да  се борим със своята вътрешна болест, а не с хората. Сам Спасителят учи в Евангелието: „Всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Мат. 5:22). Ненавиждащият своя брат е наречен човекоубиец (1 Ин. 3:15), тъй като убива мислено, а Бог вижда и направеното с мисъл и разположение и в зависимост от произволението въздава на всеки или венец, или мъки. Когато духът на гнева помрачава мисълта, човек няма в себе си разсъждение и не може да бъде храм на Светия Дух.

Възможно е тази страст да бъде напълно излекувана, ако човек положи за себе си правилото нито по справедлива, нито по несправедлива причина на никого да не се гневи. Следва постоянно да размисля за часа на смъртта и да помни, че за гняв и ненавист човек справедливо ще бъде осъден. И тогава не ще има полза нито от целомъдрието и отречението от земните вещи, нито от поста и бдението. Трябва да се удържаме не само от проявата на гняв на дело, но не бива да се гневим и в мислите. Важно е да очистваме сърцето си от паметозлобието и да прогонваме от него помислите, враждебни по отношение на събратята ни. Това ще ни принесе по-големи ползи, отколкото мълчанието по време на разпалването с ярост, тъй като Евангелието заповядва да пресичаме най-напред не плодовете, а корените на съгрешенията. Когато коренът на яростта бъде отдалечен от сърцето ни, тогава нито ненавистта, нито завистта не ще се осъществят на дело. 

Яростта помага на намерението на бесовете и на всяко тяхно коварство. Поради това никога демоните не пречат на изливането на гнева, но ако го видят свързан с кротост, под разни „праведни” предлози се стремят да възбудят гняв в човека.  Не бива да се раздразваме с ярост нито по праведни, нито по неправедни причини, за да не даваме меч на врага.  

Употребата на яростта е естествена и за добро само в един единствен случай: когато е насочена против страстните и сластолюбиви помисли, против греха и сатаната. В този случай гневът е безгрешен и добър, по думите на цар Давид: "Кога се гневите, не съгрешавайте" (Пс. 4:5). Ако не се гневим на страстите и на всяваните от врага лукави помисли, няма да можем да придобием чистота. Поради това праведният Иов казал: „Изтощени от бедност и глад, те бягат в равнина безводна, мрачна и запустяла” (Иов 30:4). Бесовете се страхуват от яростта против тях, защото разрушава всички техни внушения.

Ако човек обърне яростта си към хората, тя ще изтреби добрите помисли. По своята природа гневът има свойството да изтребва всички помисли – както порочните, така и праведните, подобно на това, както понякога и кучетата, наравно с вълците, дръзко разкъсват овците. 

Нищо не усмирява и не укротява гнева така, както мъжеството и милосърдието. 

Юзда за яростта е благовременното мълчание. За изтребване на неправедния гняв човек следва постоянно да размисля за смирението  Христово.  Всяко жестоко и коварно сърце ще се съкруши при спомена за смирението на Единородния Божи Син, претърпял несправедливо безмерни страдания.  Този, който гледа смирението Христово, ще счита себе си за земя и пепел и не ще може да бъде обладаван от ярост и гняв.

КРОТОСТ

Свети Исидор казвал, че за придобиването на добродетели е недостатъчно упражняването в тях, но е нужна и кротост, то ест безгневие. Цар Давид казва, че Сам Господ насочва кротките към правда и научава кротките на Своите пътища (Пс. 24:9). Так и премъдрият Иисус, син Сирахов, пише: "Много има високи и славни, ала тайните се откриват на смирени" (Сир. 3:19). Господ говори: "на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово" (Ис. 66:2). И в светото Евангелие се благовести: "Блажени кротките, защото те ще наследят земята" (Мат. 5:5). Поради това не бива да смущаваме никого или да се смущаваме, ако нещо не касае делото на благочестието. 

Тези, които търсят съвършената кротост трябва да се стремят да не се гневят не само на хората, но и на животните, и на бездушните вещи.

Който е придобил кротост, този е победил бесовете. От нито една добродетел не се боят така бесовете, като от кротостта. Нея придобил великият Моисей, наречен най-кроткият от всички хора. Цар Давид се молил така: "Помени, Господи, Давид и цялата му кротост" (Пс. 131:1), знаейки, че  Господ няма да остави кротките. Сам Спасителят заповядва да подражаваме на Неговата кротост: "Научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си" (Мат. 11:29). Поради това трябва да проявяваме кротост към всички хора. Който се отстранява от храната, т.е пости, но с ярост изобретява в ума си лукави помисли, той е подобен на всепроходящ кораб, който има за кормчия демон.

За придобиването на добродетелта кротост следва да устремяваме душата си към любовта Божия, повече да мълчим, да търпим без смущение, всичко, което се случва, умерено да се храним и непрестанно да се молим.

24 ноември 2013 г.,

10 Неделя след неделя подир Въздвижение, св. мчца Екатерина, св. мчк Меркурий

Б.9 – 2013

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ

С.БОРБА С ДУХОВЕТЕ НА ЗЛОБАТА, ПРЕЛЕСТ, БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ И ПРИДОБИВАНЕТО НА ДОБРОДЕТЕЛИ

БОРБА С ДУХОВЕТЕ НА ЗЛОБАТА

Съветите и поученията, които ще поднесем по тази тема са почерпени предимно от Добротолюбието, което може би някой от вас познават. Неговото съдържание преподобни Никодим определя като: обучение в практикуването на умносърдечната молитва и трезвението като път към осияването с „Таворската светлина” и съединяването с Бога. Този път на „съединяване с Бога” православната Църква възприема и поддържа във времето като възхождаща приемственост от най-ранните отци-пустинници на Църквата, каквито са авите Памво, Иоан Колов и Моисей, светият Лествичник и др./, възроден 10 века след това от светите Григорий Синаит и Григорий Палама / у нас от светите исихасти Теодосий и Евтимий Търновски/, събран в 5-тома  през 15 век от св. Паисий Величковски и практикуван и до сега като път на спасение от съвременните знайни и незнайни нам свети отци и майки, като например познатите ни светогорски старци: Паисий Светогорец, Филарет Карулски, Ефрем Катунакиот и много други. При съвременните духовни старци като сръбският Тадей и румънският Клеопа практикуването на умносърдечната молитва, съединена с трезвението, излиза от монашеския приоритет и се разпростира и към православния християнин-мирянин, съобразно условията му на живот. Непрекъснатото, доколкото това е възможно, повтаряне на молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”, съединено с внимание към себе си, съдейства за очистване на ума и сърдечните помисли на християнина, а чистота го приближава към Бога – считат те. „Каквито са мислите на човека – казва старецът Тадей Витовницки – такъв е и животът му”.             

Дяволът ненавижда Бога, но не може да се бори с Него, поради това се старае да погуби хората, създадени по Божия образ, като по този начин желае да отмъсти на Бога. Той вижда какво прави Бог за спасението на хората и по подобие, но противоположното, прави за тяхното погиване. Така дяволът вместо пророци изпраща лъжепророци, вместо апостоли- лъжеапостоли, вместо закон създава беззаконие, вместо добродетели – злоба и всяка неправда, и всякакъв грях, вместо правилни догмати - мерзки ереси.

Ето защо всяка борба с падналите духове се свежда до духовната молитва. Тя е главното оръжие против демоните и затова им е силно ненавистна, а за хората – спасителна и благодатна.

С живеещите в света нечистите бесове се борят предимно с онова, което се отнася до конкретните им дела, неща и вещи, а с монасите и пустинниците, поради липсата на вещи, изкушава с помисли. И на едните, и на другите е трудно да се борят с помислите, макар и на монасите да им е по-трудно, поради фиността на изкушенията, но и на монасите и на миряните е еднакво необходима чистата молитва, по думите на съвременните старци. Ще приведем един пример: преподобният ава Филимон преживял в отшелничество повече от 70 години, търпейки от духовете на злобата многочислени изкушения. Преди и след него всички, стремящи се към спасение и приближаване до Бога, са търпяли същото. Опитът ги е научил да възлагат цялата си надежда на Бога и непрестанно да се молят.

В духовната борба бесовете използват разнообразни коварни помисли. Ето някой от тях. Когато умът стигне до възможността да се моли чисто и безстрастно, лукавите духове започват да го нападат не от „ляво”, а от „дясно”. Внушават му някакви приятни чувства и му показват светлина, за да пробудят в човека страстта на тщеславието. Неборен в това време от плътски и нечисти помисли, човек започва да приема това за Божествени явления, предлагани от лукавите бесове. Или друг случай: демоните започват да внушават на човека да им се противопоставя и да се моли против тях, като сами за момент отстъпват от него, за да може човекът да се прелъсти като възмечтае за себе си, че вече е започнал да побеждава помислите и да плаши бесовете.   

Не рядко нечистите духове коварно отстъпват от човека, та християнинът да се успокои и да остави сърцето си без внимание. Тогава те внезапно нападат и хвърлят душата във всякакво прегрешение, още по-злостно от първите й грехове, за чието прощение се е молил човекът. Понякога демоните преднамерено се обръщат в бягство, като оставят зад себе си "резервния полк". И ако някой вземе себе си за победител и остави молитвата, и се прогневи, изведнъж ще се окаже посред врагове. Някой път злите духове се разделят като на два отряда. И когато християнинът търси помощ против едните, другите нахлуват в образа на ангели и прогонват първите, за да прелъстят човека.

Има лукав демон, който сутрин беседва с мислите на човека и с разни спомени и грижи се страе да го направи разсеян. И когато умът малко помалко се отдалечи от богопознанието и добродетелта, тогава го напада духът на любодеянието или гнева, или печала. След нечистите помисли бесовете често влагат и помисли на различни грижи, за да отвлекат ума от молитвата. По същия начин те се стараят да възбудят в човека чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, злопаметство и други страсти, за да отслабне умът и да не може да се моли.

Ако все пак бесът не успее да възпрепятства молитвата, то се старае да повреди вече помолилия се човек: или го разпалва с гневливост и по този начин унищожава плодът на молитвата, или възбужда в него нечисти пожелания, оскърбявайки ума. Бесовете мъстят и на този, който е помогнал на друг, завиждайки на придобивката му.

Врагът обаче не винаги противоборства явно. Но когато иска да въвлече някого в голям и тежък грях, първо го подбужда да извършва малки и незабележими грехове: преди прелюбодеяние — често и сладострастно взиране, преди убийство — гняв, преди помрачаване на мислите — дребно пристрастие.

Най-отровните демони се страят да хвърлят човека в бездната на осъждането, като  подучват човека на лукави подозрения спрямо ближния си, съдейки по външните му нрави. Именно тези подозрения стават губителни за човека и той, без да се усети, пада в примката на осъждането. Понякога духовете на злобата препятстват да се извършват по-удобни и лесни за изпълнение добродетели, а принуждават човека да върши нещо непосилно или несвоевременно. Най-ярко това се вижда сред монашестващите. На мълчалниците и отшелниците, например, демоните им внушават желание за общежитийност, а на преуспяващите в послушание внушава желание за безмълвие и отшелничество. Така демоните се опитват да разрушат и едната, и другата добродетел, защото за преуспяването е нужно за всичко да се знае мярката и времето.

Ако бесовете внезапно се появят във въздуха, желаейки да всеят ужас, не бива човек да се страхува и смущава от заплахата им, но трябва най-прилежно да се моли. Когато плашат, те изпитват човека дали им обръща внимание или ги презира напълно. Този, който стои в молитва пред Бога Вседържител, Създателя и Промислителя на вселената, е неразумно да се страхува от комари и бръмбари (разбирай „бесове”), забравяйки непреборимият страх, т.е. благоговението пред Твореца, от Когото „всички се боят, и треперят от лицето на силата” Му (2 Пар. 36, молитва на цар Манасия). Защото е заповядано: " Бой се от Господа, твоя Бог" (Втор. 6:13).

Един пример от живота на нашия съвременник - стареца Клеопа от румънския манастир Сихастрия. По време на гоненията, докато бил в пустинята, той се молел така усърдно, че не обръщал никаво внимание на бесовете. Те дори го повдигали във въздуха и го удряли, но въпреки това не могли да откъснат ума му от горещата молитва.

Духовете на злобата се боят най-вече от кръста, който християнинът носи на врата си, от тайнството Кръщение и тайнството Причастие. Причастниците се съединяват с Христа и ако след това предпазват себе си от всякакъв грях, то нито един бяс не би могъл да ги оскърби. Също бесовете твърде много се страхуват от Божествената благодат, особено когато тя изобилно се излива на очистващите се с поучение от Свещеното Писание и молитвата. Тогава демоните не дръзват да се приближат, но се опитват да плашат с мечтания, да смущават с привидения и да отклоняват от делата на бдението и молитвата. Те завиждат даже и на краткия отдих и не позволяват човек да заспи. Непобедимо оръжие против дявола са смирението и мъжеството, любовта и милостта.

Ненавистта към демоните много помага в делото на спасението и извършването на добродетелите. Но който не отглежда и не укрепва в себе си тази блага ненавист, бива разслабван от сластолюбивия дух и постепенно се увлича в порочна дружба с греха. Тази дружба, или по-добре казано – трудно изцелима гангрена – Лекарят на душите изцерява с оставеност, като допуска човекът страшно да пострада от бесовете. И тогава отново душата се възвръща към първоначалната ненавист, научавайки се да говори на Господа: "С пълна омраза ги мразя: те ми са врагове" (Пс. 138:22). С пълна ненавист може да ненавижда бесовете само този, който напълно отхвръля сластолюбивите и греховни помисли.

ЗА ПРЕЛЕСТТА

Голям противник на истината, влечаща хората към гибел е прелестта. Самата дума „прелест” в християнската писменост винаги означава "заблуждение," "измама," "лъжа в най-висша мярка," "сваленост от злия дух". За прелъстяванията на новоначалните и своеволните бесовете развъртат наоколо им различни мрежи от помисли и гибелни мечтания и с това приготвят  падението им. Мнозина е свалил дяволът от висотата на житието им в бездната на смъртта. Има случаи, когато хората са прекарвали в пустинята повече от 50 години в силно изнурение на себе си и така придобивайки въздържание, превъзхождайки други с подвизите и добродетелите си, но паднали в най-тежкото падение, защото не послушали съветите на отците и братята си и така паднали в самомнение, след което обикновено следва и прелест. Те се прелъстили от своята собствена воля, допускайки горделивата мисъл, че заради своите богоугодни трудове са достойни за висши откровения и свръхестествени дарования. Някои от тях дръзко и неразумно подлагали живота си на опасност, мислейки че Бог трябва с чудо да ги избави от бедите, а други приемали демона за ангел на светлината и се подчинявали на дяволските повеления.

Начало и причина на прелестта е гордостта. Няма нищо учудващо в това, че някои се прелъстяват и падат в заблуждение и след много трудове. Защото паметта за Бога или умната молитва е най-висока от всички видове дела и е главната добродетел. Който дръзко и нагло, без да има подобаващото устроение, желае да влезе при Бога и се опитва да Го придобие в себе си, бива лесно умъртвяван от бесовете заради самонадеяността и тщеславието си. Често пъти обаче Господ по Своето милосърдие не допуска изкушения, очаквайки човек сам да види опасността от високото мнение за себе си и да се изправи преди бесовете да се надсмеят над него.  За придобиването на висши духовни състояния е необходимо дълготърпение и смирение, и особено подчинение и съветване с опитните. Иначе незабелязано може вместо пшеница човек да пожъне тръни и вместо сладост да усети горчилка, и вместо спасение – погибел.

Само силните и съвършените могат да противоборстват на бесовете и постоянно да вадят срещу им „духовния меч, който е словото Божие” (Еф. 6:17). А немощните и новоначалните избягват смъртта, ползвайки се от благоговейното бягство, несмеейки преждевременно да влязат в борба.

За да постигне ясно истината и да бъде чист от всичко противоположно на благодатта се изисква огромен труд от човека, защото по обичая си дяволът показва своята прелест под вида на истина, представяйки лукавото за духовно. Поради това всеки, който желае да достигне чистата молитва трябва да се ръководи от наставленията на опитните и винаги да оплаква греховете си, като скръби за тях и заради тях се страхува от адските мъки и отпадането си от Бога. Когато дяволът види плачещ заради греховете си, тогава не пребивава с него, понеже не може да понася произлизащото от плача смирение.  

Ако някой със самомнение мечтае да достигне небесното, допускайки честолюбиви и горделиви помисли, такъв дяволът лесно свързва в мрежите си като свой служител.

Умът, движен от тщестлавие се изкушава да описва Божеството в образи. Това е началото на прелестта. Който иска да бъде с Бога и да не се прелъсти в този си стремеж, нека да избягва каквито и да било мечтания и дори и да види сетивно или умствено, или насън някакъв образ – на Христа или на някой ангел, или облика на някой друг, или светлина, или огън, или чуе глас, никога не бива да приема нищо подобно. Мнозина от незнание са пострадали от тази вражеска прелест. Трябва да се пазим и да внимаваме да не приемаме каквито и да било видения, както и не бива да допускаме умът ни да си въобразява нещо, за да не получим голяма вреда и да избегнем прелестта.     

Дори и добро да бъде видението, трябва да не го приемаме преди да сме се посъветвали с опитни духовници и преди то да бъде изпитано, защото често пъти сатаната приема вид на ангел на светлината (2 Кор. 11:14) и прелъстява човека. Умът си трябва постоянно да пазим безцветен, безвиден и безформен. Часто пъти явления се допускат заради изпитване произволението на човека накъде ще склони. Този, който е видял нещо мислено или чувствено, даже и то да е от Бога, ако го приеме лесно, без да се посъветва с някой опитен, лесно се прелъстява като възприемащ всичко необмислено. 

Новоначалният трябва да бъде внимателен към сърдечната деятелност, като нелъжовна, а всичко друго да не приема до победата над страстите. Който, страхувайки се от прелест, не приема нищо, без да попита наставника си и без много изпитвания, такъв не подлежи на осъждане, макар и явлението да е било от Бога, но обратното – похвалва се като премъдър. Така свети Самуил, сподобил се с Божествена беседа, не повярвал на своя помисъл, но попитал стареца Илия и получил от него наставление как да отговори на Бога. Впрочем, трябва да се питат не всички, а само тези, които са известни с добродетелния си живот.  

Изискват се много разсъждения, за да се различи доброто от злото. Не бива веднага да се приема видението за Божествено, но трябва да се забави, да се изпита и да се разсъди. Действията на благодатта имат определени свойства, а бесовските са право противоположни на тях. Демонът не може да укроти страстите, не може да подаде кротост, нито тишина, нито смирение, нито ненавист към света и всичко станало, което идва от благодатта. Но по действието на дявола възникват гордост, високоумие, страхливост и всяко зло. Затова трябва да се внимава към какво подбужда и за какво допринася явлението и в съответствие с това да се определя откъде произлиза и откъде е дошло.  Например, бесовската светлина е огневидна и димовата, подобна на сетивната светлина. Ако страстите в човека са усмирени и душата очистена, на него не му е сладостна тази светлина и той се гнуси от нея. А Божествената светлина изпълва душата с радост и веселие, прави я кротка и човеколюбива. Лукавият дух на прелестта изпълва ума с ярост, ожесточава и помрачава сърцето, предизвиква превъзнасяне, страх и боязливост, принуждава да се произнасят нелепи и хулни думи. Който е одържим от този дух, често се гневи, в него няма благовонието на смирението и молитвата, но винаги се хвали със своите добродетели и се тщеслави. А Светият Дух събира ума, прави го внимателен и смирен, привежда паметта за смъртта, греховете и вечните мъки, очите се изпълват с кротост и сълзи. В сърцето тогава биват тишината и плодовете на Божествения Дух: радост, любов, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра (Гал. 5:22) и христоподражателното смирение. Благодатното явление не плаши, но с всяка кротост се приближава към душата и я изпълва с благо духовно веселие, макар че има и благи сънища, които носят скръб и сълзи.

По време на молитва от сърцето може да излиза топлина и ако тя опалва страстите, ражда в душата покой и радост, и умът пребивава чист и като прилепен във вътрешната глъбина на сърцето – тогава това наистина е благодат. Тя се вселява в глъбината на ума и сърцето и никога не се съмнява в нейния Божествен произход. Ако се появи съмнение или скверни, блудни помисли, това е признак на присъствието на лукави духове, които могат да действат на сърцето само отвън.  

Както казват светите отци, всичко, което привлиза в душата, сетивно или духовно, и щом веднага сърцето започне да се съмнява в него и не го приема, възниква не от Бога, а е пратеник на врага. И ако умът бъде увлечен от някаква невидима сила, трябва човек да се противи и да не вярва на това, защото Божието не се явява така – а самовластно и неочаквано. Светият ангел има власт от Бога и идва, дори когато човек не желае даже в съня си да вижда каквото и да било. А който се стреми да види ангел, за своето превъзнасяне ще види бяс, който му се е явил по допущение, когато умът бива разположен и съгласен да го приеме. Врагът мечтателно изобразява уж духовни неща и вместо благодатна топлина, той оставя своето неравномерно изгаряне, вместо духовно веселие – безмислена радост и нечисто наслаждение, от което явно произлизат самомнението и тщеславието. Макар и врагът хитро да се скрива и да се старае да представи своята измама като действие на благодатта, опитните имат духовен вкус, който ясно и безгрешно показва всичко както си е. Тези, които познават коварството на сатаната различават прелестта от благодатта, подобно на това както езикът различава храната по вкус: има видове горчица и оцет, които приличат на вино, но по вкус може да се различи и едното, и другото. Така и душата, ако има разсъждение, може да разпознава дарованията на Светия Дух и сатанинската прелест.       

БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ И ПРИДОБИВАНЕТО НА ДОБРОДЕТЕЛИ

 „Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника” (Пс. 10:5).

В грешните души съществуват адският огън, мракът, червеят и тартарът в разнообразните сладострастия, във всепоглъщащата тъма на невежеството, в неутолимата жажда за чувствено наслаждение и смрада на зловонния грях. Тези залози и преддверия на адските мъки възникват и действат в тях вследствие на страстния навик. Както задатъците на адските мъчения се таят невидимо в душата на грешниците, така и начатъците на небесните блага се съобщават в сърцата на праведните чрез Светия Дух. Небесното Царство е добродетелния живот така, както и адското мъчение е следствие от страстните навици. Заповедите следва да се считат и именуват като действия, а добродетелите – като навици, подобно на това, както пороците, благодарение на тяхната устойчивост, се наричат привички.

Причината за страстите е злоупотребата и греховните дела, помисли – страсти, мечтания-помисли, мисли – памет, памет-забрава. Майката на забравата е незнанието, причината за незнанието – безгрижността. Както произходът на добродетелите има място в душата, така има място и източникът на страстите. С тази разлика, че първите се раждат естествено в нея, а вторите – въпреки природата. Богомъдрите свети отци, познавайки закона на духовния живот, казват, че страстите са свързани помежду си и произхождат една от друга в определена последователност. Да разпознае силата и действието на страстите може само трудещият се с дело и слово и приелият от Светия Дух дар на познание и разсъждение. Разумът озарява човека като слънце, а безумният самопроизволно затваря очите на душата си с неверие и ленност, предава се на забрава и униние. Незнанието, забравата и унинието са силните и крепки исполини, които подкрепят мислените другоплеменници. Ако те бъдат победени, по-нататък ще бъде по-лесно на човек да се бори с всяка сила на лукавите духове. Незнанието е майката на цялото зло, а забравата – негова сестра и помощница. Унинието изпълва душата със зло, покрива я с тъмна одежда, подобна на черен облак. Чрез тях влизат останалите зли страсти, действат и живеят, усилвайки се в душите на сластолюбивите. За борба с тях, чрез молитва и Божие съдействие, като се влезе в глъбината на сърцето, трябва внимателно да се изследват тези три исполина на дявола. С много внимание, с прилежност на ума, с усърдие към истински разум, с помнене на Божието слово и молитва и с Божия помощ човек може да се избави от тези три зли исполина.  

Забравата отгонва непрестанната мисъл за Иисуса Христа и „това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала” (Флп. 4:8). С просвещение на разума се изтребва губителният мрак на незнанието, а с добродетелно усърдие към спасение се изгонва безбожното униние. Тези добродетели се придобиват не с едното човешко произволение, но с  Божията сила и съдействието на Светия Дух, от много внимание и молитва.

От забравата произхожда самолюбието, то ест изпълнението на своята плътска воля и разумение, както и страстната любов и привързаност към своето тяло. Самолюбието е причина за неописуеми злини и ако в човека няма памет за Бога, то в него влиза разнородният страстен хаос. Който е изкоренил до край самолюбието в душата си, такъв лесно ще победи и другите страсти с помощта на Божията благодат. На самолюбието  са близки сластолюбието (любовта към разкош и чувствените удоволствия) и славолюбието (тщеславието). Който не ги възненавиди, не ще изтреби и останалите страсти, тъй като те са родители на всеки порок. „Коренът на всяко зло е сребролюбието” (1 Тим. 6:10), но то явно се състои от тщеславие и сластолюбие. Умът  се ослепява от трите страсти: сластолюбие (сласт), сребролюбие и тщеславие. Тези три дъщери са ненаситните пиявици, по думите на Писанието, от майката на безумието с „любов възлюбени” (Притч. 30: 15).

От нищо друго не се притъпява разумът и вярата така, както от тях. Яростта, гневът, войните, убийствата и всяко зло произхождат от тях и силно са се укрепили в хората. И от бесовете първи започват да борят човека тези, които подбуждат похотта на чревоугодието, влагат сребролюбието в душата и подклаждат към търсене на слава човешка. Останалите демони вървят след тях, приемат уязвените от първите и причиняват още по-голямо зло и вреди на душите им. От опита е известно, че човек не може да падне в грях или в каквато и да било страст, ако преди това не е уязвен от един от трите исполина. Невъзможно е да падне човек в ръцете на любодеянието, ако преди това не е паднал от чревобесие (преяждане) и е невъзможно да се въпламени от ярост този, който не се стреми към ядене и пиене или богатство, или слава. И е невъзможно да избегне духа на печала този, който не е претърпял лишения от всичко това. И не ще избегне гордостта, тази първа рожба на дявола, онзи, който не е изтребил коренът на всяко зло - сребролюбието. С една дума, невъзможно е човек да пострада от бесовете, ако не е уязвен преди това от трите главни страсти. Поради това дяволът някога изкушавал Спасителя в пустинята с тези три страсти (Мат. 4:3-10). Но Господ ги преодолял и показал, че за победа над дявола е необходимо да бъдат разрушени тези три помисъла.

След сластолюбието, сребролюбието и славолюбието следват пет други лукави духа, от които биват множество страсти и различни видове злоба. Този, който е победил началните страсти, е разрушил и останалите и по такъв начин е победил всички страсти. Поради това, е необходимо хпистиянинът да възненавиди сребролюбието, тщеславието и сластолюбието като майки на всички страсти. Затова апостолът казва: „Не обичайте света и нищо от това, което е в света” (1 Ин. 2:15). В никакъв случай обаче апостолът не заповядва безразсъдно да се възненавиди Божието създание, а говори, че трябва да се отсекат причините за основните страсти.

Краткото "родословие" на осемте главни страсти е следното. След трите  големи страсти (чревоугодие, сребролюбие и тщеславие) следват техните порождения — пет лукави духа: блуд, гняв, печал, униние и гордост. От чревоугодието (преяждането) произхожда блуд, от сребролюбието — гняв, от който - печал, произвеждаща униние. От тщеславието се ражда гордост. И от тези осем страсти произхождат множество пороци и различни видове грях. От тях човек изпада в отчаяние, съвършена погибел и отпада от Бога. 

Страстите се побеждават чрез противоположни добродетели, които образуват съответен ред. Трите главни добродетели — въздържание, нестяжание и смирение. След тях следват чистота, кротост, радост, мъжество и самоунижение. Както Бог е причина и източник на всяко добро, така начало и основание на добродетелите е доброто намерение или прекрасното желание. Начало на доброто е вярата, а Камъкът на вярата - Христос. Той е начало и основа на всички добродетели и на Него се утвърждава и съзижда всичко добро.

Нищо не изтребва добродетелта така, както кощунството, шегата и празнословието. И обратното, нищо не обновява така душата и не приближава до Бога, както страхът Божий, доброто внимание и непрестанното поучение в словото Божие. При това човек трябва да въоръжи себе си с молитва и полза от бдение. Прилично и полезно е за душата да понася всякакви скърби, причинявани от хората или бесовете като справедливо заслужени. И винаги следва да порицава само себе си, защото порицаващият другиго в своите скърби справедливо ще бъде осъден. Който желае да достигне чиста молитва, нека се предпазва от ярост и който обича целомъдрието, нека удържа стомаха си, като не му дава хляб до насита и като го мъчи с жажда. Също така е необходимо да отстрани от себе си паметозлобието и да бодърства в молитва.  

За борба със страстите е необходимо от самото начало човек да разбере пристъпващите към него лукави помисли. Прообраз на борбата със страстните помисли показал Самсон, когато свързал опашките на лисиците и подпалил нивите на другоплеменниците (Съд. 15:4-5). От начало тези хитри помисли се стараят да се покажат благовидни. Но опашките им, т.е. краят им, доказват непристойността им. Поради това, подобно на Самсон, трябва да се вържат опашките и да се поставят между тях опалващи свещи, т.е. да бъдат разобличени. Например, често от тщеславие идва блуден помисъл и макар да показва като благовидни предверията, водещи в ада, умело скрива гибелните места. Понякога внушава мечтание за свещенство, друг път – за съвършен монашески живот, трети път – заставя човека да си представя как другите го хвалят. И когато достатъчно го прелъсти с такива помисли и го отдалечи от естественото трезвение, тогава започва да изобразява в ума му как общува с красива жена и го повлича към съгласие да извърши скверното дело, вкравайки го в краен срам.

Помисълът на чревобесието отново има за край помисъла на блуда, а помисъла на блуда – печал. Унинието и печалът веднага следват след такива помисли. Подвизаващият се трябва да мисли не за наслаждение от ястия и не за сладостта на разкоша, но за края и на едното, и на другото. И когато види, т.е. прозре, скръбта, последваща и след двете, нека свърже опашките им една за друга и с разобличение ги изтреби от себе си.   

Миналите впечатления в ума не могат да бъдат изгладени, докато не дойдат нови и докато разсъдъкът се занимава още с настоящите. Тогава трудът по изтребване на страстите трябва да бъде още по-голям, тъй като страстите, идващи като мечтания, подобно на извор изпълват душата и от време на време се усилват и умножават. По подобие на примера: който иска да намери нещо, което се намира на дъното на ручея и за целта започва да изчерпва водата, не получава никаква полза, тъй като изчерпването й само още повече напълва извора. Но ако прекрои коритото на ручея или отведе горното течение, тогава водата ще отстъпи, дъното ще се открие и търсената вещ ще стане видна. Така и въображението може да се изпразни от страстите, ако човек не подава нищо отвън на сетивата си. Да се очисти умът от вълнението на усещанията, нанасяни подобно на течение, е не само трудно, но и напълно невъзможно. Може да се случи заради честите събеседвания страстите да не борят човека за известно време и да не се проявяват по никакъв начин, но в това време те действат тайно, като се укрепват все повече и повече, по аналога: земята, която често се тъпче, ако и да съдържа в себе си тръни, не ги произраства, но тогава тръните пускат още по-силни корени в дълбочина и когато настане благоприятно за произрастването им време, бързо покълват и израстват големи тръни. Подобно и страстите, непроявяващи се от честото събеседване, се укрепват, а когато настъпи безмълвие, се втурват с голяма сила и причиняват неизчислими беди на този, който не се е борил с тях от самото им начало. Поради това прилозите  (началата) на образите следва да се изтребват още щом започнат да се появяват, иначе, като попаднат в почвата на ума, помислите произрастват и, напоени от обилните и безполезни води на напразното поучение, принасят още по-голям зъл плод.  Цар и пророк Давид ублажава не дочакалите цвета на страстта, но убиващите семето на Вавилон, говорейки: „Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци” (Пс. 136:9). В книгата на Иов се казва така: „Никне ли шавар без влага? Расте ли рогоз без вода? Още е в своята преснота и неотрязан, а изсъхва преди всяка трева”  (Иов 8:11-12). И на друго място: "силният лъв загива по липса на плячка, и децата на лъвицата се разпръсват" (Иов 4:11).

Страстите имат характера и дързостта на лъва, но са по-слаби и от мравката. Прилозите, подобно на мравките, започват скрито да пълзят в човека и след време обаче могат да достигнат голяма сила и да причинят бедствие не по-малко от лъва. Затова е необходимо подвижникът да се сражава със страстите още, когато пристъпват като мравки – тогава те са лесно унищожими. Но ако ги остави да напълзят и достигнат лъвска сила, трудно ще може да ги победи и да не им подава храна. Храна за страстите са образите на сетивните неща. Те подхранват страстите и се въоръжават против душата с всякакъв вид мечтания. Този, който иска да съблюдава в чистота храма на душата си, трябва да помни какво е казал Господ на Моисей: „Скинията направи от десет платнища препреден висон” (Изх. 26:1). Над старозаветната скиния била опъната мрежа, за да не може нищо от нечистите животни да пропълзи вътре. На същия принцип следва да заграждаме входа на душата си от нечистите мечтания с помислите за Страшния Съд. Който може да се справи с разпалващото зрение и да го удържи за дълго време, такъв без особен труд е способен да победи страстите, без да усеща нанасяните му рани, по думите на цар Соломон: "Биха ме, не ме боля; тласкаха ме, не усещах” (Притч. 23:35). Ето как говори и свети пророк Давид: „Развратено сърце ще бъде прогонено от мене; злосторника не ще да зная” (Пс. 100:4). А който не знае това и се увлича от сетивата и усещанията си, от тях лесно пада в заблуждение. Ако човек не само не види тяхната безполезност, но им се предава небрежно, такъв няма да забележи нападението на страстите, защото не е предварително научен на разсъждение. Така сетивата воюват със сетивните и възлагат ръка на победените. Поради това е необходимо човек да затвори всички врати на душата си, т. е. усещанията си, за да не падне чрез тях.

И ако умът не бъде от нищо поробен, се приготовя към безсмъртие, събирайки своите чувства в едно.

10 ноември 2013 г.,

8 неделя след неделя подир Въздвижение, св. ап. Ераст, Олимп и Родион, преп. Арсений Кападокийски

Б.9 – 2013

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ

С.БОРБА С ДУХОВЕТЕ НА ЗЛОБАТА, ПРЕЛЕСТ, БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ И ПРИДОБИВАНЕТО НА ДОБРОДЕТЕЛИ

БОРБА С ДУХОВЕТЕ НА ЗЛОБАТА

Съветите и поученията, които ще поднесем по тази тема са почерпени предимно от Добротолюбието, което може би някой от вас познават. Неговото съдържание преподобни Никодим определя като: обучение в практикуването на умносърдечната молитва и трезвението като път към осияването с „Таворската светлина” и съединяването с Бога. Този път на „съединяване с Бога” православната Църква възприема и поддържа във времето като възхождаща приемственост от най-ранните отци-пустинници на Църквата, каквито са авите Памво, Иоан Колов и Моисей, светият Лествичник и др./, възроден 10 века след това от светите Григорий Синаит и Григорий Палама / у нас от светите исихасти Теодосий и Евтимий Търновски/, събран в 5-тома  през 15 век от св. Паисий Величковски и практикуван и до сега като път на спасение от съвременните знайни и незнайни нам свети отци и майки, като например познатите ни светогорски старци: Паисий Светогорец, Филарет Карулски, Ефрем Катунакиот и много други. При съвременните духовни старци като сръбският Тадей и румънският Клеопа практикуването на умносърдечната молитва, съединена с трезвението, излиза от монашеския приоритет и се разпростира и към православния християнин-мирянин, съобразно условията му на живот. Непрекъснатото, доколкото това е възможно, повтаряне на молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”, съединено с внимание към себе си, съдейства за очистване на ума и сърдечните помисли на християнина, а чистота го приближава към Бога – считат те. „Каквито са мислите на човека – казва старецът Тадей Витовницки – такъв е и животът му”.             

Дяволът ненавижда Бога, но не може да се бори с Него, поради това се старае да погуби хората, създадени по Божия образ, като по този начин желае да отмъсти на Бога. Той вижда какво прави Бог за спасението на хората и по подобие, но противоположното, прави за тяхното погиване. Така дяволът вместо пророци изпраща лъжепророци, вместо апостоли- лъжеапостоли, вместо закон създава беззаконие, вместо добродетели – злоба и всяка неправда, и всякакъв грях, вместо правилни догмати - мерзки ереси.

Ето защо всяка борба с падналите духове се свежда до духовната молитва. Тя е главното оръжие против демоните и затова им е силно ненавистна, а за хората – спасителна и благодатна.

С живеещите в света нечистите бесове се борят предимно с онова, което се отнася до конкретните им дела, неща и вещи, а с монасите и пустинниците, поради липсата на вещи, изкушава с помисли. И на едните, и на другите е трудно да се борят с помислите, макар и на монасите да им е по-трудно, поради фиността на изкушенията, но и на монасите и на миряните е еднакво необходима чистата молитва, по думите на съвременните старци. Ще приведем един пример: преподобният ава Филимон преживял в отшелничество повече от 70 години, търпейки от духовете на злобата многочислени изкушения. Преди и след него всички, стремящи се към спасение и приближаване до Бога, са търпяли същото. Опитът ги е научил да възлагат цялата си надежда на Бога и непрестанно да се молят.

В духовната борба бесовете използват разнообразни коварни помисли. Ето някой от тях. Когато умът стигне до възможността да се моли чисто и безстрастно, лукавите духове започват да го нападат не от „ляво”, а от „дясно”. Внушават му някакви приятни чувства и му показват светлина, за да пробудят в човека страстта на тщеславието. Неборен в това време от плътски и нечисти помисли, човек започва да приема това за Божествени явления, предлагани от лукавите бесове. Или друг случай: демоните започват да внушават на човека да им се противопоставя и да се моли против тях, като сами за момент отстъпват от него, за да може човекът да се прелъсти като възмечтае за себе си, че вече е започнал да побеждава помислите и да плаши бесовете.   

Не рядко нечистите духове коварно отстъпват от човека, та християнинът да се успокои и да остави сърцето си без внимание. Тогава те внезапно нападат и хвърлят душата във всякакво прегрешение, още по-злостно от първите й грехове, за чието прощение се е молил човекът. Понякога демоните преднамерено се обръщат в бягство, като оставят зад себе си "резервния полк". И ако някой вземе себе си за победител и остави молитвата, и се прогневи, изведнъж ще се окаже посред врагове. Някой път злите духове се разделят като на два отряда. И когато християнинът търси помощ против едните, другите нахлуват в образа на ангели и прогонват първите, за да прелъстят човека.

Има лукав демон, който сутрин беседва с мислите на човека и с разни спомени и грижи се страе да го направи разсеян. И когато умът малко помалко се отдалечи от богопознанието и добродетелта, тогава го напада духът на любодеянието или гнева, или печала. След нечистите помисли бесовете често влагат и помисли на различни грижи, за да отвлекат ума от молитвата. По същия начин те се стараят да възбудят в човека чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, злопаметство и други страсти, за да отслабне умът и да не може да се моли.

Ако все пак бесът не успее да възпрепятства молитвата, то се старае да повреди вече помолилия се човек: или го разпалва с гневливост и по този начин унищожава плодът на молитвата, или възбужда в него нечисти пожелания, оскърбявайки ума. Бесовете мъстят и на този, който е помогнал на друг, завиждайки на придобивката му.

Врагът обаче не винаги противоборства явно. Но когато иска да въвлече някого в голям и тежък грях, първо го подбужда да извършва малки и незабележими грехове: преди прелюбодеяние — често и сладострастно взиране, преди убийство — гняв, преди помрачаване на мислите — дребно пристрастие.

Най-отровните демони се страят да хвърлят човека в бездната на осъждането, като  подучват човека на лукави подозрения спрямо ближния си, съдейки по външните му нрави. Именно тези подозрения стават губителни за човека и той, без да се усети, пада в примката на осъждането. Понякога духовете на злобата препятстват да се извършват по-удобни и лесни за изпълнение добродетели, а принуждават човека да върши нещо непосилно или несвоевременно. Най-ярко това се вижда сред монашестващите. На мълчалниците и отшелниците, например, демоните им внушават желание за общежитийност, а на преуспяващите в послушание внушава желание за безмълвие и отшелничество. Така демоните се опитват да разрушат и едната, и другата добродетел, защото за преуспяването е нужно за всичко да се знае мярката и времето.

Ако бесовете внезапно се появят във въздуха, желаейки да всеят ужас, не бива човек да се страхува и смущава от заплахата им, но трябва най-прилежно да се моли. Когато плашат, те изпитват човека дали им обръща внимание или ги презира напълно. Този, който стои в молитва пред Бога Вседържител, Създателя и Промислителя на вселената, е неразумно да се страхува от комари и бръмбари (разбирай „бесове”), забравяйки непреборимият страх, т.е. благоговението пред Твореца, от Когото „всички се боят, и треперят от лицето на силата” Му (2 Пар. 36, молитва на цар Манасия). Защото е заповядано: " Бой се от Господа, твоя Бог" (Втор. 6:13).

Един пример от живота на нашия съвременник - стареца Клеопа от румънския манастир Сихастрия. По време на гоненията, докато бил в пустинята, той се молел така усърдно, че не обръщал никаво внимание на бесовете. Те дори го повдигали във въздуха и го удряли, но въпреки това не могли да откъснат ума му от горещата молитва.

Духовете на злобата се боят най-вече от кръста, който християнинът носи на врата си, от тайнството Кръщение и тайнството Причастие. Причастниците се съединяват с Христа и ако след това предпазват себе си от всякакъв грях, то нито един бяс не би могъл да ги оскърби. Също бесовете твърде много се страхуват от Божествената благодат, особено когато тя изобилно се излива на очистващите се с поучение от Свещеното Писание и молитвата. Тогава демоните не дръзват да се приближат, но се опитват да плашат с мечтания, да смущават с привидения и да отклоняват от делата на бдението и молитвата. Те завиждат даже и на краткия отдих и не позволяват човек да заспи. Непобедимо оръжие против дявола са смирението и мъжеството, любовта и милостта.

Ненавистта към демоните много помага в делото на спасението и извършването на добродетелите. Но който не отглежда и не укрепва в себе си тази блага ненавист, бива разслабван от сластолюбивия дух и постепенно се увлича в порочна дружба с греха. Тази дружба, или по-добре казано – трудно изцелима гангрена – Лекарят на душите изцерява с оставеност, като допуска човекът страшно да пострада от бесовете. И тогава отново душата се възвръща към първоначалната ненавист, научавайки се да говори на Господа: "С пълна омраза ги мразя: те ми са врагове" (Пс. 138:22). С пълна ненавист може да ненавижда бесовете само този, който напълно отхвръля сластолюбивите и греховни помисли.

ЗА ПРЕЛЕСТТА

Голям противник на истината, влечаща хората към гибел е прелестта. Самата дума „прелест” в християнската писменост винаги означава "заблуждение," "измама," "лъжа в най-висша мярка," "сваленост от злия дух". За прелъстяванията на новоначалните и своеволните бесовете развъртат наоколо им различни мрежи от помисли и гибелни мечтания и с това приготвят  падението им. Мнозина е свалил дяволът от висотата на житието им в бездната на смъртта. Има случаи, когато хората са прекарвали в пустинята повече от 50 години в силно изнурение на себе си и така придобивайки въздържание, превъзхождайки други с подвизите и добродетелите си, но паднали в най-тежкото падение, защото не послушали съветите на отците и братята си и така паднали в самомнение, след което обикновено следва и прелест. Те се прелъстили от своята собствена воля, допускайки горделивата мисъл, че заради своите богоугодни трудове са достойни за висши откровения и свръхестествени дарования. Някои от тях дръзко и неразумно подлагали живота си на опасност, мислейки че Бог трябва с чудо да ги избави от бедите, а други приемали демона за ангел на светлината и се подчинявали на дяволските повеления.

Начало и причина на прелестта е гордостта. Няма нищо учудващо в това, че някои се прелъстяват и падат в заблуждение и след много трудове. Защото паметта за Бога или умната молитва е най-висока от всички видове дела и е главната добродетел. Който дръзко и нагло, без да има подобаващото устроение, желае да влезе при Бога и се опитва да Го придобие в себе си, бива лесно умъртвяван от бесовете заради самонадеяността и тщеславието си. Често пъти обаче Господ по Своето милосърдие не допуска изкушения, очаквайки човек сам да види опасността от високото мнение за себе си и да се изправи преди бесовете да се надсмеят над него.  За придобиването на висши духовни състояния е необходимо дълготърпение и смирение, и особено подчинение и съветване с опитните. Иначе незабелязано може вместо пшеница човек да пожъне тръни и вместо сладост да усети горчилка, и вместо спасение – погибел.

Само силните и съвършените могат да противоборстват на бесовете и постоянно да вадят срещу им „духовния меч, който е словото Божие” (Еф. 6:17). А немощните и новоначалните избягват смъртта, ползвайки се от благоговейното бягство, несмеейки преждевременно да влязат в борба.

За да постигне ясно истината и да бъде чист от всичко противоположно на благодатта се изисква огромен труд от човека, защото по обичая си дяволът показва своята прелест под вида на истина, представяйки лукавото за духовно. Поради това всеки, който желае да достигне чистата молитва трябва да се ръководи от наставленията на опитните и винаги да оплаква греховете си, като скръби за тях и заради тях се страхува от адските мъки и отпадането си от Бога. Когато дяволът види плачещ заради греховете си, тогава не пребивава с него, понеже не може да понася произлизащото от плача смирение.  

Ако някой със самомнение мечтае да достигне небесното, допускайки честолюбиви и горделиви помисли, такъв дяволът лесно свързва в мрежите си като свой служител.

Умът, движен от тщестлавие се изкушава да описва Божеството в образи. Това е началото на прелестта. Който иска да бъде с Бога и да не се прелъсти в този си стремеж, нека да избягва каквито и да било мечтания и дори и да види сетивно или умствено, или насън някакъв образ – на Христа или на някой ангел, или облика на някой друг, или светлина, или огън, или чуе глас, никога не бива да приема нищо подобно. Мнозина от незнание са пострадали от тази вражеска прелест. Трябва да се пазим и да внимаваме да не приемаме каквито и да било видения, както и не бива да допускаме умът ни да си въобразява нещо, за да не получим голяма вреда и да избегнем прелестта.     

Дори и добро да бъде видението, трябва да не го приемаме преди да сме се посъветвали с опитни духовници и преди то да бъде изпитано, защото често пъти сатаната приема вид на ангел на светлината (2 Кор. 11:14) и прелъстява човека. Умът си трябва постоянно да пазим безцветен, безвиден и безформен. Часто пъти явления се допускат заради изпитване произволението на човека накъде ще склони. Този, който е видял нещо мислено или чувствено, даже и то да е от Бога, ако го приеме лесно, без да се посъветва с някой опитен, лесно се прелъстява като възприемащ всичко необмислено. 

Новоначалният трябва да бъде внимателен към сърдечната деятелност, като нелъжовна, а всичко друго да не приема до победата над страстите. Който, страхувайки се от прелест, не приема нищо, без да попита наставника си и без много изпитвания, такъв не подлежи на осъждане, макар и явлението да е било от Бога, но обратното – похвалва се като премъдър. Така свети Самуил, сподобил се с Божествена беседа, не повярвал на своя помисъл, но попитал стареца Илия и получил от него наставление как да отговори на Бога. Впрочем, трябва да се питат не всички, а само тези, които са известни с добродетелния си живот.  

Изискват се много разсъждения, за да се различи доброто от злото. Не бива веднага да се приема видението за Божествено, но трябва да се забави, да се изпита и да се разсъди. Действията на благодатта имат определени свойства, а бесовските са право противоположни на тях. Демонът не може да укроти страстите, не може да подаде кротост, нито тишина, нито смирение, нито ненавист към света и всичко станало, което идва от благодатта. Но по действието на дявола възникват гордост, високоумие, страхливост и всяко зло. Затова трябва да се внимава към какво подбужда и за какво допринася явлението и в съответствие с това да се определя откъде произлиза и откъде е дошло.  Например, бесовската светлина е огневидна и димовата, подобна на сетивната светлина. Ако страстите в човека са усмирени и душата очистена, на него не му е сладостна тази светлина и той се гнуси от нея. А Божествената светлина изпълва душата с радост и веселие, прави я кротка и човеколюбива. Лукавият дух на прелестта изпълва ума с ярост, ожесточава и помрачава сърцето, предизвиква превъзнасяне, страх и боязливост, принуждава да се произнасят нелепи и хулни думи. Който е одържим от този дух, често се гневи, в него няма благовонието на смирението и молитвата, но винаги се хвали със своите добродетели и се тщеслави. А Светият Дух събира ума, прави го внимателен и смирен, привежда паметта за смъртта, греховете и вечните мъки, очите се изпълват с кротост и сълзи. В сърцето тогава биват тишината и плодовете на Божествения Дух: радост, любов, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра (Гал. 5:22) и христоподражателното смирение. Благодатното явление не плаши, но с всяка кротост се приближава към душата и я изпълва с благо духовно веселие, макар че има и благи сънища, които носят скръб и сълзи.

По време на молитва от сърцето може да излиза топлина и ако тя опалва страстите, ражда в душата покой и радост, и умът пребивава чист и като прилепен във вътрешната глъбина на сърцето – тогава това наистина е благодат. Тя се вселява в глъбината на ума и сърцето и никога не се съмнява в нейния Божествен произход. Ако се появи съмнение или скверни, блудни помисли, това е признак на присъствието на лукави духове, които могат да действат на сърцето само отвън.  

Както казват светите отци, всичко, което привлиза в душата, сетивно или духовно, и щом веднага сърцето започне да се съмнява в него и не го приема, възниква не от Бога, а е пратеник на врага. И ако умът бъде увлечен от някаква невидима сила, трябва човек да се противи и да не вярва на това, защото Божието не се явява така – а самовластно и неочаквано. Светият ангел има власт от Бога и идва, дори когато човек не желае даже в съня си да вижда каквото и да било. А който се стреми да види ангел, за своето превъзнасяне ще види бяс, който му се е явил по допущение, когато умът бива разположен и съгласен да го приеме. Врагът мечтателно изобразява уж духовни неща и вместо благодатна топлина, той оставя своето неравномерно изгаряне, вместо духовно веселие – безмислена радост и нечисто наслаждение, от което явно произлизат самомнението и тщеславието. Макар и врагът хитро да се скрива и да се старае да представи своята измама като действие на благодатта, опитните имат духовен вкус, който ясно и безгрешно показва всичко както си е. Тези, които познават коварството на сатаната различават прелестта от благодатта, подобно на това както езикът различава храната по вкус: има видове горчица и оцет, които приличат на вино, но по вкус може да се различи и едното, и другото. Така и душата, ако има разсъждение, може да разпознава дарованията на Светия Дух и сатанинската прелест.       

БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ И ПРИДОБИВАНЕТО НА ДОБРОДЕТЕЛИ

 „Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника” (Пс. 10:5).

В грешните души съществуват адският огън, мракът, червеят и тартарът в разнообразните сладострастия, във всепоглъщащата тъма на невежеството, в неутолимата жажда за чувствено наслаждение и смрада на зловонния грях. Тези залози и преддверия на адските мъки възникват и действат в тях вследствие на страстния навик. Както задатъците на адските мъчения се таят невидимо в душата на грешниците, така и начатъците на небесните блага се съобщават в сърцата на праведните чрез Светия Дух. Небесното Царство е добродетелния живот така, както и адското мъчение е следствие от страстните навици. Заповедите следва да се считат и именуват като действия, а добродетелите – като навици, подобно на това, както пороците, благодарение на тяхната устойчивост, се наричат привички.

Причината за страстите е злоупотребата и греховните дела, помисли – страсти, мечтания-помисли, мисли – памет, памет-забрава. Майката на забравата е незнанието, причината за незнанието – безгрижността. Както произходът на добродетелите има място в душата, така има място и източникът на страстите. С тази разлика, че първите се раждат естествено в нея, а вторите – въпреки природата. Богомъдрите свети отци, познавайки закона на духовния живот, казват, че страстите са свързани помежду си и произхождат една от друга в определена последователност. Да разпознае силата и действието на страстите може само трудещият се с дело и слово и приелият от Светия Дух дар на познание и разсъждение. Разумът озарява човека като слънце, а безумният самопроизволно затваря очите на душата си с неверие и ленност, предава се на забрава и униние. Незнанието, забравата и унинието са силните и крепки исполини, които подкрепят мислените другоплеменници. Ако те бъдат победени, по-нататък ще бъде по-лесно на човек да се бори с всяка сила на лукавите духове. Незнанието е майката на цялото зло, а забравата – негова сестра и помощница. Унинието изпълва душата със зло, покрива я с тъмна одежда, подобна на черен облак. Чрез тях влизат останалите зли страсти, действат и живеят, усилвайки се в душите на сластолюбивите. За борба с тях, чрез молитва и Божие съдействие, като се влезе в глъбината на сърцето, трябва внимателно да се изследват тези три исполина на дявола. С много внимание, с прилежност на ума, с усърдие към истински разум, с помнене на Божието слово и молитва и с Божия помощ човек може да се избави от тези три зли исполина.  

Забравата отгонва непрестанната мисъл за Иисуса Христа и „това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала” (Флп. 4:8). С просвещение на разума се изтребва губителният мрак на незнанието, а с добродетелно усърдие към спасение се изгонва безбожното униние. Тези добродетели се придобиват не с едното човешко произволение, но с  Божията сила и съдействието на Светия Дух, от много внимание и молитва.

От забравата произхожда самолюбието, то ест изпълнението на своята плътска воля и разумение, както и страстната любов и привързаност към своето тяло. Самолюбието е причина за неописуеми злини и ако в човека няма памет за Бога, то в него влиза разнородният страстен хаос. Който е изкоренил до край самолюбието в душата си, такъв лесно ще победи и другите страсти с помощта на Божията благодат. На самолюбието  са близки сластолюбието (любовта към разкош и чувствените удоволствия) и славолюбието (тщеславието). Който не ги възненавиди, не ще изтреби и останалите страсти, тъй като те са родители на всеки порок. „Коренът на всяко зло е сребролюбието” (1 Тим. 6:10), но то явно се състои от тщеславие и сластолюбие. Умът  се ослепява от трите страсти: сластолюбие (сласт), сребролюбие и тщеславие. Тези три дъщери са ненаситните пиявици, по думите на Писанието, от майката на безумието с „любов възлюбени” (Притч. 30: 15).

От нищо друго не се притъпява разумът и вярата така, както от тях. Яростта, гневът, войните, убийствата и всяко зло произхождат от тях и силно са се укрепили в хората. И от бесовете първи започват да борят човека тези, които подбуждат похотта на чревоугодието, влагат сребролюбието в душата и подклаждат към търсене на слава човешка. Останалите демони вървят след тях, приемат уязвените от първите и причиняват още по-голямо зло и вреди на душите им. От опита е известно, че човек не може да падне в грях или в каквато и да било страст, ако преди това не е уязвен от един от трите исполина. Невъзможно е да падне човек в ръцете на любодеянието, ако преди това не е паднал от чревобесие (преяждане) и е невъзможно да се въпламени от ярост този, който не се стреми към ядене и пиене или богатство, или слава. И е невъзможно да избегне духа на печала този, който не е претърпял лишения от всичко това. И не ще избегне гордостта, тази първа рожба на дявола, онзи, който не е изтребил коренът на всяко зло - сребролюбието. С една дума, невъзможно е човек да пострада от бесовете, ако не е уязвен преди това от трите главни страсти. Поради това дяволът някога изкушавал Спасителя в пустинята с тези три страсти (Мат. 4:3-10). Но Господ ги преодолял и показал, че за победа над дявола е необходимо да бъдат разрушени тези три помисъла.

След сластолюбието, сребролюбието и славолюбието следват пет други лукави духа, от които биват множество страсти и различни видове злоба. Този, който е победил началните страсти, е разрушил и останалите и по такъв начин е победил всички страсти. Поради това, е необходимо хпистиянинът да възненавиди сребролюбието, тщеславието и сластолюбието като майки на всички страсти. Затова апостолът казва: „Не обичайте света и нищо от това, което е в света” (1 Ин. 2:15). В никакъв случай обаче апостолът не заповядва безразсъдно да се възненавиди Божието създание, а говори, че трябва да се отсекат причините за основните страсти.

Краткото "родословие" на осемте главни страсти е следното. След трите  големи страсти (чревоугодие, сребролюбие и тщеславие) следват техните порождения — пет лукави духа: блуд, гняв, печал, униние и гордост. От чревоугодието (преяждането) произхожда блуд, от сребролюбието — гняв, от който - печал, произвеждаща униние. От тщеславието се ражда гордост. И от тези осем страсти произхождат множество пороци и различни видове грях. От тях човек изпада в отчаяние, съвършена погибел и отпада от Бога. 

Страстите се побеждават чрез противоположни добродетели, които образуват съответен ред. Трите главни добродетели — въздържание, нестяжание и смирение. След тях следват чистота, кротост, радост, мъжество и самоунижение. Както Бог е причина и източник на всяко добро, така начало и основание на добродетелите е доброто намерение или прекрасното желание. Начало на доброто е вярата, а Камъкът на вярата - Христос. Той е начало и основа на всички добродетели и на Него се утвърждава и съзижда всичко добро.

Нищо не изтребва добродетелта така, както кощунството, шегата и празнословието. И обратното, нищо не обновява така душата и не приближава до Бога, както страхът Божий, доброто внимание и непрестанното поучение в словото Божие. При това човек трябва да въоръжи себе си с молитва и полза от бдение. Прилично и полезно е за душата да понася всякакви скърби, причинявани от хората или бесовете като справедливо заслужени. И винаги следва да порицава само себе си, защото порицаващият другиго в своите скърби справедливо ще бъде осъден. Който желае да достигне чиста молитва, нека се предпазва от ярост и който обича целомъдрието, нека удържа стомаха си, като не му дава хляб до насита и като го мъчи с жажда. Също така е необходимо да отстрани от себе си паметозлобието и да бодърства в молитва.  

За борба със страстите е необходимо от самото начало човек да разбере пристъпващите към него лукави помисли. Прообраз на борбата със страстните помисли показал Самсон, когато свързал опашките на лисиците и подпалил нивите на другоплеменниците (Съд. 15:4-5). От начало тези хитри помисли се стараят да се покажат благовидни. Но опашките им, т.е. краят им, доказват непристойността им. Поради това, подобно на Самсон, трябва да се вържат опашките и да се поставят между тях опалващи свещи, т.е. да бъдат разобличени. Например, често от тщеславие идва блуден помисъл и макар да показва като благовидни предверията, водещи в ада, умело скрива гибелните места. Понякога внушава мечтание за свещенство, друг път – за съвършен монашески живот, трети път – заставя човека да си представя как другите го хвалят. И когато достатъчно го прелъсти с такива помисли и го отдалечи от естественото трезвение, тогава започва да изобразява в ума му как общува с красива жена и го повлича към съгласие да извърши скверното дело, вкравайки го в краен срам.

Помисълът на чревобесието отново има за край помисъла на блуда, а помисъла на блуда – печал. Унинието и печалът веднага следват след такива помисли. Подвизаващият се трябва да мисли не за наслаждение от ястия и не за сладостта на разкоша, но за края и на едното, и на другото. И когато види, т.е. прозре, скръбта, последваща и след двете, нека свърже опашките им една за друга и с разобличение ги изтреби от себе си.   

Миналите впечатления в ума не могат да бъдат изгладени, докато не дойдат нови и докато разсъдъкът се занимава още с настоящите. Тогава трудът по изтребване на страстите трябва да бъде още по-голям, тъй като страстите, идващи като мечтания, подобно на извор изпълват душата и от време на време се усилват и умножават. По подобие на примера: който иска да намери нещо, което се намира на дъното на ручея и за целта започва да изчерпва водата, не получава никаква полза, тъй като изчерпването й само още повече напълва извора. Но ако прекрои коритото на ручея или отведе горното течение, тогава водата ще отстъпи, дъното ще се открие и търсената вещ ще стане видна. Така и въображението може да се изпразни от страстите, ако човек не подава нищо отвън на сетивата си. Да се очисти умът от вълнението на усещанията, нанасяни подобно на течение, е не само трудно, но и напълно невъзможно. Може да се случи заради честите събеседвания страстите да не борят човека за известно време и да не се проявяват по никакъв начин, но в това време те действат тайно, като се укрепват все повече и повече, по аналога: земята, която често се тъпче, ако и да съдържа в себе си тръни, не ги произраства, но тогава тръните пускат още по-силни корени в дълбочина и когато настане благоприятно за произрастването им време, бързо покълват и израстват големи тръни. Подобно и страстите, непроявяващи се от честото събеседване, се укрепват, а когато настъпи безмълвие, се втурват с голяма сила и причиняват неизчислими беди на този, който не се е борил с тях от самото им начало. Поради това прилозите  (началата) на образите следва да се изтребват още щом започнат да се появяват, иначе, като попаднат в почвата на ума, помислите произрастват и, напоени от обилните и безполезни води на напразното поучение, принасят още по-голям зъл плод.  Цар и пророк Давид ублажава не дочакалите цвета на страстта, но убиващите семето на Вавилон, говорейки: „Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци” (Пс. 136:9). В книгата на Иов се казва така: „Никне ли шавар без влага? Расте ли рогоз без вода? Още е в своята преснота и неотрязан, а изсъхва преди всяка трева”  (Иов 8:11-12). И на друго място: "силният лъв загива по липса на плячка, и децата на лъвицата се разпръсват" (Иов 4:11).

Страстите имат характера и дързостта на лъва, но са по-слаби и от мравката. Прилозите, подобно на мравките, започват скрито да пълзят в човека и след време обаче могат да достигнат голяма сила и да причинят бедствие не по-малко от лъва. Затова е необходимо подвижникът да се сражава със страстите още, когато пристъпват като мравки – тогава те са лесно унищожими. Но ако ги остави да напълзят и достигнат лъвска сила, трудно ще може да ги победи и да не им подава храна. Храна за страстите са образите на сетивните неща. Те подхранват страстите и се въоръжават против душата с всякакъв вид мечтания. Този, който иска да съблюдава в чистота храма на душата си, трябва да помни какво е казал Господ на Моисей: „Скинията направи от десет платнища препреден висон” (Изх. 26:1). Над старозаветната скиния била опъната мрежа, за да не може нищо от нечистите животни да пропълзи вътре. На същия принцип следва да заграждаме входа на душата си от нечистите мечтания с помислите за Страшния Съд. Който може да се справи с разпалващото зрение и да го удържи за дълго време, такъв без особен труд е способен да победи страстите, без да усеща нанасяните му рани, по думите на цар Соломон: "Биха ме, не ме боля; тласкаха ме, не усещах” (Притч. 23:35). Ето как говори и свети пророк Давид: „Развратено сърце ще бъде прогонено от мене; злосторника не ще да зная” (Пс. 100:4). А който не знае това и се увлича от сетивата и усещанията си, от тях лесно пада в заблуждение. Ако човек не само не види тяхната безполезност, но им се предава небрежно, такъв няма да забележи нападението на страстите, защото не е предварително научен на разсъждение. Така сетивата воюват със сетивните и възлагат ръка на победените. Поради това е необходимо човек да затвори всички врати на душата си, т. е. усещанията си, за да не падне чрез тях.

И ако умът не бъде от нищо поробен, се приготовя към безсмъртие, събирайки своите чувства в едно.

10 ноември 2013 г.,

8 неделя след неделя подир Въздвижение, св. ап. Ераст, Олимп и Родион, преп. Арсений Кападокийски

Б. 7 – 2013 Г.

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ

А. ОЧИСТВАНЕ НА СЪВЕСТТА, ПОСТ, ЧЕТЕНЕ НА СЛОВОТО БОЖИЕ И ТВОРЕНИЯТА НА СВЕТИТЕ ОТЦИ,  

От днес преминаваме към втория раздел на нашата основна тема. Ще разгледаме в няколко последователни лекции как, по какъв начин християнската ни цел „спасение” можем да превърнем в състояние на нашата душа и да я достигнем. Светите отци на Църквата, основавайки се на Светото Писание, са единодушни: това става само чрез борба със страстите, придобиването на добродетели и пребиваването на душата в тях.     

ОЧИСТВАНЕ НА СЪВЕСТТА

Целта на християнския живот на земята се състои в това, че човек, постепенно развивайки своите духовни спо­собности, заложени от Твореца, може да се съедини с Него във вечността и да Му се наслаждава, виждайки Го лице в лице, по израза на св. Патриарх Евтимий Търновски. Заради това от християнина се изисква да пази душата и тялото си от греховни влечения. А от тук произтича, че желаещият да достигне вечното спасение трябва не само да се бори с греха, като не само не скланя към него, но и даже да не се съгласява /приема/ порочните мисли и пожелания, които биха нарушили спокойствието на неговата съвест.

Съвестта е вътрешният критерий за всички дела и постъпки на човека. Св. Отци, говорейки за произхода на съвестта, я окачествяват като Божия глас, викащ вътре в човека и удържащ го от греховни действия. Съвестта оценява думите, делата, чувствата и мислите на човека, прониква във всички тайни движения на човешкия дух, има правото или да награждава за доброто, или да наказва за злото. И при това, казва св. Тихон Задонски, този страж Божи никога не отслабва своя контрол над човека и по всякакъв начин се стреми да даде належащата насока на неговата нравствена дейност. И в това от­ношение тя е подобна на словото Божие, което съдържа в себе си неизменната истина и да правилната насоченост на всички, които искат да проживеят живота си богоугодно. Така и съвестта в своите определения и наставления, по думите на светител Тихон, бива непогрешима. И както словото Божие забранява и счита недопустими за християни­на нарушенията на нравствените норми, и даже ги заплашва със съд и наказание, точно така постъпва и даруваната от Бога съвест. Също така, казва светителят, тя е идентична на Божия закон, който указва как трябва да живее човек, за да дос­тигне единение с Бога. Нарушавайки закона, човек се лишава от  Божията милост и поставя душата си в мъчително състояние. По подобен начин и съвестта като нравствена сила на нашия дух ни съобщава вътрешния нравствен закон, съди за съобразността или несъобразността на постъпките ни спрямо Божия закон и съответно с това или ни наг­раждава, или ни осъжда. "Който не слуша съвестта си — пише Задонският подвижник, — такъв не слуша и Божия закон и Самия Бог. Дразни съвестта си, дразни и Самия Бог. Такива са и християните, които противно на съвестта си гре­шат - такива не почитат истински Бога, но са лицемери: защото да се почита Бога без чиста съвест е невъзможно". Трябва да отбележим и това, че съвестта в своята истина и чистота винаги пребивава неизменна и е невъзможно да бъде подкупена с никакви средства от грешника. Тя винаги стои на стража на Божест­вения закон и тези, които го нарушават, наказва жестоко. И ако външният богооткровен закон и вътрешният закон — съвестта, обещават заради изпълнението на нормите на християнския живот вечно блаженство, то за злите де­ла те заплашват с вечно мъчение, т. е. тези два закона ще свидетелстват във вечността или за наше оправда­ние, или за осъждане.

Понякога в живота на християнина се налага да води упорита вътрешна борба, когато всички сили на душата скланят към грях. В този критичен момент само съвестта остава вяр­на на дълга си и се стреми да удържи човека от паде­ние. От чистата съвест не могат да се скрият в душата на християнина не само тежките пороци, но даже и най-маловажните. Тя по всякакъв начин се старае да доведе до съзнанието му пагубността на греховните увлечения и с това съдейства на човека да се разграничава от тях  и да им се противи, помага му да види в душата си пагубното влияние на телесните страсти, които окончателно биха могли да разтроят душата му. Като отрезви човека, разкривайки му нищожността на плътските услаждания, съвестта по такъв начин въдворява в душата му въжделеното и с нищо незаменимо вътрешно спокойствие, което прави човека още тук, на земята, благодатен и одухотворен – пише св. Тихон. Съвестта, помага на човека за спа­сението му. И дори, когато човек бива свободен от вътрешни и външни изкушения, тя пак не прекратява своето спасително въздействие върху душата. Тя стои постоянно на страж в сърцето на човека и го влече посредством убеждението към истинското покаяние и съкру­шение за сторените по-рано грехове и с това тя се стреми да го удържи от нови греховни попълзновения. Човек, имащ чиста съвест, леко понася всякакви изкушения и неприятнос­ти. Дори повече от това: намирайки се в бедствено положение или те­лесна болест, той не унива и не пада духом- по причината, че душата му не търси помощ отвън, но напълно възлага упованието си на ми­лосърдния Бог, в Когото действително намира утешение за себе си. Човек е създаден от Бога не за мъчение, а за блаженство. При това той носи в себе си Божия образ, който не притежава нито едно от Божиите творения, съставящи видимия свят. Ето защо душата, имаща непомрачена съвест, търси за себе си упокое­ние само в Бога като в свой Първообраз. И ако тялото намира удовлетворение за себе си в материалните блага или във видимата природа, то за непорочната душа има друга храна, духовна и възвишена, хранеща и укрепваща силите й. И тази храна, по учението на св. отци е Бог, Който "единствен за душата... е Светлина, Живот, ...питие, укрепване, прохлада, утешение, веселие, радост, покой, мир, богатство, чест, слава и цялото блаженство. Без Бога и освен в Бога душата не може нито да живее, нито да се упокои, нито да бъде блажена. Душата с чис­та съвест става истинска дъщеря на Небесния Отец и храм на Светия Дух, от Когото тя все повече и повече се просвещава, одухотворява и бива подобна на най-чис­т кристален съсъд. Съвестта в такава душа ни­кога не се смущава, но винаги бива спокойна и уми­ротворена. Но и в това благополучно състояние тя не оставя човека без грижите си, но се старае да укрепи в него вярата и надеждата, защото тези добродетели могат да пребивават само в душата на човека, който има чиста съвест. Но ако човек, бъдейки невнимателен към ду­ховния си живот, допусне греховни постъпки и не осъз­нае бедственото си състояние, и не се погрижи да се върне на пътя на богоугодния живот, тогава съвестта в него започва да приспива своята бдителност. Приспаната съвест св. Тихон сравнява със зацапано огледало, в което отражението на нещата се изкривява, а с течение на времето – става неясно. Така и в огледалото на съвестта, осквернена от грехове, човек става неспособен да види пороците си докато не се отстрани от злото и не тръгне по спасителния път, водещ във вечния живот. Когато утихне шумът на страстите, тогава съвестта издига още по-силно гласа си. Мъченията на събудилата се съвест са така големи в човека, че терзаят душата му, както казва св. Тихон, "като червей дърво, ...тогава печалът, страхът и ужасът от Божия гняв и съда, от геената и вечното мъчение възкръсват в него, тогава помислите, като вълни, удрят бедната душа: "няма спасение за тебе в твоя Бог (Пс. 3: 3). "Където и да се намира тогава грешникът, пише св. Тихон, навсякъде този мъчител е неотлъчно с него, навсякъде го мъчи и изяжда". Преследващото човека постоянно измъчване на съвестта по своята лютост, по сравнението на светителя, бива несравнено по-тежко не само от телесните болести, но даже от всички бедствия, причинявани отвън. Под тежестта на тези вътрешни мъчения човек често губи духовното си равновесие и по този начин стига до страшното и мъчително отчаяние, а понякога даже завършва живота си със  самоубийство. Ярък пример, свидетелстващ за такова губи­телно състояние на човека, е участта на Юда, извършил страшното престъпление против съвес­тта си — предаването на Божия Син на смърт. Той не понесъл страшните угризения съвестта си и умъртвил себе си. Свойството на съвестта, раздразнена от греха, е такова, че тя нагнетява в душата на грешника мъчителен страх за извършените престъпления и го отделя подобно на Адам или Каин от Господнето лице. В този момент даже упованието на Божието милосърдие не ока­зва ефективна помощ на човека. И ако човек може да избяга от гнева на друг човек или от звяр, то от угризението на съвестта никой не може нито да се скрие, нито да избяга, тя навсякъде преследва човека. Ако съвестта така жестоко мъчи човека за извършените прес­тъпления тук, на земята, то какво ще стане във вечността, когато пред лицето му се открият не само явните съгрешения, но и всички тайни, и при това пред целия свят — ангелите и хората. Но най-страшния и мъчителен за чо­века момент, когато ще чуе от Праведния Съдия последната присъда, осъждаща го на вечно мъчение. В този момент душата на грешника ще потрепери, по­добно на лист от вятъра, и ще заплаче, но вече ще бъде късно. По определението на Всевишния, грешникът се отделя  от пра­ведниците и ще се причисли към духовете на злоба, след което ще настъ­пи втората смърт, вечната смърт: "пламъкът опалва­щ, но не изгарящ". Заради това, както пише светият отец, за запазване на чистата съвест е по-добре да се претърпят всички бедствия на земята и даже, ако е нужно, да се умре, отколкото да се наруши нейното спокойствие. Пример за последното виждаме в житията на светите мъченици.

Най-доброто средство, което успокоява съ­вестта и умилостивява Бога, е истинското пока­яние, което примирява човека с Бога и му възвръща загубеното чрез греха блаженство. И ако христия­нинът не иска да оскърби Бога с живота си и да си навлече Неговия праведен гняв, той трябва да опазва съвестта си чиста, предпазвайки я от уязвяванията на злите дела и от нарушаването на нейния благоприятен мир.

Благодатни средства за очистване на съвестта са също молитвата и разсъдителността, помагащи на чо­века правилно да осъзнае своето предназначение и указващи пътя, водещ към източника на вечната радост. Тези добродетели не само помагат на съвестта  в борбата с греха, но те действат отрезвяващо на всички душевни сили на човека, като възбуждат в него ревностен стремеж към богоугоден живот.

На процеса на очистване на съвестта съдействат и другите добродетели и въобще целия строй на богоугодния християнс­ки живот. Но за целта от християнина се иска да мобилизира всичките си вътрешни духовни сили. Само благо­дарение на това той ще може, при постоянната благодатна помо­щ свише, да достигне чистота на съвестта си и да се съедини с Източника на живота — Бога.

ПОСТ

На пътя на духовното възхождане към Бога съществена помощ на християнина оказва подвигът на поста. Неговата цел е религиозно-нравственото оздравяване на душата на човека и, по учението на Православната Църква, е много ценно лекарство за духовните недъзи. Сам Христос Спасител, приготвяйки Себе Си към великото служе­ние на човешкия род, започнал да извършва подвига Си именно с поста. Поради това и всички, които желаят да вървят по Неговите стъпки, непременно трябва да положат поста като осно­ва на своето спасително дело. Постът е необходим за човека като средство към отхвърляне на стария човек, потушаване пламъка на страстите и изтръгване от себе си на греховното жило, което постоянно препятства нормалния живот на духа в човека. Постът очиства душата и тялото и прави хрис­тиянина способен да приеме Бога в сърцето си, защото само "чистите по сърце ще видят Бога" (Мат. 5: 8). Освен това, той е силно оръжие против лука­вите духове, които, по думите на Самия Господ, "се изгонват само с пост и молитва" (Мат. 17: 21).

Св. Тихон Задонски казва, че тази добродетел е много важна. Макар, че постът, както телес­ният - въздържанието от храна, така и духовният - въздър­жанието от всяко зло, пише той, е труден подвиг, без него християнинът е невъзможно да се спаси. "Той ни е по­лезен, казва светителят, защото ни служи за умъртвяване на страстите". Като говори за телесния пост, като за въздържание от определен вид храна, светият отец отбелязва, че трябва да имаме въздържание даже и в постната храна, която трябва да приемаме не, за да угаждаме на похотите на плътта, а за подкрепяне на телесните си сили, по Господнята заповед: "Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отгечавани с преяждане, пиянство и житейски грижи" (Лк. 21: 34). Храната, подавана от Бога, не бива да служи за безчинен разкош или преяждане, но трябва да се употребява така, че човек да бъде способен да извършва благословени трудове за слава Божия, както и за полза и спасение не само на самия себе си, но и на ближните си.

От друга страна, святителят указва и на опасността от неумерения пост, който също може да стане препятствие по пътя към спасението. Въздържанието в храната е надеждно средство за духовно-нравственото възрастване, но то трябва да бъде умерено и непременно съразмерно с телесните сили на християнина, иначе може да стане причина за отслабване на неговата действеност и да му донесе вреда. Освен това, извънмерният пост прави човека безсилен, разслабен, а тялото, изнемогвайки, започва да влияе отрицателно и на действеността на духа.

Понеже храната е дар Божи, то преди приемането й християнинът трябва да изпроси благословение от Бога и след вкусването й да Му благодари. Приемането на храна без Божие благословение е разхищени­е на Божия дар и в този случай човекът се приравнява към крадеца, който посяга на чуждото благо без волята на стопанина. Успоредно с това, св. Тихон съветва никога да не забравяме Господния израз: "Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста" (Мат. 4: 4; Лк. 4: 4). Христианинът трябва повече да мисли за душевната храна, отколкото за телесната. Както тялото без храна е обречено на смърт, така и душата, неподкрепяна с храна - словото Божие, загива от духовен глад. Християнинът следва " да доволства с това, с което се укрепва телесната немощ, и не на корема, а на Бога да угажда, и не тялото си да охранва, а безсмъртната си душа да храни със словото Божие, с псалми и духовни песни да се весели и като приема тази храна, пише светителят, да си спомня за храната на вечния живот, пътят към който се прекъсва от невъздържанието в употребата на храна и питие". Затова всеки подвизаващ се в делото на своето спасение трябва да отделя много по-голямо внимание на духовния пост, отколкото на неговата външна страна, защото "телесният пост без ду­ховния е нищо" . Истинският пост е не само въздържание от храна, но, най-вече, обуз­даване на цялата сетивност /чувственост/ на човека. Само такъв пост е спасителен за човека и угоден Богу. "Както налагаш пост на корема си — пише светителят, — така наложи запор и на злите си мис­ли и похоти. Да пости умът ти от суетните помисли, да пости паметта ти от злопомненето, да пости волята ти от злото пожелание".

С други думи, въздържанието трябва да се проявява във всички душевни и телесни състави /възприятия/ на човека и пре­ди всичко се изразява в обуздаването на езика, действието на което често бива губително както за душата, така и за тялото, защото "езикът е неудържимо зло, той е изпълнен със смър­тоносна отрова" (Иак. 3:8). Затова подобава християнинът да следи езика си и да го удържа от много говорене, злоречие и особено от всепагубната клевета. Благодарение на това, той лесно ще успее да избегне много грехове. Но без Божия помощ, само със своите усилия това човек не може да постигне, затова християнинът трябва колкото може по-чест да се обръща към Бога със смирената молитва: "Постави, Господи, стража на устата ми и огради врата на устата ми" (Пс. 140: 3). И Господ няма да се забави да му подаде помощта Си за изправяне на сърцето и одържане езика от зло, но и повече от това ще го научи: как и какво да говори и за какво трябва да мълчи. И само по такъв начин последователят Христов ще може да изпълни Господнята заповед: "Нека сдържи езика си от зло и устата си от коварни думи" (Пс. 33:14).

По такъв начин, постът, по учението на св. Тихон Задонски, твърде успешно помага на християнина в делото на богоугождението и спасението на душата. Голямата полза от него е несъмнена. Той прави човека умерен, трезв, мълчалив и целомъдрен. Разумът на истински постещия християнин, неусетно за самия него, става светъл, способен ясно да разсъждава за ду­ховните неща. Такъв човек отчетливо чува гласа на съ­вестта си, която постоянно го огражда и удържа от нарушаване на Божия закон и управлява поведението му. Сърцето му става вместилище на свети усещания и чисти желания, става "добра съкровищница", от която, по думите на Господа, човек изважда всичко добро (Лк. 6: 45). Посредством подвига на поста волята се укрепва в доброто, става твърда и човек се устремява към богоугодни дела. По такъв начин истинският пост, към който призовава светият отец всички, вървящи по пътя на спасението, спомага на духа да господства над тялото и с това прави християнина все по-духов­но съвършен, така че той действително става "храм Божи", в който живее Светият Дух (вж.1 Кор. 3: 16).

ЧЕТЕНЕ НА СЛОВОТО БОЖИЕ И ТВОРЕНИЯТА НА СВЕТИТЕ ОТЦИ

По пътя към спасението християнинът е нужно щателно да изучава Свещеното Писание, което със своята благодатна сила е способно да утвърди в душата му основата на духовния му живот.

Господ в Своето слово възвестил на човешкия род как трябва човек да живее на земята, за да бъде дос­тоен за небето. Това Откровение на Божията воля, по думите на св. Тихон Задонски, е съобщено като закон на на­шите прародители Адам и Ева, а после е предадено на светия пророк Моисей на двете скрижали на планината Синай, и накрая било запечатано чрез боговдъхновените мъже — светите пророци и апостоли — в книгите на Светото Писание. В Стария Завет откровението било като съвкупност от заповеди, забраняващи или заповядващи да не се върши зло, а добро. В Но­вия Завет откровението на Божествената воля било възвестено от Спасителя на света като радостна вест, като Евангелие на "милостивите и радостните Божии обещания" – по думите на св. Тихон. Цялата сила и същност на Евангелието се изразява в думите на Иисуса Христа: "Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който повярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Ин. 3: 16).

Книгите на Светото Писание, по израза на светите­ля, са "нашето благоприятно послание от Създателя" за Неговото милостиво благоволение - Божие писмо към недостойните грешници, височайши дар Божи и безценно съкровище. Тук Сам Небесният Цар - "великият и непостижим Бог беседва чрез словото Си" със Своите творения, както някога бесед­вал в рая с невинния човек. Господ винаги тайнствено присъства в Свещеното Писание и когато човек го чете, той не само чува, но и вижда, и усеща делата, чудесата и благодеянията Божии, които Бог излива на приближаващите се до Него с вяра.

Словото Божие открива на четящия Бога и Неговите Божествени свойства. То открива единосъщния Бог, но Троичен по Лица, открива Го като всемо­гъщ, премъдър, вездесъщ и всезнаещ. От Св. Писание християнинът познава благостта и милосър­дието Божие, Неговата праведност и нелицеприятие, познава, че Той въздава на всеки според делата му, че Той със слава ще дойде да съди живи и мъртви.

Като послание на превечния Бог словото Божие е истинско и нелъжовно, твърдо и непоколебимо, "по-достоверно от гласа на целия свят" – както казва светителят. "Нашето чувство, казва той, лесно може да ни излъже, но словото Божие никога, понеже от нелъжовния Бог е казано. На него трябва да вярваме. Всеки човек може да излъже, но Бог като вечна Истина не може да лъже. Поради това, всичко, което Бог ни е открил, то е неизменно такова, каквото е и каквото е казал, че ще стане, то непременно ще стане в своето си време". На Божието Слово християнинът трябва да вярва без съмнение. Само в този случай то е способно да възроди, одухотвори и възведе ума му към висшите сфери на Боже­ствения живот. Посредством Божието слово християнинът лесно може да проверява дали правилно върви по стълбата на духовното усъвършенстване или се отклонява в противоположната страна на греха и беззаконието. Като показва истинността и Божествения произход на Светото Писание, св. Тихон подчертава неговото вътрешно достойнство и взаимната съгласуваност на Стария и Новия За­вет. Последното особено ясно се вижда от това, че старозаветните пророчества се сбъднали в Христа, а предсказанията на Христос се сбъдват всеки ден в християните. Св. Писание свидетелства за себе си със своето неотразимо въздействие върху душата на човека с благодат­ната си сила, насочваща го към покаяние и вътрешно възраждане. В неизменността и действеността на словото Божие ни убеждават също светостта на живота на неговите проповед­ници и преди всичко на апостолите, запечатали благовестието с кръвта си. Чрез техните боговдъхновени уста яв­но се проявявало действието на Божията благодат, извършваща много видими чудеса и знамения, които станали важен стимул за бързото разпространяване на светото Евангелие по цялата вселена, независимо от това, че неговите проповедници били "мъчени и изяждани като агнета сред вълци"- по израза на св. Тихон.

В словото Божие са изобразени не само всички истини, които съставляват предмета на вярата на християнина, но и са ука­зани тези нравствени норми, изпълнението на които води до спасителния път в Царството Небесно. Незнанието на Св. Писание може лесно да доведе човека до неправилно разбиране на богооткровените истини, до заблуждение и в крайна сметка –до отдалечаване на човека от Бога. Само ръководейки се от Божественото слово, християнинът мо­же да разпознава истината и да не се заплита в мрежите на ереси, раз­кол или суеверия. Само тогава той ще може винаги да бъде предпазлив с хората, които не съгласуват живота си със словото Божие, но се ръководят от своя греховен разум.

Чрез Светото Писание християнинът познава Божията воля и колкото по-дълбоко прониква в неговото съдържание, толкова по-ясно за него стават целта и смисълът на земното битие. Словото Божие, обявява на хората волята на Твореца, учи ги как да Му угодят, как да се отклоняват от злото и да вършат добро, как да се отнасят към ближния, как да се спасят от вечните мъки. С други думи, Свещеното Писание говори на вярващия за неговите задължения по от­ношение на Бога, на ближните и към самия себе си. Напълно естествено е, казва светителят, че, пренебрегвайки словото Божие, "хората считат за грях това, в което няма грях и обратното, за грях не вменяват това, в което има голям грях: доброде­телта наричат порок, порокът добродетел". Ето защо светителят призовава християните не само да се поучават от Божието слово ден и нощ, но и да устройват живота си съгласно неговите изисквания,защото, казва той, "словото Божие е досто­верно правило за мненията, помишленията и деянията човешки, което правило без отклонение трябва да държим, ако не искаме да грешим и да се заблуждаваме". И ако праотците и светите патриарси са били ръководени, наставлявани и утешавани непосредствено чрез Божия глас в живота си, то за Христовите  последователи този жив глас се съдържа на страниците на Свещеното Писание, от което трябва да търсят съвет и насока.

Свещеното Писание по своята чистота и святост може да се сравни в известна степен с огледало. Както ве­щественото стъкло е способно да покаже лицето на човека, цялата му нечистота и дефекти, така и словото Божие със своята благодатна сила прониква във всички скришни места на човешката душа и показва нейната греховна нечистота, с която се е помрачила и осквернила. Благодарение на това християнинът може бързо посредством покаянието и вярата в Христа да се очисти от греха. И колкото повече, основавайки се на словото Божие,  християнинът сравнява своята душа с Първообраза, толкова повече ще се стреми да я очиства и толкова по-ясно в душата му ще "заблести Божият образ" – по думите на св. Тихон.

Също така, говори светителят, словото Божие може да се уподоби на светлината, която свети на вървящите по пътя в Царството Небесно и на трудещите се в подвига на вярата и благочестието, както учи и светият Псалмо­певец: "Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми" (Пс. 118: 105). Който няма пред себе си подобен светилник и не се ръководи от него, той остава в греховния мрак, макар и по външност да изглежда като благочестив християнин. Към такива могат да се отнесат онези, които не считат за грях да обидят ближния, да го излъжат или да го оклеветят или допускат много други беззакония – всичко това произтича от факта, че умът им не е просветен от светлината на Евангелието, пише св. Тихон. Както лъчът на светлината прониква в тъмните места и осветява всичко, което се намира там, така и светлината на словото Божие озарява най-скритите дълбини на човешкото сърце и открива в него всичките греховни натрупвания, които досега са се скривали в него. За да се просветява душата на християнина все повече и повече е нужно той не само постоянно да чете Светото Писание и да размишлява за него, но и да съзижда, съгласно неговите изисквания, Царството Божие в своята душа.

Словото Божие е храна, поддържаща живота на ду­шата, "богата трапеза", която светителят нарича "пресладка вечеря за християнската ду­ша". Подобно на това, както тялото на човека пос­тоянно се укрепва с храната, за да не отслабне и да не изнемогне, така и душата се нуждае от сис­темно подкрепване с духовната храна на словото Божие. Липсата на ревност към изучаването на основите на вечния живот свидетелства за болестното състояние на душата на християнина. И като стомахът, повреден от болест, не приема храна докато не се излекува пос­редством лекарствата, говори св. Тихон, така и този, "който не иска да слуша сло­вото Божие, което е храна душевна, е белег на това, че душата му е разслабена, болна и се нуждае от лекарства и лечебен пластир". Такъв жи­вителен пластир, изцеляващ душевните язви, е словото Божие и към него трябва да прибягва повреденият човек, оказал се в бедствено духовно състояние. В него страдащият намира утешение, съмняващият – утвърждение, незнаещият – знание, пребиваващият в подвига на вярата – ободрение и подкрепа. Словото Божие, казва светителят, простира действието си не само върху душата, но и върху тялото на човека, вдъхвайки му особена сила и бодрост. Благодатната сила, изливаща се на четящия чрез Божието слово, оказва постоянно укрепващо действие на неговата душа. Когато човек слуша или чете Светото Писание и размисля за него, тогава в него се разгаря духовният живот, подобно на кандило от наливания в нея елей.  В същото време, казва светителят, не бива да се забравя, че не винаги словото Божие, посято на "земята на човешките сърца", може да принесе обилни плодове - това зависи от ду­ховното преуспяване на човека. Както обикновените семена, по­падащи на различна почва, принасят не еднакви плодове, така и словото Божие, ако не намери благоприят­ни условия в сърцето, остава без плод или съвсем погива. Гласът на небесния Отец винаги звъни в сърцето на хората чрез словото Си, но не всеки го чува, защото не у всеки, по думите на Спасителя, са отворени сърдечните уши: "Който има уши да чуе, нека чуе" (Мат. 13: 9). Изхождайки от това, всеки човек, по думите на св. Тихон, трябва да изпитва себе си дали усеща при слушането или четенето на Светото Писание неговата сила и действие в душата си, чувства ли духовен подем или не. И ако отговорът е "да", значи, че той е на прав път, спасителен, значи, че с Божия помощ лесно ще преодолее всички препятствия в своя жизнен път. Както е известно от Свещеното Писание, Сам Христос Спасител отблъснал дяволското изкушение именно със словото Божие и подал пример на Своите последователи как да се борят с Божия помощ в подобни случаи, използвайки същото оръжие.

Във връзка с това, че всеки грях започва с грехов­ния помисъл, светител Тихон съветва християнина на основание Светото Писание да се  научи да различава добрите помисли от лукавите. Като се основава на думите на апосто­л Павел: "Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и духа, на ставите и мозъка и преценява помисли и намерения сърдечни" (Евр. 4:12), светителят говори, че християнинът, подобно на градинар, отрязващ от дървото негодните израстъци и клони, трябва възникващите зли помисли веднага да пресича с меча на словото Божие, за да не би, като се укрепят, да повредят и да умъртвят вътрешния човек. Ако християнинът, стремящ се към спасение, пренебрегва сло­вото Божие и не се упражнява в него, той бива подо­бен на войн, встъпващ в битка без оръжие.

Свещеното Писание, казва светият отец, "ни е дадено от Бога заради спасението ни и прослава на името Божие". Прославяйки Бо­га, християнинът става богомъдър, богобоязлив, благочестив, става нова твар в Христа. Подоб­но на това, както благовонният балсам изпълва домът с благоу­хание, така и словото Божие, влизайки в душата, внася в нея духовното благоухание на страха Божи, на любовта към Бога и ближния, покаяние, съкрушение, умиление и духовна радост. То също така съдържа в себе си Божествена сила, която подбужда християнина към духовна дейност. Без тази укрепваща сила на Светия Дух, изливаща се чрез словото Божие, той не може да продължава своя път, водещ в обителта на небесния Отец.

Освен това, словото Божие насажда и укрепва вярата в душата, без която е невъзможно да се угоди на Бога. "Вярата е като посято семе, казва светителят, което оросявано с росата на Божието слово, расте и принася плодове", а без чете­не на словото Божие вярата угасва. Човек по своята грехов­ност бива по-склонен към плътско мъдрува­не, особено по въпросите на вярата и духовния живот, поради което от него се изисква постоянно упражнение в словото Божие, което възбужда и насочва  духовните си­ли към спасение. И в това отношение Свещеното Писание, казва св. Тихон,  като боговдъхновено, е полезно за научение, изобличаване, изправяне, наказание, заради истината, та Божият човек да бъде изправен и готов за всяко добро дело (ср.2 Тим. 3: 16-17). По такъв начин, слушането или четенето на словото Божие с размишление поддържа и ук­репва вярата и не допуска тя да угасне. Обратното, който не изучава прилежно Свещеното Писание, губи вярата си и постепенно се отклонява по пътя на греха и без­законието и започва да служи не на Бога, а на дявола, който го влече подобно на пленник във вечната гибел. Такъв човек, по думите на светителя, вече нищо добро и душеспасително не може да прави, макар и да изглежда добър.

Четенето на Светото Писание не само утвърждава надеждата, но и насажда, и укрепва любовта към Съз­дателя, подбужда човека да обича ближния си като свой брат, като член на едната Църква, като образ Божи, учи да обича както приятелите, така и враговете, да благославя прокли­нащите, да  прави добро на ненавиждащите и да се моли за правещите напасти.

Не маловажна полза от четенето на словото Божие носи на християнина и в борбата с греха. То изобличава греха, по­казва неговата мерзост и гибелност, то има силата да отвърне сърцето на християнина от увлечението на греха. Този, който има греховна язва започва да познава своето заблуждение, идва в покайно състояние, "уязвява се от печал" и само заради "Евангелието, казва светителят, получава утеше­ние на своята печал, както жадният прохлада от планинския извор".

Голямо облекчение и утеха доставя Божественото Писание на християнина по време на негови скърби и страда­ния. То указва на страдащия неизбежността и спа­сителността на житейските изпитания, привеждайки за пример об­раза на най-големия Страдалец - Господ Иисус Христос. Научавайки по християнски да се възприемат всички превратности в живота и ревностно да се труди човек над очистването на душата си, словото Божие постепенно възвежда човека към съвършенство и блажен вечен живот. Като влезе в сърцето, Божественото слово го прави "седалище на духовната премъдрост" – по думите на св. Тихон Задонски. То низвежда в душата благодатна радост, мир на помислите и желанията, въвежда благоговейния читател в светлата област на духовния свят, където небесният Отец храни и ус­лажда сърцата на стремящите се към Него с небесна храна и Божествено питие. И на висшите степени на духовен живот християнинът достига с помощта на словото Божие към познание на Божествените тайни и битието на света.

От това става ясно, говори светителят, че всеки последовател Христов трябва винаги да има пред себе си светата Биб­лия, да я изучава, да я носи в сърцето и ума си и на основата на прочетеното да възпитава своя вътрешен човек. Но, продължава св. Тихон, християнинът следва да я чете и изучава с чисти чувства и добро духов­но настроение. В противен случай вместо поучение и ръководство може да получи непоп­равима вреда за душата си. Най-важното е, казва светият отец, да разбира Свещеното Писание не по свое усмотрение, а съгласно изясненията на светите апос­толи и светите отци на Църквата. Всички хора са различни: и по възпитание, и по образование, и по ха­рактер, към това, казва светителят, трябва да прибавим и "дълбоко разтляното наше естество, което се противи на словото Божие", поради което и възприемането на Светото Писание, основано на личния човешки разум, е различно и даже противо­речиво. Както показва опитът, без Божия Дух човек не може да разбере Светото Писание. Светите отци, след като са достигнали своята лична святост и са били ръководени от Светия Дух и разума на Църквата, са ни оставили истинско тълкува­ние на Божието слово. Поради това всички, които желаят безбедно да вървят по пътя на спасението трябва да покорят ума и волята си на Църквата Христова, и тогава Божият Дух, Който говорел от про­роците и апостолите, ще говори и действа в нас, ще ни просвещава, вразумява, наставя и ръководи- по думите на св. отец.

За да може Божието слово да принесе обилен плод в хрис­тиянина, той се нуждае от помощ свише, т.е. от непосредствен­ото съдействие на Божията благодат. "Земното поле, т.е. човешкото сърце, - пише Задонският Чудотворец, като се съчетае с небесните семена не може да произведе плод: за това е нужна силата и помощта на Небесния Деец, на Иисус Христос, както Сам Той казва: "Без Ме­не не може нищо да правите" (Ин. 15: 5). Да­же ако християнинът се стреми да води благочес­тив живот, казва светителят, този стремеж сам по себе си не може да принесе никакъв плод, докато сърцето не се съгрее и ороси свише от благодатта. В такъв случай той ще бъде подобен на семе, което, се намира далеч от светлината, слънчевата топлина и дъжда и затова остава безплод­но. Ето защо този, който желае да се спаси, съветва св. Тихон, трябва постоянно и усърдно да се моли: Сам Господ "плодът на Своето слово в сърцето му да сътвори", защото без просветен ум и сърце е невъзможно нито да позне Бога, нито да Му служи. За да принесе полза четенето на Свещеното Писания на християнина и да стане надежно средство за неговото доброделание, той трябва да съедини четенето с молитва към Бога, с която то да започне, да се съпровожда и да завърши.

Но ако сърцето на християнина бъде заето вместо с молитва с мирска суета или с греховна сквернота, то не може да приеме в себе си словото Божие. Тогава то бива подобно на напълнен съд или напоена гъба, по израза на св. Тихон, които, докато не се  освободя от това, което съдържат в себе си, не могат да вместят нищо ново. Увлеченият от светската суе­та до забрава на духовните неща човек, макар и да чува или да чете словото Божие, не може да го вмести и поради това остава без плод. И само чрез надлежна переоценка на предишните си духовни ценности и прена­сяне центъра на стремежите, желанията и мислите от външ­ните предмети във вътрешния свят, човек достига освобождаване от всичко греховно, което го отделя от Бога, и му доставя  истинска свобода и очистване на сърцето, духовна целенасоченост, съсредоточеност и способност за всяко добро дело както в Църквата Христова, така и в обществото.

Голяма полза принася Божието слово в делото на спа­сението на човека, ако то се чете с благоговение и стра­х Божи. То не е човешко слово, а на Самия Бог и затова при четенето му трябва да сме проникнати от съзнанието за величието на Този, от Когото то изхожда. Светител Тихон обяснява необходимостта от благоговейно отношение към словото Божие със следното сравнение: с какво усърдие, казва той, любов, почит и благодарност човек чете писмото, полу­чено от скъп и близък човек, на когото е задължен не само за добруването си, но и за живота си. Той често взима в ръцете си писмото, препрочита го, пази го грижливо и даже се хвали с него пред другите. Колко с по-голямо благоговение и усърдие, продължава той, е задължен хрситиянинът да се отнася към Писмото от Бога, Небесния Цар и Господ Вседържител, което Той ни е дарувал чрез Своите пророци и апостоли! Това е дар Божи, който изисква "чисти ръце за държане, чист ум и мисли за размисъл, чисти уста за проповядване". С благоговението, казва св. Тихон, трябва да се съединява и сугубото внимание, без което семето на словото Божие може да бъде похитено от ду­ха на злобата, подобно на това, както птицата изкълвава семената, останали на повърхността на земята - тогава човек остава без плод.

Немаловажна подбуда за изучаване на Светото Писание е вярата, която съдейства за възмож­но по-дълбокото проникване в същността на изкупи­телния подвиг на Божия Син и разбирането на неговото значение за спасението на човешкия род. Християнинът трябва да възприема и да счита за несъмнено всичко, което се съдържа в словото Божие като станало от Бога - да вярва, че това е "Божие сло­во и е истинско и нелъжовно", казва светителят. По неговите думи, човек не бива да изследва с ума си това, което е в областта на вярата, защото не може да постигне самостоятел­но непостижимите тайни Божи. Затова, казва той, явен знак на неверието в Бога е въпросът "как?". В такива случаи разумът трябва да следва вярата. Ако за човек нещо се оказва непонятно при четенето на Писанието, той не бива да изостря в момента вниманието си на него, защото, казва светителят, това, което е "непонят­но или от последващото четиво ще се изясни", или при чете­нето на други места ще стане ясно.

Словото Божие принася плод и тогава, когато христия­нинът размисля за прочетенето. При това светителят съ­ветва "малко да се прочита и много да се разсъждава върху прочетеното". Такова разсъждение е като преварена ду­ховна храна и скорошното й обръщане в "сок и кръв духовни". В този случай прочетеното ще се възприема по-добре с ума и сърцето на човека, ще се укрепва в паметта му, от което и ще се просвещава умът и ще възниква още по-голямо жела­ние за продължаване на четенето. Св. Тихон казва още, че в размислите върху Божието слово не бива да се допуска произвол, но следва да се ръководи само от тълкуванията на светите отци и учители на Църквата.

Пристъпвайки към изучаване на Светото Писание, хрис­тиянинът трябва да смирява ума си, защото словото Божие допус­ка до себе си само смирените. Без смирение и покаяние Евангелието не може да принесе полза, защото Сам Господ се е смирил, приемайки на земята образ на раб. "Плас­тирът, казва светителят, се поставя на раната и лекарят отива при болния, който го е повикал поради немощта си, така и евангелското утешение се подава на съкрушеното сърце".

Основавайки се на думите на Светото Писание: "Да не се отделя от устата ти тая книга на закона; но се поучавай от нея дене и ноще"  (Нав. 1:8), светител Тихон поучава, че на пътя към спасението словото Божие е нужно да се изучава постоянно и на всяко място. В това и се състои хрис­тиянския дълг: "непрекъснато и на всяко място да се въздава слава и благодарност за Божията благост" – казва светителят. Благо­дарение на постоянното изучаване на Божественото слово, душата на християнина се храни обилно с тази духовна храна, постепенно се усъвършенства и възхожда от сила в сила. Както и във всяка друга наука, пристъпващият към "евангелс­ката наука" отначало среща трудности, християнският живот изглежда тежък и игото Христово непоносимо. Но след систематично четене и изучаване на Божието слово в съчетание с практическото му изпълнение в живота открива за хрис­тиянина духовния простор, става негова насъщна пот­ребност, особено по време на трудности и житейски изпитания.

Светителят съветва словото Божие да се чете и изучава, за да се научи човек да познава Бога и Неговата свята воля и съгласно нея да устройва спасението си. Ако християнинът не изпълнява в живота си това, което научава от словото Божие, казва светителят, той не получава никаква полза от четенето му. Защото знанието на евангелските заповеди трябва непременно да се съчетава с тяхното посилно практическо прилагане, защото не само слушащите словото Божие се ублажават, казва светителят, но слушащите и изпълняващите го (ср. Лк. 11:28). Господ ни е дарувал словото Си не, за да остане на хартия, а в сърцата на хората да принесе плод. Ако християнинът знае евангелските заповеди и не ги изпъл­нява в живота си, от това, казва св. Тихон, той става още по-зъл, отколкото е бил. Пример за това са книжниците и фарисеите, които често слушали словото Божие от Христа, но не се изправяли и стигнали до такова ожесточение, че убили Божия Син. Затова, казва св. отец, небрежността и нехайството за изучаване на Божието слово е ясен признак на неверие и показва, че такъв нехаен християнин не само ще понесе наказание в този живот, но и в бъдещия няма да избегне вечното осъждане. Такъв се лишава от Божествената благодат, без която постоян­но пада от грях в грях и ще погине, ако не принесе искрено покаяние.

Словото Божие остава безплодно и у тези християни, казва светителят, които с радост го приемат, но, увличайки се от светската суета, слава и материални блага, потискат действието му, както тръните - посева. Затова, продължава той, твърде малко са онези, които достигат блажения вечен живот и при това по причината, че не всички се стремят да вървят по тесния път. Следователно, четенето на Евангелието трябва да бъде неразривно свързано с осъщес­твяване на всичко, което то заповядва.

По думите на апостола, Бог "иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината" (1 Тим. 2: 4). Поради това Той и Своето свято слово "заради всички и всекиго повелил да бъде написано, говори св. Тихон, за да може всеки, който го чете или слуша, да получи вечно спасение". Затова всички хора, от всеки род и звание, пише светителят, трябва да се упражняват в четене на Светото Писание. И, без съмнение, казва той, съгрешават онези, които считат и учат, че Светото Писание следва да бъде четено само от свещенослу­жителите. "Това мнение, продължава той, е измислица и препънка на дявола, който отклонява хората от душеполезното четиво", за да нямат те познание за истинската и жива вяра, а следователно, и да не се спасят.

Заедно с изучаването на Свещеното Писание светител Тихон придава огромно значение и на четенето на житийна, светоотеческа и богословска литература.  Духовните книги,  особено творенията на светите отци, дават възможност правилно да бъде разбран смисълът на Свещеното Писание, както и човек да разбере състоянието на душата си. Светите отци и подвижници не теоретически, но практически и опитно са познали човешката природа с нейните немощи и страсти, научили са се да побеждават духовете на зло­бата, дълбоко са постигнали пътя на благочестието и спасението и този свой богат духовен опит те са зафиксирали в своите пи­сания. За основа тези творения имат Евангелието, поради което и се препоръчват за поучаване на християните. В същото време светител Тихон съветва християнинът да бъде много внимателен при избора си на книги за четене, тъй като неправославните автори могат да принесат вреда на душата на спасяващия се. Още по-неразумно, казва той, постъпват онези, кои­то се стремят да намерят отговор на своите въпроси не в оградата на Майката-Църква, а в лъжеименувания разум. В това отноше­ние те се уподобяват на тези, които, "оставяйки живия, чист воден извор, прибягват до мътни кладенци, за да утолят от тях жаждата си".

Като пристъпваме към четенето на светоотеческите творения, съветва св. Тихон, следва преди всичко да се стремим да получим от тях духовна полза, като се стараем да познаем в какво се състои грехът и в какво добродетелта, за да се научим да избягваме едното и да се усъвършенстваме в другото.  

Голяма полза, казва той, носи четенето на жи­тията на светиите. В тях се намират множество примери за ви­сок духовен живот на Божиите угодници, примери на спасително покаяние на грешниците, открива се безкрайното Божие милосърдие към каещите се и благодатната небесна по­мощ на стъпващите на пътя на очистването и спасението. При това, говори светителят, християнинът трябва да се занимава с четенето им систематично, без да пропусне и един ден, защото такива книги имат значението на ръковоство за християнина по пътя на спасението му.

Благотворното въздействие от четенето на словото Божие и на духовна литература върху душата на човека, вървящ по пътя към вечния блажен живот е очевидно, пише светителят. Заедно с другите добродете­ли то прави християнина опитен в духовния живот и способен да преодолява всички препятствия по пътя на спасението му.

31 март 2013 г., Втора недея на Великия пост, св. Григорий Палама

БЕСЕДА 12 –  16.02.2014

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 2 РЪКОВОДСТВО ЗА ДУХОВЕН ЖИВОТ

А.  Как да придобием умението да живеем в съгласие с Божията воля: за тесния и широкия път, за топло-хладните, за послушанието и самочинието

В този раздел ще говорим за това как на практика, според учението на Църквата, можем да осъществим в личния си живот възможността, дадена ни чрез Светото Кръщение, за да пребивава душата ни с Господа още тук на земята. Защото, ако, докато живеем в тяло, усвоим в някаква степен умението да живеем в съгласие с Божията воля, то душата ни, когато се окаже отвъд, след телесната ни смърт,  ще бъде в същата степен приготвена за единение с Господа. И от това ще зависи вечната участ и местопребиваването на душата ни. Затова и цялото Христово благовестие, живо изстрадано от Богочовека Иисус Христос, не е нищо друго, освен практическо ръководство за придобиване на умение за живот в синхрон с Божията воля. Личното ни спасение зависи именно от синхронизирането на свободната човешка воля с Божията воля - залог за бъдещия ни живот в рая, защото подобното се привлича от подобното, както казва св. Тихон Задонски.

В предишните лекции говорихме за човека като Божия твар, одарена от Създаделя със собствена свободна воля: т.е. същество, способно само да преценява действията, начина на извършването и самото извършване, както и мотивите, от които се ръководи. А мотивите са онези причини, които ни подтикват да извършим или не едно или друго нещо. Именно от вида на вътрешната мотивация на човека зависи и начинът му на живот, подвизаването или не в и за Христа. Сама по себе си мотивацията е душевен процес, произтичащ от умно-сърдечната преценка на личността, която включва и знание, и емоция, и разсъждение, и волево умение и т.н. Нейн критерий обаче е ценността: колко ценно е нещото за личността. Затова в цялата история на човечеството Бог се обръща към ценностната система в нравствеността на човека: в старозаветните времена – чрез 10-те заповеди; в новозаветните – като обобщава 10-те заповеди, поради Христовото изкупление, в две неразделни една от друга: „ Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум:тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си;
на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”, говори Господ в евангелието то Матея (Мат.22: 37-40). Какво обаче означават те? В първата част Спасителят ни припомня великата истина, на която се основава целият Божествен закон: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един” (Втор. 6: 4). Който твърдо вярва в това, такъв може да възлюби Бога от цялото си сърце. Щом Бог е един, то и нашите сърца трябва да бъдат единни с Него и никой, освен Него не бива да допускаме да седи на Неговия престол, който е в нашето сърце.

Втората част, отнасяща се до ближния ни припомня още една постулатна истина: с нашия ближен, който е всеки човек, сме от едно естество, а ако той е християнин, принадлежащ на същата Църква, на която сме и ние, ставаме още по-тясно свързани помежду си посредством Христос. Защото сме създадени от Единия Бог и сме изкупени от Единия Спасител, Който е Христос- Второто Лице на Света Троица – Единият Бог.  Затова сме длъжни да засвидителстваме с пожелания и дела всичкото благо към другия човек, така, както го желаем за себе си.

Затова Господ казва, че няма други заповеди, освен тези двете, защото в тяхното изпълнение е изпълнението на целия закон и ако в нас има решимост да им се подчиняваме, всяко друго наше послушание на Бога ще последва от само себе си.

Затова и Господ добавя: „Който Ме люби, ще спази словото Ми” (Ин.14:23). Какво е словото Му? Слово на блаженството, т. е. на вечния живот в рая. А нима вечният блажен живот не е целта на нашето спасение, заради което Божият Син претърпя кръстна смърт - доброволна, но не самоволна, а по волята на Бог Отец и предвечния Светотроицки съвет?! Помислете само: Този, който е Едно от Лицата на Едната Света Троица, въплътеният Божи Син, в последната нощ преди ареста, застанал на колене в Гетсиманската градина изрича в последната си молитвата един от най-важните ценностни мотиви за волево поведение на човечеството, обръщайки се към Бог Отец: „Да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти!” (Мк. 14:36).         

По-преди говорихме и за човешката воля. Сама по себе си тя няма други собствени  предпочитания, освен тези, които са свързани с опазването на живота на личността, разбирано в най-широкия смисъл на думата. Върху нея обаче оказва въздействие индивидуалното достояние (каквото е придобитото знание, опита и т.н.) на личността, както и колективната – общочовешката воля. В същото време волята на човека е подложена и на действието на други две воли, независими от нея, но и двете по-силни и по-властни от нея: Божията и дяволската. Божията воля въздейства по два начина в човека: видимо чрез евангелското слово, ако човек го приеме, и чрез Своята Църква, и невидимо – чрез Светия Дух и необяснимия за нас Божи Промисъл, както и чрез помощта и внушението на светите ангели, които напътстват човека към благо – във всеобхватния смисъл на думата. Дяволската воля също въздейства по два начина върху тази на човека: чрез човеци, които по директно внушение на сатаната изопачават или отричат евангелското слово, догматите и каноните на Църквата, от което се раждат ереси, разколи и атеизъм; чрез магьосници, екстрасенси, врачки, баячи и др. подобни, и невидимо – чрез директни внушения на бесовете, които използват ниските склонности на човека и го наушават на всяко зло.

Поради своеобразния конгломерат от влияния, очевидно е, че човек не може по никакъв начин да намери правилната посока за себе си, ако няма правилен критерий. Единственият правилен критерий е Христовият критерий (защото само Бог е това, което е - вечен и неизменчив),  Христовият критерий за любовта, но не плътската, а божествената, която внася тиха радост, мир и благост не само в християнина, но се докосва до всеки и всичко, към когото и което тя е адресирана. Защото, ако използваме пощенската терминология, неин подател е самият Бог, разносвачът й е верният християнин, а получател – целият свят. Един съвременен румънски старец казва, че светът съществува заради разносвачите на Божията любов на земята и докато тях ги има, и свят ще има.

Но да се върнем към човека и да се вгледаме в себе си. Ние, които днес сме се събрали тука, вярвам, че всички искаме да бъдем разносвачи на Божията любов, иначе нямаше да сме тук. А такива ли сме? Не сме. Или, може би, на моменти, или само при особени случаи? Добре е всеки сам да си зададе този въпрос и съвсем искрено, безпощадно, да си отговори. От това какъвто е отговора, всеки ще разбере докъде е стигнал в духовното си развитие: дали се приближава до Христос или не съвсем, или, да не дава Бог, се отдалечава ...

Най-краткият път към Христос (нашето спасение) е пътят на евангелската любов. Един монах от Псково-Печерския манастир в Русия описва този път, сравнявайки го с поведението на влюбен човек.   

„Помислете само – казва той - какво представлява искрено влюбеният човек: той непрекъснато мисли за обекта на своята любов, с две думи –изцяло й е предан с ум и сърце. Волята му е устремена към непрекъснато угаждане на любимата. Желанието му е събрано единствено в стремежа за всецяло пребиваване с нея. Очите му не виждат нищо друго наоколо си, ушите му чуват само нейния глас. Сърцето му бие с нейния ритъм. Умът му се вълнува от нейните мисли. Това представлява душата на влюбения. Любовта го кара да действа, за да получи желаното. Така е и с истински верния християнин – той гледа да угоди на Този, Когото силно желае – Христос, за да Го има винаги в себе си”.

Точно такъв е пътят, по който са стигнали всички светии до Христос: и мъченици, и преподобни, и праведни – както четем в житията, независимо от времето, в което са живели: и в първите векове, и в сегашните. Техният живот може да се опише с една единствена дума: богопреданост. Друг път няма. И за нас това е пътят. Това е тесният път, за който се говори в евангелието. Неправилно е да се мисли, че само монахът може да върви по тесния път. На него условията на живот благоприятстват вървежа му, нищо повече. От него зависи дали ще върви по него или не. Същото е с мирския християнин.

В евангелието обаче се говори за тесен и широк път. Тесният път е изпълняване на закона Христов до достигане на богопреданост и от там постоянстване в Божията воля и усъвършенстване в нея според възможностите си до достигане на чист ум, чисто сърце и прав дух, което е равно на праведност (по-нататък е пътят на съвършените), за да срещнем накрая му Христос, вечното блаженство, рая. Широкият път е вървенето в живота по начин, който пренебрегва Божията воля или я отхвърля, като живее заради самоугаждане, в най-широкия смисъл на думата, до придобиване на зли навици и постоянстване в тях, до достигане на все по-дълбоко помрачаване на ума и сърцето и все по-голямо изкривяване на духа, което е равно на неправедност  (останалото е достигане на състояние на пълно зло устроение, да пази Бог, което е дела на уподобилите се на сатаната). Краят на този път е ада, щеол, царствотво на дявола, а после  вечните мъки.  

Когато християнът вземе решение да тръгне по тесния път, има значение и начинът по който ще върви. Единствено правилният начин е шестването с горещо, като факел, сърце, както казват днешните старци – вървене  с любов по стъпките Христови. 

Но има и неправилен начин на вървене, за който се говори в Откровението. Там се казва: „Понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:15-16) Това е вървенето на топло-хладните, както го наричат светите отци, за съжаление, нерядко срещано в нашето съвремие. С какво е характерен? Само с външното извършване на формалната обредност, постановена от Църквата. Християнинът ходи на църква, пости, изповядва се, причастява се, не прави големи грехове (дори счита, че въобще не греши), но остава вътрешно дистанциран от всичко божествено, а от там и към делото на личното си спасение (което светите отци определят като нехайство или седмия смъртен грях). Сърцето му не трепва нито от светостта, нито от светинята, нито се страхува от бъдещите мъки, нито пък знае какво е страх Божи, нито се замисля за богоугождение, нито пък разсъждава за рая, нито за вечните мъки, а ако някой заговори за вечната участ, такъв нарежда себе си сред праведниците, защото дори през ум не му достига мисълта за недостойнство, за това, че дрехата му не е брачна и ще бъде изхврлен от чертога на Христос. Сърцето на такъв човек е окаменяло и той повече не може нито да чувства по време на молитва, нито да се вълнува по време на изповед, нито може да се съкрушава за греховете си – сърцето му е одебелено и безчувствено, светско. Такъв никога не може да познае Христовата любов, казва о. Клеопа Илие, и дори отвъд, в присъствието на самия Христос, остава безразличен, да пази Бог. Затова сам се осъжда на отлъчване от Бога във външната тъмнина.

Трябва много да внимаваме да не изпаднем в топлохладност, казва св. Тихон Задонски, а ние поясняваме – в безразличие, защото това незабелязано ни води до вечна гибел. Защо е така? Защото моментното безразличие неусетно преминава в постоянно равнодушие и душата става хладна по отношение на делото на нейното вечно спасение. По всякакъв начин трябва да се противопоставяме, ако забележим появата на нещо подобно в сърцето си. За целта старците препоръчват веднага да прибегнем към четенето на акатиста на Божията Майка, който се нарича „Смекчаване на злите сърца” (на църковно-славянски „Умякчение злих сердец”) .        

Спомням си, че някой от Оптинските старци беше казал за древна Русия, че нямало град без светия, нито село без праведник. В молитвата на парастаса за покойници четем: въдвори душата му в лоното на праведниците. Значи нашата цел е лоното на праведниците. То е достъпно за всеки, и за монах, и за мирски, и за беден, и за богат. Но има едно условие. В същата молитва преди тези думи е казано така: прости му всички грехове. Какво представлява грехът ще припомним отново: духовна категория, прилична на балон, пълен със зло. Това е нашето сърце. Прободен, балонът се пука, а от сърцето, уязвено от доброто, се изтласква злото. Това прави Божията благодат, която човекът по своя воля е поканил да влезе в сърцето му. Същият е и обратният механизъм: когато човек склони към зло (престъпвайки някоя Божия заповед), тогава по своя воля пуска някой бяс в себе си и той, загнездвайки се в сърцето му, не оставя място за Божията благодат. Тогава човекът усеща сърцето си безчувствено и натежало като камък. Лечението е плач, молитва и добри дела на милосърдие.

В Светото Писание се споменава и за един друг неправилен начин на вървене по тесния път: който се състезава, но не се състезава по правилата, отпада (ср.2Тим.2:5). Тук стигаме до въпроса за самочинието и послушанието.   

От неспазването на заповедта за послушанието и поста са се родили всички пороци в човешкия род, а спазването й връща човека към изначалното му достойнство. Както казват светите отци: противното се лекува с противно. От непокорността и високомерието произлиза всичко печално, и обратното, покорността и съкрушението са причина за радостта. Желаещият не напразно да се подвизава трябва да бъде на подчинение при опитен духовник. Тези, които спазват заповедта за послушание на духовника възхождат по-бързо към Бога, отколкото подвизаващите се само в пост и молитва.  

Човешкият ум без ръководител не може да възлезе на небето, поради това в Светото  Писание се привеждат много поучителни примери за необходимостта от послушание на наставниците. Когато Христос призовава Савел към апостолско служение, не веднага го изцелява от слепотата и не му показва Сам пътя към съвършенството, но го праща при светия апостол Анания, от когото му заповядва да се научи (Деян. 9:6). Този, който иска да се наставлява непосредствено от Бога, а не от духовен отец, е добре да се вразуми от този пример и да се учи от преуспяващите. Трябва да знаем, че никой от апостолите не си е позволявал да следва своето мнение и разбиране, дори светият първовърховен апостол Павел, избраният съсъд Божий, се е съветвал с другите (Гал. 1:18; 2:2). Светото Писание ясно учи, че пътят за духовен живот, пътят към съвършенство, се открива само под наставлението на духовен отец: " попитай баща си - и той ще ти обади, старците си - и те ще ти кажат", се казва във Второзаконие (Втор. 32:7). А за Господа Иисус Христос е написано: „...и им се покоряваше”… - на Майка Си по плът и на Иосиф, мнимия си баща (Лк. 2:51). За себе си Сам казва: "слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил" (Ин. 6:38).

Желаещите да живеят самоволно, без наставник, не могат да вървят по тесния път богоугодно, но буквално скачат от трап в трап. Светият Иоан Лествичник казва, че този, който няма духовен наставник лесно пада в заблуждение и вървящият самочинно може да погине, макар и да би знаел цялата премъдрост на света. Мнозина, ако ли не всички, които не се покоряват, с много труд сеят по много, но жънат твърде малко, по израза на св. Лествичник, като някои от тях вместо пшеница събират плевели.

Желаещият да узнае Божията воля трябва, казват св. отци, да умре за всичко светско, да покори волята си и да се съветва с опитните духовници. Тогава и преди безстрастието ще бъде непобедим във всяко дело, дори и в най-тежките духовни борби. Крайно трудно е самостоятелно човек да изучи науката за добродетелите. Макар, че в историята на Църквата има случаи, когато някои от светите отци са достигали безмълвие и съвършенство и без обучение в покорност, макар че това се е случвало твърде рядко и по Божии Промисъл.  Рядкото обаче не е закон на Църквата и заради това всеки, който иска да върви законно по пътя, следва да се ръководи от общото предание на божествените отци, които говорят за необходимостта от подчинение на тези, които опитно са преминали трудове в деятелна добродетелност. Не може морската бездна да се преплува без опитен кърмчия или да се познае някаква наука без познаващ я учител, още повече е невъзможно да се научи изкуството за спасението без истински наставник. На пътя към спасението се срещат множество крадци (бесове), които не се ленят да похитят духовните ни придобивки. Поради това е много трудно да се върви безбедно към Христа без опитен ръководител, а нежеланието християнинът да има такъв е белег на самочиние, горделивост и самопревъзнасяне – тежки духовни недъзи, от които самоизбавянето е почти невъзможно.  

Безпрепятствено може да премине пътя си към спасението само този, който се обръща към разсъдителни отци и се учи от тях на добродетели, не следва своите помисли и разсъждения. Голямо благо е питането на духовника за всичко по отношение устройването на духовния ни живот, но само, ако духовникът е опитен. Неопитен духовник е изключително вредно да бъде питан, тъй като той няма разсъждение, което, както казват светите отци, се състои в това да знае "…времето, потребностите, устроението на човека, количеството, силата, разума на питащия го, произволението, и намерението Божие, и казаното в Божественото Писание, и много друго". Имало е и има не малко неопитни ръководители, повредили много неразумни, за което след смъртта си ще бъдат съдени за това. Правото да наставляват другите принадлежи не на всички, но само на тези, на които е дадено божественото разсъждение и различаването на духовете (1 Кор. 12:10), отделящи лошото от доброто с меча на словото. Всеки има свое естествено разсъждение, но не много имат духовно разсъждение, както е казал премъдрият Сирах: "Съветник да ти бъде един от хилядата" (Сир. 6:6). Който иска да се научи на евангелско житие, казват старците, не бива да предава себе си на неопитен или страстен учител, за да не се научи на дяволско житие, вместо на евангелско, защото добрият учител преподава добро учение, а злият - зло и насажда всичко лукаво.

С много молитви и сълзи трябва да умоляваме Бога да ни изпрати безстрастен и свят духовник. Необходимо е и сами постоянно да изучаваме Светото Писание и творенията на светите отци, особено деятелните. За духовен отец трябва да избираме този, за когото е достоверно известно, че е съвършен и опитен, няма заблуждения, много време е провел в подвизи, придобил е духовно знание и е украсен с много добродетели.

Всеизвестно е, че в нашето съвремие е много трудно, да не кажем невъзможно, да се намери такъв духовен старец, на когото да подчиним себе си и да му доверим себе си в пълна увереност, че ще ни заведе право при Христа. Какво да правим тогава? Отговор намираме в писмото на игумен Никон Воробьов до монахиня Сергия. Ето какво пише той: „Сега в най-добрия случай можем да намерим само единомисленик, който върви по същия път и с него да се съветваме, но и тези негови съвети трябва да умеем да проверяваме със Словото Божие и с указанията на светите отци. В пълно, всецяло ръководство сега не бива да се предаваме на никого. И по-важните съвети трябва да проверяваме и със Словото Божие, и ако е възможно – с някой, който вече е излязъл от периода на бурните страсти и е повече или по-малко духовен. Трябва да сме много благодарни на Бога, ако намерим в лицето на някой духовник свой порядъчен спътник. Преподобният Антоний Велики се е старал да събира от всички най-доброто, което са имали. Старай се и ти да събираш от близките си най-доброто, което имат и научи как са го придобили и как го пазят. Мисля, че сега при липсата на ръководители Господ Сам води хората, искрено желаещи да вървят по Неговия път. Трябва обаче повече да се молим и да постъпваме във всичко по съвест или по заповедите, а за всяко, даже и най-малкото нарушение, дълбоко да се съкрушаваме и да се каем, защото малкото, неизлекувано с покаяние, непременно води към по-голямо. Малката волност в поведението, непрекратена и непокрита от покаянието, може да доведе до окончателно падение. Така и за всичко останало. Гледай на малките грехове като на начало на големите. Ако не ги пребориш, ще дойдат по-големи и тогава трябват много трудове и усилия, за да се избавиш от тях и да се очистиш.” 

Към думите на игумен Никон ще прибавим и това: да не обръщаме внимание на злите си помисли, да не бъдем дръзки и самоволни, но търпеливо да извършваме подвига си, полагайки в сърцето си словото Господне: "Който претърпи до край, ще се спаси" (Мт. 24:13).

Препоръчваме и всекидневното четене на молитвата, заимствана от монашеското правило в Светотроицката лавра:   

     "Боже и Господи на всички! Ти, Който имаш власт над всяко дихание и душа, Ти Един можеш да ме излекуваш, чуй молението на мен, окаяния, и загнездилата се в мен  змия с действието на Всесветия и Животворящ Дух умъртви и изтръгни: и мене, бедния и голия от всяка добродетел, помилвай и към Себе си привлечи. И подай, Господи, в сърцето ми смирение и благи помисли, подобаващи на грешника, каещ се пред Тебе, и не оставяй душата ми, пожелала да се съчетае с Тебе Единия, и изповядващ Те: Ти знаеш, Господи, че искам да се спася, макар, че лукавият ми навик ме препятства за това. Но за Тебе, Владико, няма нищо невъзможно. Помилвай ме. Амин."

Ще завършим с поучението на светия отец Тихон Задонски: „Трябва да предадем живота си в Божиите ръце. И Той ще устрои всичко по най-добрия начин. Всъщност, Той вече го устройва. Всичко, досега случващо се с вас, е Негово Промишление за вас, независимо от това дали вярвате в това или не. Но ако Бог всичко устройва за вас, а вие не вярвате, не изповядвате, сами ще видите, че да имате такова държание по отношение на Бога е съвсем неправо. Всичко трябва да приемаме от ръцете на Господа и за всичко да Му благодарим. Напишете това в сърцето си. И първото нещо, което трябва да направите е да се убедите в това. Прегледайте всички случайности във вашия живот и във всичко ще видите благодеящия пръст Божи и благодарете за това на Господа”.

16 февруари 2014 г., неделя, св.  мчци Памфил и Порфирий и дружина

Б. 6 /2013

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

Б. СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

 Част 3 Милосърдие, смирение, търпение в скърбите

МИЛОСЪРДИЕ

Християнското милосърдие е особено чувство, ко­ето има за свой източник Бога и което се изрязава в доброта, доброжелателност и състрадание към ближ­ните, в дълготърпение към съгрешаващите и прошка на обидите на враговете. Тази добродетел неизменно съпътства любовта така, както топлината на огъня, по думите на св. Тихон Задонски. И ако християнинът няма в себе си милосърдие, казва светителят, той не само е лишен от любов, но и от християнски дух. А това означава, че такъв човек пребивава в греховен мрак. Задонският подвижни­к казва още, че ако любовта е по-висока от всички добродетели, а милосърдието е израз на любовта, то самото милосърдие хода­тайства пред Бога и проси от Него милост за благо­детеля. Приятен на Бога е не този човек, който се упражнява само в молитва, но този, който е придобил в сърцето си и милосърдие, защото молитва без ми­лостиня е като глас, викащ в пустиня или дърво без плодове. И каквато и да е милост, която хрис­тиянинът е оказал на ближния, Господ приема като оказана на Самия Него. Особено голямо значение тази добродетел ще има на Страшния съд Христов, когато участта на човека ще се определя в зависимост от това дали е имал милосърдие в душата си - този плод на любовта, или не. Ако даже езичниците, движени от естествения закон, проявяват милосърдие към нуждаещите се, то християнинът трябва още повече да изпитва и проявява милосърдие към всички, не само поради родственото естество, тъй като всички хора имат един праотец Адам, но най-вече по духовното родство с Христа и затова милостинята, която оказват трябва да извършват в Името Христово и за Негова слава. Напълно естествено е, казва св. Тихон, ако някой иска да бъде обичан и да не бъде обиждан, и да получава по­мощ в земния си живот, нека най-напред той да изпълни всичко това. Тогава непременно ще му бъде въздадено не само на земята стократно, но и на небето. Това е настроението на цялата християнска наука.  

Като подбужда Христовите последователи към милосърдие, светител Тихон напомня, че във вечния живот никой не може да вземе със себе си никаква материална ценност: човек идва гол на този свят и гол си отива от него. А делата на милосърдието, заради Христа, са за­лог за вечните, нескончаеми блага. Тези дела носят още по-голяма полза на човека, ако те се извършват от християнина през целия му живот, а не само в края на живота му. За целта е нужно християнинът да отхвърли всичките си мисли, които го отвличат от любовта към ближния и свързват сърцето му със стиснатостта и сребролюбието, а се стреми посилно да извършва добро на ближните си неленностно и постоянно. Иначе, казва светителят, как може християнинът да се обръща към своя Създател с молитвата: „Чуй ме, Господи”, когато той сам не чува бедния или още повече в Христа бедния, който вика към него?! „С какво упование – говори св. Тихон – ще простреш ръцете си към твоя Създател, когато ти се отвръщаш от простряната към теб ръка? Бог е милостив и скланя от Своето естествено милосърдие към молитвата, но само към молитвата на милостивите, защото с такива жертви като странолюбието и милостинята, се благоугождава на Бога, както е казал апостолът”.    

Добродетелта милосърдие не бива да се разбира в тесния смисъл на думата само като оказване на материална помощ на нуждаещите се. Тя включва в себе си и духовната подкрепа на ближния, защото човек се състои от две части: душа и тяло. Следователно и милостта, оказвана му, също трябва  да е двояка: душевна и телесна. Делата на милосърдието, отнасящи се до телесния живот, се изразяват в това – да се нахрани гладният, да се облече голият, да се излекува болният, да се помогне на човека в нужда, в трудовете му, в опасни за живота и здравето му обстоятелства и други подобни. В тази връзка свети Тихон обаче не отнася към нуждаещите се онези лица, които сами могат да се трудят, но по своята ленност не го правят и дори харчат получената помощ за пиянство. Всички тях той нарича лъжци, крадци и хищници и казва, че такива зад гроба ги очаква не утешение, но осъждане от Бога, ако не принесат истинско разкаяние. Делата на духовната милостиня се проявяват в това да бъде наставен на пътя на истината заблудилия се, да бъде отклонен човек от греха, да бъде изправен порочния, да бъде утвърден колебаещият се сред из­кушения, да бъде утешен скърбящият, да се снизходи към немощите на слабите, но без поощряване на страстите и пороците, да се прощават оскърбленията и обидите, да се възнасят молитви за спасението на хората.

Макар че и двата вида милосърдие - телесно и духовно - имат огромно значение за спасението на християнина, светият отец отдава предпочитание на последното, като посочва, че както душата е повече от тялото, така и духовната ми­лост, оказвана на ближния, а заедно с нея и любовта към него, се цени повече от Бога. "Христос обича твърде много човешките души - говори светителят, затова и благоизволил да умре за тях. И заради това нищо не може да Му бъде по-благоприятно от човешкото спасение и Той не може да обича никой друг повече от този, който желае и се грижи за спасението на ближния си."

Такава активна любов на християнина към ближния го уподобява на милосърдния Бог и му съдейства за изпълнението на Христовата заповед: "Бъдете милостиви, както е милостив и вашият Отец небесен" (Лк. 6: 36). Който извършва милостиня на ближния, такъв подражава на Бога и така най-добрата от всички жертви Му принася в жертва.

Както подчертава светител Тихон, християнското милосърдие трябва да бъде нелицемерно и постоянно, особено по отношение на братята по вяра, защото всички вярващи в Христа съставляват един организъм и са членове на едно тяло – Църквата, чиято глава е Христос. В съчинението си "За истинското християнство" св. отец сравнява действията на християнина с взаимодей­ствието на членовете на тялото и подробно обяснява как те трябва да се грижат и да си помагат един на друг. "Във вещественото тяло, пише той, ако страда един член, съболедуват с него и всички останали членове: така и в духов­ното тяло християните трябва един другиго да състрадават. Когато един християнин бедства и страда, на неговите беди и страдания трябва да съчувстват и останалите християни и да му оказват помощ. Ако някой християнин не окаже милосърдие на страдащия си брат, това свидетелства за него, че няма християнски дух. За християнина е невъзможно да пребивава във вяра, ако вярата му е без любов, а любовта - без ми­лосърдие. Както в човешкия организъм членовете на тялото се стараят да си помагат един на друг и с това взаимно да служат на цялото тяло на човека, така точно християните трябва да проявяват милосърдие един към друг и да си помагат със слово, със съвети, с молитви или на дело. И тази взаимопомощ в делото на спасението има ог­ромно значение, доколкото всички християни, съставлявайки на земята войнстващата Църква, един братски съюз, по­добно на войници, трябва да водят война с духовете на злобата. Както дяволът и неговите ангели единодушно се въоръжават против християните и търсят погибелта им, така и християните трябва с Божия помощ да им противостоят и един другиго да се подкрепят. Както в живия организъм, ако някой член не живее общ живот с цялото тяло, той постепенно отми­ра и отпада или го отсичат, така и човекът, който няма милосърдие към хората, се отделя от  Христо­вата Църква и, следователно, умира духовно.

Като знае всичко това, християнинът през целия си живот е длъжен постоянно да извършва добродетелта на ми­лосърдието, подобно на добрия лекар, който проявява грижа за другия човек чак до саможертвеност. А това, от своя страна, ще направи сърцето му състрадателно към всеки човек, намиращ се в нужда. Християните, които придобият тази добродетел, казва св. Тихон, не само ще бъдат помилвани от Бога (Мт. 5: 7), но и ще застанат от дясната Му страна в Небесното Царство (Мт. 25: 34), докато немилостивите ги чака съд без милост (Мт. 25: 41).

Като при това светителят напомня, че доброто е нужно да се прави без да се очакват каквито и да било изгоди или похвали и при това - да се прави с усърдие и със сърдечно разположение. Оказвайки милост на хората, хрис­тиянинът трябва да се пази от всякакво самомнение, тщес­лавие и превъзнасяне, защото тези страсти могат да обезценят тази добродетел в Божиите очи и тогава вмес­то похвала и награда от Бога човек може да си навлече Неговия гняв и осъждане.

От всичко казано, разбираме, че добродетелта на милосърдието оказва най-съществена помощ в делото на спасението на християнина и ходатайства за него пред престола на Всевишния не само за отпускане на греховете и за помилване, но и за блажена вечност заедно с небесните жители.

СМИРЕНИЕ

Целият строй на нравствения живот на християнина, стремя­щ се към спасение, се определя от неговата богоугодна дейност, от неговото доброделание. Всички добродетели имат за човека непреходна ценност, защото значението на всяка от тях се простира във вечността. Но особено зна­чение в духовния живот на човека има смирението, което е прието да бъде наричано основа в делото на спасението. За да придобият душевен покой в Бога, Спасителят на света призовава Своите последователи от страниците на Евангелието да се научат на смирение и кротост (Мт. 11: 29).

Съгласно учението на Свещеното Писание, светител Тихон Задонски придава на добродетелта смирение голямо значение. Той указва, че тази добродетел има Божествен произход, защото "има началото си не от друг, но от Христа, Царя на небето и земята". Дълбокото смирение на Христа Спасителя е не­постижимо за човешкия разум. Синът на Все­вишния и Господ на славата, обладаващ Божествено ве­личие и всемогъщество, не се срамувал да приеме човешка природа, да живее на грешната земя, да служи на хората. По време на Своя земен живот Христос Спасител явил множество примери на великия подвиг на смирението. Така например, Творецът на всичко видимо и невидимо не се погнусил да умие нозете на учениците Си, да приеме най-позорната и ужасна смърт на кръста. "Към това най-дълбоко и с нашия ум непостижимо смире­ние, пише светител Тихон, Го убедило не друго, а любовта към Неговия Небесен Отец, оскърбен от гордостта и непослушанието на човешкия род и който, за съжаление, поради непослушанието си бил отхвърлен от Божието Лице. Заради гордостта и непослушанието на човека Божият Син принесе в жертва на Бога Отца  всесъвършеното смирение, кротост и покорност. Заради това Христовото смирение има непосредствена връзка с де­лото на изкуплението на цялото човечество. И смирението, изразяващо се в покорността на Богочовека на волята на Небесния Отец даже до най-страшната и унизителна кръстна смърт, принесло удовлетворение на Божията правда, прими­рило човечеството с Бога. По такъв начин, сми­рението на Христа Спасителя, лежащо в основата на Неговия изку­пителен подвиг, открило за хората от всички времена и народи пътя към спасението, към вечния блажен живот в Царството Небесно.

Всеки християнин, встъпил в Църквата Христо­ва, трябва по пътя на личния, съзнателен и свободен подвиг да се стреми да подражава на Христа и по такъв начин да стане причастник на Неговата праведност. Подражавайки и уподобявайки се на Спасителя в смирение, търпение и кротост, хрис­тиянинът извършва съзнателно унищожение в душата си на пос­ледствията от прародителското грехопадение -  греховните склонности. Ако в основата на греха на прародителите била гнусната и мерзка гордост и неотделимото от нея своеволие, то в основата на новия, благодатния живот в Христа трябва да бъде диаметрално противоположното начало: смирението. Следователно, от стремежа на човека към смирение или гордост зависи неговата приближеност към Бога или отдалечаването му от Него.

По мислите на светител Тихон, смирението е небесен дар, който трябва да придобие всеки християнин, защото тази добродетел лежи в основата на вътрешното отношение на човека към Бога, определя неговото същество и характер. Само като осъзнае своята всецяла зависимост от Създателя и почувства недостойнството и греховността на душата си, и отдалечеността от първосъздадената чистота и богоподобие, човек може да пристъпи към Бога и да се обръща към Него за помощ. Без смирение приближаването до Бога е невъзможно. Всеки грешник, обръщащ се от беззакония си живот, трябва да пристъпи към Небесния Отец със смирено сърце и съкрушена душа. Само такава настроение привлича благоволението и милостта Божия, помага на човека да положи начало на богоугодния живот, да застане на пътя на духовното обновление и спасение. По такъв начин -със смирение, започва пътят на възхождане към Бога: на него, като на твърда основа, се строи целият процес на духовното възрастване на човека. Съзна­нието на собственото недостойнство трябва да бъде присъщо на човека не само в периода на неговото обръщане от греха към но­вия, богоугоден живот. То трябва да съпровожда хрис­тиянина през целия му земен живот. Смирението опре­деля степента на неговото религиозно-нравствено развитие. Колкото по-чист е човек в нравствено отношение, толкова по-съвър­шен е в добродетелите, толкова по-дълбоко бива в него смире­нието и съзнанието за собственото му недостойнство.

Смирението е азбука на християнския живот, начало и основание на всички добродетели, без които "всяко ду­ховно съграждане се нарушава и пада". "Без сми­рение покаянието е лъжливо, казва светителят, а без смирение молитвата е безполез­на", т.е. нито една от християнските добродетели без смирение не може да помогне на човека в делото на спасението, защото всички те се ценят от Бога по степента на смирението на чове­ка. Всяка добродетел, всеки вид християнски подвиг­ може да принесе желаните спасителни плодове само, ако бъде съединена със съзнанието за нрав­ственото несъвършенство и собственото недостойнство на християнина пред Бога. И каквито и висоти в духовния си живот да би достигнал човек, в душата му не бива да има дори и най-малка сянка на самомнение, както и никаква мисъл за някакви заслуги пред Бога. В противен случай духов­ните му подвизи ще станат бездействени, единението му с Бога ще се наруши, което не рядко води до греховно падение, а това значи - и към духовна смърт. Смиреният човек, ка­квито и подвизи да извършва, винаги вижда своето недостойнство, своите немощи и недостатъци и това го подбужда да възлага надеждата и упованието си само на Господнята благодат, действаща в душата му. И ако смирението е основа на всички добродетели, в същото време то е и най-добро средство за борба с греха. То е способно да укротява злобните пориви в душата на човека, отрезвява грешниците, прогонва душевните страсти, пороци и изкоренява човешката горделивост. Освен това, смирението е най-действеното оръжие в борбата с духовете на злобата, които поставят безчислени мрежи за улавяне на човешките души. Спи ли човек, бодър­ства ли, разговаря ли, храни ли се или се моли - винаги и навсякъде дяволът се стреми да разслаби душата му и да отвърне ума и сър­цето му от Бога. Даже добрите дела и начинания злият дух се стре­ми да сведе до нищо посредством горделивите помисли и греховни желания. Както учи светият отец, губителните мрежи на коварния враг може да разпознае само този, който е придобил в сърцето си Христово смирение. Само то удостоява човека за благословение свише, дарува Божествена благодат, която му помага във всички добри начинания, укрепва го и го поддържа в духов­ната борба, в житейските несгоди и при благото съизво­ление на самия човек, извършва делото на неговото спасение.

Без добродетелта на смирението е напълно невъзможно религиозно-нравственото усъвършенстване на човека. Един от факторите, обуславящи успешния процес на християнското усъвършенстване е стремежът на човека към изправяне на недостатъците и порочните си наклонности. Стремежът да стане по-добър може да възникне в пълнота само в човека, който дълбоко е осъзнал своята греховност и духовна нищета. Такова вътрешно настроение на човека е стимул за неговия духовен ръст, водещ към нравствена чистота и богоуподобяване. Без смирение е немислимо и самото духовно съвършенство на християнина. За да проследим връзката между добродетелта смирения и християнското съ­вършенство, трябва да кажем, че последното се определя като съвкупност от всички добродете­ли, които извършва християнинът в  живота си. Меж­ду всички добродетели съществува тясна, неразривна връзка, защото, извършвайки една добродетел, християнинът заедно с нея извършва в известна степен и редица други добродетели. Но не защото в едната добродетел се съдържат всичките други, а един­ствено защото всяко добро изхожда от един из­точник - Бог. Вследствие на това християнското съвърше­нство като съвкупност от добродетели не е нищо друго, освен обилие от благодатни Божествени дарове. По учението на светителя Тихон Задонски, с тези благодатни дарове се сподобява само смиреното сърце. При това св. отец отбелязва, че Бог, Който е богат в милостта и щедростта Си, желае на всички да подаде Своята благодат, но не у всеки намира сърце, готово да възприеме Неговите Божествени дарове. Този, който осъзнае своята духовна нищета, не само привлича към себе си Божествените дарове, но и е най-добрият съд за тяхното опазване. Божиите дарове в смиреното сърце, като в съкровищница, се пазят, защото такова сърце Божията благодат  и страх го окръжават и като верен страж го пазят.

Освен това, смирението служи като необходим ключ за правилното разбиране на Светото Писание. Само на този, който е придобил тази добродетел, Бог открива тайните на Своето домостроителство. Заради това, който желае да получи истинско знание на Божествените тайни трябва не само да познае своята духовна слепота, но и да отхвърли всякаква надежда на своите познавателни способност.  

Добродетелта смирение не се ограничава само със сферата на земното битие на човека, но се простира във вечността. И ако тук, на земята, смирението е причина за всички блага, то още повече след отшествието от този свят то прави своя носител причастник на вечното блаженство. Защото Бог обича смирените по сърце и бедните духом и за тях е приготвил благата на Своето Небесно Царство.

Какви са признаците на истинското смирение, според св. Тихон Задонски?

Истинското християнско смирение, казва той, е живо чувство и дълбоко съзнаване на това, че човек сам по себе си нищо не представлява и нищо добро не може да прави, а ако и да направи нещо добро, то е само с Божия помощ, с Неговата сила и любов. Християнинът, имащ в душата си този скъп дар, винаги бива доволен от своето положение и за всичко благодари на Бога. В дълбината на сърцето на такъв човек постоянно се чува вътрешният глас, който му показва собственото му несъвършенство и греховност. Той счита себе си недостоен за Божията милост, но достоен за всяко наказание. Такова настроение помага на християнина великодушно, безропотно и търпеливо да понася всички житейски изпи­тания и скърби, защото добродетелта смирение "без търпение не може и където има истинско търпение, там има и смирение".

Смиреното устроение на душата се познава по отношението на човека към Бога, както и с още по-голяма пълнота и сила се проявява във взаимоотношенията на християнина с околните. Смиреното сърце вижда само своите пороци, съзнава себе си за по-грешен от другите и е готов винаги да оказва своето внимание и любов на всеки. Такъв човек постоянно се стреми на началстващите да оказва послушание, равните и низшите по длъж­ност да не презира, но се държи с всички като с братя, макар и да има някакви предимства пред тях. Смиреният последовател Христов гледа не на своите дарования, а на своята греховност и поради това в дълбината на душата си съзнава, че е само недостоен но­сител на Божиите дарования. И колкото повече се смирява, колкото по-ревностно се стреми да изправя недостатъците си, толкова по-снизходителен става към околните. И обратното, взискателността е свойствена предимно на тези, които не обръщат внимание на своите собствени слабости и пороци. На смирения човек е свойствено да не осъжда не само със слово, но даже и с мисъл.

Светител Тихон казва, че пробен камък за смирението на християнина е понасянето на обидите, причинени му от страна на други хора. "Много хора, пише свети­телят, изглеждат смирени, докато не ги обидят". Истинското смирение се проявява в търпеливото понасяне на обиди и укори. Смирените по сърце като ги обиждат, не се огорчават, не се гневят на обидилите ги, а обратно, благода­рят на Бога за изпратеното им вразумление и се молят за тях. Всички тези скърби те понасят с благодушие, тъй като счи­тат себе си достойни за всяко унижение и присмех. Ако смиреният оскърби някого от незнание и непредпазливост, както се случва с всеки човек, не се срамува да падне на колене пред него и да проси прошка, макар и оскърбеният и да би бил по-низш от него или да му е подвластен.

Освен това този, който е придобил истинско смирение, не само, че не завижда на другите, но не търси чест и слава за себе си, а ако се случи да заеме високо положение в обществото, го приема с край­но нежелание, тъй като смиреното сърце винаги и навсякъде търси последното място.

Най-важното, казва свети Тихон Задонски, е смирението да стане вътрешно достояние на християнина, което се изразява в постоянното настроение на човека, съзнаващ своето недостойнство и отпечатало се в сърцето му. Като правило това вътрешно настроение най-често се проявява във външните действия и постъпки на християнина.  "Смирението е знак на преклонение на главата пред Бога, на коле­нопреклонение, на биене в гърдите..." – пише св. Тихон. Но не винаги тези външни действия изразяват истинско смирение. Не­рядко подобни постъпки са само външни действия на лицемерно благочестие. За неистинското външно смирение св. Тихон пише така: "Мнозина отхвърлят постовете и титлите от света, но не искат да отвърлят високото мнение за себе си, отри­чайки честта и мирския сан, но искат за себе си почитане, поради светостта си. Мнозина не се срамуват да наричат себе си пред хората грешници, но от другите не искат да чуват това и заради това е ясно, че само с устата си наричат себе си такива. Други все с наведена глава ходят, но превъзнасят себе си в ума си. Трети се покланят на братята си, но в сърцето си не­преклонни остават". Такова външно смирение не може да принесе желаните резултати на нивата на духовния живот, защото Бог гледа сърцето на човека. Лъжесмирението лесно се познава по плодовете си, защото подобно на нажежено желязо, което не издава шум до тогава, докато не попадне върху него вода и тези, които изглеждат смирени и кротки, биват любезни с околните дотогава, докато не бъдат подложени на подигравки или обиди. Такива, щом почувстват обида, се гневят, ядосват и шумят като нажежено желязо, облято с вода. Това е свидетелство, че в сърцето на човека липсва истинско смирение. Затова всеки християнин трябва да се стреми да придобие смирение не само в думите, делата и мислите, но и в сърцето винаги да счита себе си за по-лош от всички.

Придобиването на спасителната духовна нищета е дълъг процес, който изисква целенасоченото действие на всички душевни сили на човека. И това действие трябва да бъде насочено преди всичко към самопознание. Всеки християнин, стремящ се към придобиването на добродетелта на смирение, трябва да живее вътрешен, ду­ховен живот, да бъде внимателен към своите действия и постъпки. Само в такъв случай той лесно ще успее да забележи греховните движения на собствената си душа. И колкото по-често прониква християнинът със своя мислен взор в тайника на своето сърце, толкова повече ще познае своята нравствена повреда и греховност. От това поз­нание в душата на човека се ражда смирение, защото кой, поз­нал в "сърцето си своята немощ, слабост, разтление и окаяно­ст", не ще се смири? Доколкото всички хора имат в себе си греховни недостатъци, то и всеки човек трябва да се смири. Но, казва святителят Тихон, не много имат истинско смирение, тъй като повечето хора не познават своята окаяност. Смиреното съзнаване на собственото недостойнство трябва да бъде достояние не само на разсъдъка на човека, но на цялото му същество. Християнинът не бива да се ограничава с едното жела­ние за придобиване на смирение, като не прибягва при това към външни средства и начини, но трябва всеки ден да се упражнява в смиреномъдрие и да приучава себе си към това. За тази цел свети Тихон съветва да не се търсят почести и слава, но човек да се стреми да избягва похвали и всяко добро, което прави, да приписва единствено на Бога. Освен това, християнинът, стремящ се към придобиване на смирение, трябва да се пази от осъждане на другите и без нужда да не говори.

Трудът на християнина, насочен към придобиване на добродетелта смирение, трябва да има неразривна връзка с неговото общо религиозно-нравствено развитие, насочено към достигане на християнско съвършенство. Въз­раствайки в добродетелите и имайки постоянна устременост към свят, богоугоден живот християнинът трябва да помни за същността на своето призвание. "Да познаем, възлюбени, пише св. Тихон, ние християните от Христа кроткото и смирено сърце; срамно и неприлично е християнинът да се гордее, когато Христос, великият Бог, е смирил Себе Си. Срамно е да се гордеят рабите, когато техният Господ е смирен. Няма нищо толкова неприлично и непристойно за христия­ните, както гордостта, и нищо не показва християнина така, както смирението. По смирението човек познава, че е ис­тински ученик на кроткото и смирено сърце на Иисус. Ако искаме да покажем свидетелство, че сме истински християни, да се научим от Христа да бъдем смирени, както Сам Той ни увещава: "научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце" (Мт. 11:29)". Постоянният стремеж на християнина да осъществи този идеал в живота си е определящ фак­тор в делото на придобиването на добродетелта смирение. Към Божест­вения идеал на кротостта и смирението трябва да се стремят не само тези, които едва-що застават на пътя на спасението, но и тези, които вече са достигнали висотата на християнското смирение, защото всеки християнин е призван да се облече в кротост и смиреномъдрие, следвайки Единородния Син Божи.

ТЪРПЕНИЕ В СКЪРБИТЕ

По пътя към спасението в продължение на целия си земен живот християнинът понася множество изпитания, изку­шения и свързаните с тях скърби, плач и лишения. Тези обстоятелства съставляват кръстът, който всеки вя­рващ трябва да носи до края на живота си. В Све­щеното Писание има ясни указания за необходимос­тта от носенето на този кръст за търсещите спасение. Сам Гос­под говори: "Който иска да върви след Мене, да отхвърли се­бе си, да вземе кръста си и да Ме следва" (Мк. 8: 34). В прощалната си беседа Христос говори на учениците Си: "В света много скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света" (Ин. 16:33). По подобен начин учили и апостолите, говорейки, че "с много скърби ще влезем в Царството Божие" (Деян. 14: 22).

Светител Тихон казва, че скърбите и изпи­танията очистват душата от грехове, възвеждат я от земята на небето, съединяват я с Бога и я водят към съвършенство. Като говори за значението на добродетелта търпение в носенето на жизнения кръст, той отбелязва, че скърбите и изкуше­нията са неизбежни в живота на всеки. Материалните недостатъци и нужди, тежките бо­лести, смъртта на близките, незаслужените обиди и притеснения, служебните неуспехи, внезапните бедствия и всякакъв вид нещастия – всичко това се налага човек да претърпи тук на земята. Даже когато е свободен от външни беди, го безпокоят униние, недо­волство, раздразнителност, страх, т.е. вътрешни скърби, произтичащи от пораженията на греха в душата. Тези беди никой от хората не може да избегне. Самата приро­да никога не бива постоянна: ту мрачно, ту ясно, ту бурно, ту тихо - "така и в нас, казва светителят, без промени не бива".

Още по-неизбежни са скърбите в живота на християнина. Освен различните житейски несгоди и неприятности, освен немощите, свързани с греховната природа, вярващият в Христа среща силното противодействие от ст­рана на врага на човешкия род - дявола. Ако Христос, Синът Божи, "злохитрият дух" дръзнал да изкушава, то ще ос­тави ли верните Му последователи? Сатаната не спи, но винаги бодърства, търсейки погибелта на човека. Изкушенията му са толкова разнообразни, притворни и объркващи, че даже опитните подвижници трудно разпознават козните на духа на злобата, тъй като той се ползва с всички удобни за него моменти: слабостите на човека, духа на времето, обстоятелства и места, за да възбуди в човека небогоугодни мисли и желания. Където и да живее християнинът, той не може да избегне вражеските изкушения. "Ту чрез злите помисли, пише светителят, ту чрез злите хора, свои слу­жители, врагът изкушава, безпокои, озлобява... И се случва, че тези, които преди са били наши приятели, да ни станат далечни, наши врагове. И дори нашите кръвни и еднокръвни роднини, като баща, майка, братя, сестри и другите ни сродници, ако живеят по мирски, ще започнат да ни гонят". Ако на дявола не се отдаде да изкуси хрис­тиянина чрез помисли или зли хора, тогава той отстъ­пва за известно време и оставя човека в покой, за да го нападне неочаквано. Така противникът на човешкото спасение се опитва да отвлича всеки пристъпващ към Христа от истинския път, "препъва го и му простира различни мрежи". И все пак, казва свети­тел Тихон, всички изкушения или скърби в живота на християнина, произлизащи от дявола, плътта или от прелестите на гре­ховния свят, не биват неочаквани и случайни, но стават по волята или допущението Божии. Както лекарят дава горчиви лекарства или изрязва някои членове от тялото, за да запази здравето на целия организъм, така и Гос­под, Премъдрият Лекар на душите, допуска скръбни за нас обстоятелства, за да запази душата ни за вечния живот. Но Бог не допуска душата, уповаваща се на Него, да бъде изкушавана без мярка, свръх нейните сили, т.е. не й дава да падне в такива изкушения и скърби, които да не би могла да понесе (1 Кор. 10: 13). На немощните Господ допуска леко из­кушение, а на духовно силните и мъжествените – по-те­жко. При това всяко изкушение се допуска по промислителното действие Божие за спа­сението на човека и служи за добра цел - "за посрамването на дявола и за увенчаване, и прославление на човека". Но ползата или вредата за душата от тези изкушения напълно ще зависи от самия човек, т.е. накъде ще склони свободната си воля: към озлобление или към тър­пеливо понасяне на скърби с призоваването на всесилната Божия помощ.

Как изкушенията носят полза и съдействат на човешкото спасение? Преди всичко, всяко възникващо изкушение поставя човека пред въпроса: как да постъпи, на коя страна да склони. Казано по друг начин: изкушението открива вътрешното състояние на душата и сърцето на човека. И в това отношение св. Тихон сравнява изпитанието с лекарство, влизащо в устата. Макар и лекарството да причинява неприятно усещане, то помага на организ­ма да се освободи от зловредните сокове и с това съдейства за оздравяването на човека. "Така, пише светителят, при застигналото бедствие излизат злите помисли като вредни сокове, криещи се в сърцето и повреждащи душата, и така човек познава в какво е духовно немощен". Изкушението ни открива всичко тайно и скрито в нас. Без изкушения човек счита, че в него всичко е благополучно и е свободен от всичко греховно, но някакъв случай, например, обида, му показва, че в сърцето му се крие гняв или, узнавайки за благополучието на ближ­ния си, открива в себе си завист, а направеното добро предизвиква в него самомнение и тщеславие. Случилото се нещастие показва понякога, че човек не е свободен от ма­лодушие и ропот и в създалото се положение възлага по-голяма надежда на хората и на други средства, отколкото на Бога. Така "изкушението открива какво има в сърцето ни, а от това се вижда колко полезно е изкушението за познаване на вътрешното ни състояние". Изкушенията показват на човека какъв е, към какво има склонност, към добро или зло, от какво се ръководи в живота си – от плътс­ко начало или от духовно. Така човек постепенно познава своята немощ, грехове и пороци, за които по-рано не е знаел и не е подозирал, започва да се съкрушава за тях, с пока­яние и вяра и с Божия помощ да ги изкоренява и чрез това да се приближава към Бога.

Следователно, изкушенията, бедите и напастите се допускат от Бога за духовна полза на човека: за да може изоснови да се преобърне почвата в сърцето му, да се унищожат следите от греховното услаждане, да се изтръгнат дълбоко проникналите корени на греха, да го разположи към покаяние и доброта, към богоу­годен живот. И както "огънят изсушава влагата, мокротата и гнойната смрад, така огънят на изкушенията изсушава влагата на нечистотата, злостта, гордостта, високоумието, само­любието, славолюбието, сребролюбието и другите похоти, кои­то не са нищо друго пред Бога, освен гноен смрад и сквернота. И както в пещта се изпитва среброто и златото и става чисто, така в  пещта на изку­шенията човек се очиства от  злонравието".

Оттук и скърбите са действено средство за очистване сърцето на християнина. Те оживотворяват и възвисяват душата, сподобяват я още тук, на земята, да предвкусва началото на вечното блаженство. И ако на нас, по човешкото си разсъждение, някои  обстоя­телства ни се струват жестоки, то за душата те са благополучие и щастие. Така постепенно изкушенията и бедите привеждат човека към Бога, очистват го от греха, подобно на това, както огънят очиства златото от примесите. По свидетелството на светител Тихон, на Свещеното Писание и църковната история има много примери, когато грешници чрез житейски изпитания са се обръща­ли към истинско покаяние и изправяне.

Ако християнинът няма в живота си скърби, то по силата на греховността, присъща на всеки човек, той може всецяло да се прилепи с душата си към земята и да стигне до състоянието на духовна мъртвост и напълно да забрави за своето Небесно Отечество. А скърбите напомнят за непосто­янството на земното благополучие, отслабват действието на страс­тите, възвеждат ума на човека към небесните обители, "където няма напасти, беди, болести и въздишки", и с това съдействат за неговото спасение.

Освен това, скърбите и изкушенията определят вътрешното достойнство на благочестивата настроеност на християнина и мярката на неговото духовно съвършенство. Добрите дела, направени във времето на благополучие и безметежен живот, както и доброто разположение и добрите чувства, все още не съставляват истинска добродетел. Истинската добро­детел се открива в чистото и свободно възвисяване на духа над плътта, в твърдата решимост на волята, насочена към едното добро и свято и накрая - в постоянна съгласуваност на мислите и действията с нравствените закони, с Божествените закони. Но такава чистота, достойнство и постоянство в добродетелта е невъзможно да се дос­тигне без борба с изкушенията, т. е. добрите дела и добрата разположеност само тогава могат да станат неотменна страна в душата на християнина, когато преминат през горнилото на изпитанията.  

Допусканите по Божи промисъл изкушения учат също на трезвеност и бдителност. Първият човек Адам със своето непослушание и противене на Божията воля си навлякъл осъждането на Твореца и от тогава цялото чове­чество е подложено на различни видове скърби, лишения и болести. От тогава греховните склонности и страсти са основа, първопричина на всички видове изкушения. По думите на светител Тихон, често става така, че човек не е виновен в това, в каквото го обвиняват, но е виновен пред Бога за други неща. Пред Бога няма нито един безгрешен човек, следователно и изку­шенията не биват безцелни, защото всички бедствия идват от греховете и Божията правда изисква "грешникът да бъде наказан заради греховете си". Внимателният към духовния си живот християнин постепенно забелязва закономерност, при която скърбите и изпитанията са неизменно следствие от нарушаването на заповедите и това го подбужда да бъде внимателен във всичките си действия. Както по време на война хората пазят града си, казва светителят, така и християнинът, като усети вражеското нападение чрез злите помисли, скланящи го към грях, трябва с бдителност, страх Божи и с молитва да огради и затвори душевния си дом. А това означава, че изкушението, само по себе си, прави християнина бдителен, опитен и внимателен, винаги готов да противостои на вражеските нападения и да ги отхвърли.   

Също така, из­питанията съдействат за формиране на духовната разсъдителност на християнина, на неговата снизходителност към немощите на другите. Както вече казахме, врагът на човешкия род най-често от всичко изкушава и съблазнява човека чрез други хора. Така, например, юдеите по дяволско научение гонили и разпнали Христос, нечестивите управници подлагали на страшни мъчения последователите Христови, за да ги отвърнат от вярата. Причината за това светител Тихон вижда не толкова във взаимните не­доразумения между хората, колкото във вътрешното им противене на истината. Почти винаги нерадивите и невнима­телни към духовния си живот християни, пише светителят, преследват благочес­тивите, защото светия им живот изобличава техните зли дела и беззакония. Богоугодният живот на верните посрамва нечестивите, работещи на плътта и дявола и както светлината е нетърпима за болните очи, така и добродетелта е нетърпима за нечестието. Ето защо невнимателните към своята душа, се намират под влиянието на злия дух, отначало се дразнят на поведението на ревностните християни, а след това ги укоряват и злословят по техен адрес и накрая започват да ги преследват и да им досаждат.

Но с тези действия срещу Христовите пос­ледователи, дяволът, без да знае това,  вместо вреда им принася голяма полза, защото чрез изкушенията истинският християнин познава своите немощи, смирява се и придобива опитност в борбата с лукавия враг, научава се да разпознава неговите зли хитрини, а вижда също и, че хората понякога стават оръдия и изпъл­нители на неговите коварни замисли. Придобивайки по такъв начин духовна разсъдителност, вярващият се старае, от една страна, повече от всичко да обръща внима­ние на своите недостатъци, да се труди над тяхното изкореняване, а от друга - да прощава на ближните си, да бъде снизходителен към немо­щите им и по причина на скърбите да вижда не в тях, а в Божия Промисъл, устройването на пътя на човешкото спасение.

Всичко казано дотук показва, че пътят на скърбите е този тесен, трънлив път, по който трябва да върви всеки християнин, защото "няма друг път към вечния жи­вот, освен тесния, прискръбния и кръстен път". Със скърбите християнинът се уподобява на своя Боже­ствен Учител. "Който иска да върви след Мене, говори Господ, - да отхвърли себе си, да вземе кръста си и да Ме последва" (Мк. 8: 34). Като обосновава мисълта си с думите на премъдрия Иисус, син Сирахов: "Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушение " (Сир. 2: 1), св. Тихон учи, че който иска да живее без скърби, такъв слиза от тесния път и тръгва по пространния, водещ в пагуба, изключвайки себе си от числото на истинските християни.

Всички изкушения в живота на християнина, скърби и изпитания не са нищо друго, освен проявление на Божията любов и милосърдие към падналия човек. "Бог и тогава ни благотвори, казва светителят, когато ни наказва, за да ни изправи, бие ни, за да ни поми­лва, съкрушава ни, за да ни изцели, опечалява ни, за да ни развесели. Всичко това прави, за да ни направи добри".

А който не понася житейски изпитания в живота си, такъв, казва светителят, е лишен от Божията милост и любов. По подобен начин, по който бащата оставя сина си да живее по своя воля, с което свидетелства, че го е отхвърлил от себе си, така и Господ, когато оставя човека без наказание, чрез това му показва, че го лишава от Своята милост и за такъв друго не остава, освен да търпи вечния гняв Божи. Който греши и не носи наказание в този временен живот, такъв е най-нещастният човек, защото Божията правда изисква грешникът да бъде наказан за греховете си. А щом е необходимо грешникът непременно да бъде наказан, то за него е най-добре да претърпи всички лишения в земния си живот, отколкото в бъдещия век да се мъчи безкрайно. "Бог тук наказва, пише св. Тихон, и утешава, а там няма утешение. Тук наказанието е леко, бащинско, а там – жестоко, тук кратковременно, а та­м - вечно. И сто години да се изтърпи тук всяко страдание е нищо в сравнение на вечното. Да чуем евангелския богаташ, който по цял ден се веселил тука, как вика: "Отче Аврааме, помилвай ме" -вика, но безполезно и ще вика вечно". Следователно, ако чо­век не се прилепя към земната суета и със синовна покор­ност търси волята Божия и намира в Бога утешение и подкрепа, такъв с Божия помощ непременно ще се сподоби да получи вечно спасение. И обратно, човекът, който няма в сърцето си Бога, по време на скърби или изку­шение изпада в малодушие, ропот, униние и даже от­чаяние. В този случай е виновно не изпитанието, винаги очистващо и укрепващо душата, но раболепната привързаност на човека към земното, нравствената разслабеност на волята му, станала неспособна нито да се борби, нито да търпи, както и забравянето за блажената вечност, в сравнение с която всички сегашни страдания не са нищо (Рим. 8: 18). Скръбта носи полза за човека само, ако човек я приема или с разкаяние за греха, или с горещо желание за усъвършенстване, или със съзерцание на бъдещото блаженство.

Изпитанията в живота на християнина са тясно свързани с добродетелта търпение. От една страна, тази доб­родетел се ражда от християнското понасяне на скърби, а от друга - без нея скърбите губят напълно своя смисъл и значение, т.е. те не могат да принесат  полза и да съдействат за спасението на човека. Само този, който до края на живота си търпеливо понася скърбите си, ще бъде спасен (ср. Мат. 10: 22). Именно в търпението, по уче­нието на светителя Тихон, се състои християнския подвиг. И ако в обичайната битка побеждава този, който гони неприяте­ля и го поразява, в духовната борба е обратното: в нея побеждава този, който, гонен - търпи, обиждан - не отмъщава, злословен - благославя, както учи апос­тол Павел: "Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро" (Рим. 12: 21).

"Това е християнската побе­да – казва св. Тихон, - злото да бъде победено с добро".

Като характеризира добродетелта търпение и нейната необходи­мост по време на житейските изпитания и изкушения на хрис­тиянина, светителят гледа на нея като на "пристанище на бедстващите, източник на мир и твърдост, придобивка и хранилище на добродетелите, венец на благочестието, знак на вярата, истинска причина за радост, плод на смире­ние, покой на съвестта, герб християнски, знаме на Христовите войни, печат на Божиите избранници, път към вечния живо­т, стълба към небето, предтеча на вечната слава, победа над враговете, язва на дявола и неговите ангели, поругание на света, тържество над самите себе си". Търпението е добродетел, която при всяко страдание възлага цялото си упование на Божията воля и Неговия свят Промисъл. То, по израза на светителя, е подобно на котва, хвърлена в дълбината на Божието милосърдие.

Като понася търпеливо всички скръбни обстоятелства, християнинът с това свидетелства за своята любов към Божия Син, Който заради спасението на човека дошъл в света, пострадал и претърпял неимоверни мъчения. И в благодарност за това човек не може нищо друго да Му принесе, освен взаимната си любов, "която в нищо друго не се познава така, както в търпението заради любимия" – пише св. Тихон.

Освен това, търпението е крайно необходимо в усилията на хрис­тиянина да запази душата си чиста от всичко греховно. Злото не е присъщо на човешкото битие и в природата няма та­кива причини, които непреодолимо да заставят човека да върши зло. Но посредством свободната си воля, която с­лед грехопадението на нашите прародители, станала по-склон­на към злото, отколкото към доброто, злото се възприема със сърцето на човека и се вкоренява в него. Поради това, за да бъде изгонено от сърцето, трябва да бъдат мобилизирани всички сили на душата и да бъдат направ­лявани само към извършване на добро. А това, на свой ред, ще очиства душата, ще я укрепва в борбата с изку­шенията и ще я насочва по спасителния път. В тази духовна борба търпението дава сили на подвизаващия се да понася различни изпитания от физически и нрав­ствен характер, да укрепва твърдостта и силата на волята му. Потвърждение на това намираме в житията на светите мъченици.  

Християнинът трябва винаги да бъде готов да търпи заради своето спасение скърби и изкушения и постоянно да утвърждава себе си в упование на Господа и надежда на Неговата всесилна помощ.

Християнското търпение дава възможност човек да запази вътрешния си мир даже в най-тежките обсто­ятелства на живота си. Макар и да изпитва изкушения и беди, той  приема всичко, като от Божията ръка и поради това не враждува с никой и не се обижда, но на всички прощава. Благодарение на това в душата му постоянно се запазват мирът и спокойствието, което е свойствено само "за Христовия любител, който по по­добие на кораб стои в тихо пристанище и нито от вятър, нито от буря, нито от вълни се бои" – пише св. Тихон.

Напълно различна е картината, когато чо­век проявява нетърпение в скърбите и изкушенията: пе­чал овладява сърцето му, разслабва душата му и потиска всичко Божествено. Оказвайки се в такова бедствено състояние, християнинът вече става неспособен нито към мо­литва, нито към четене на свещените книги – средствата за духовно лечение, както и към всякакви богоугодни дела. И ако човек не се смири пред Божия промисъл, но продължава да роптае, тогава скръбта и печалът, смутили сърцето му, отнемайки всякакво здраво разсъждение, правят душата като обезумяла. Всичко това става, защото човек се лишава от благодатна помощ: "Бог, Който налага кръста, пише св. Тихон, - Той и помага на човека да го носи, но помага само на пожелаващите и покоряващите се, а от роптаещите отстъпва и така тежестта им става сугуба /т.е. се удвоява, б.а./". Прекомерната скръб и ропот свидетелстват за духовното неразумие и привързаност на християнина към зем­но благополучие до степен на забравяне на небесното, което, на свой ред, помрачава сърцето и го прави опустошено, а животът – лишен от смисъл. Всичко това, пише светителят, "води към това, че мнозина предават сами себе си смърт и така се лишават от временния и от веч­ния живот". Светител Тихон увещава малодушните християни да се смиряват при скръбни обстоя­телства в живота си и да принуж­дават себе си към търпеливото им понасяне. Защото човек със свои сили не може да промени тази или онази създала се ситуация, проявявайки нетърпение, но я усложнява и, в края на краищата, загубва небесната си награда.  Търпеливото, смирено, спокойно понасяне на изпитанията води към това, че те за кратко време загубват остротата си и престават да безпокоят душата. Докато ропотът не само, че не намалява времето за уталожването на нещата, но и предизвиква още по-голямо смущение в душата и чрез това още повече увеличава силата на изпитанието.

Не е трудно да се забележи, че добродетелта търпение не се ог­раничава в благотворното си влияние на един отделен човек, но се разпространява върху семейството и об­ществото в цяло. Нито един човек не е свободен от немощи, но тези немощи най-много се забелязват в семейството. Заради това търпението и снизходителността към немощите на другия следва преди всичко да придобият съпрузите. Само в този случай в семейството могат да се запазят мирът и съгласието.  

Какво съдейства на християнина за придобиването на търпение? Преди всичко трябва да отбележим, че истинското хрис­тиянско търпение се ражда от вярата. Без вяра човек полага смисъла на своя живот в увеселения и приятно прекарване на времето. Но когато този порядък на живот се наруши от различни неуспехи и скърбни обстоятелства, такъв човек изпада в смущение, недо­волство и ропот. Вярата "в сърцето живееща, пише св. Тихон, укротява това смущение и го усмирява, представяйки му, че всичко се случва по Божи Промисъл". Вярата убеждава в това, че всички скърби са временни и след тях ще последва вечна радост, докато нетърпението оскърбява Божията благост.

Немаловажно средство, укрепващо християни­на в търпеливото понасяне на скръбните обстоятелства е надеждата на Бога, от Когото християнинът по вре­ме на скърби "очакват или избавление, или облекчение". Но най-важна за формирането и усъвършенстването на търпението е любовта. Който обича ближния си, той не отмъщава за обидата, но ве­ликодушно понася и даже се моли за обидиля го, съжа­лява за него като за паднал под влиянието на дявола. Отмъщението и възмездието за зло е плод не на любовта, но на ненавистта.

Когато на християнина се наложи да понесе скръб, причинявана от страна на ближ­ния, той трябва да подбуди себе си към търпение с размисъл за това, че е виновен пред Бога заради греховете от младостта си, но Господ дълго търпи и не го наказва, като очаква  покаянието му. От този размисъл в него ще се появи снизхо­дителност и търпеливо благоразумие по отношение на немощите на ближните си.

Към търпение християнинът може да привикне себе си, размисляйки за Божията любов към чо­вешкия род и примера на Христа Спасителя, претърпял всевъзможни мъчения заради спасението на човека. Бремето на житейския кръст в много може да се облекчи, ако страдащият обърне погледа си към Началника на вярата, Който, страдайки, ни е оставил образ, за да може Неговите ученици и последователи да вървят по този път без да униват и да отслабват в скръбни дни – пише св. Тихон.

Християнинът може да укрепва себе си в търпение, спомняйки си всевъзможните мъчения на светите мъченици. Тях ги приковавали на кръст, хвърляли ги на разкъсване от зверове, опалвали, горили, живи заравяли в земята, хвърляли в кипяща смола или олово, драли кожата им, раздробявали костите им, рязали членовете от тялото им, но светите страстотерпци с Божия помощ мъжествено понасяли всичко и с това привеждали езичниците към Христа и ги вдъхновявали за подвиг заради истинската вяра.

И сега има хора, които се намират в болести и скръб­ни обстоятелства и изпитват големи страдания и даже често нямат човек, който да се погрижи за тях. И ако християнинът търпеливо понесе страданията заради Господа, той ще се сподоби във вечния живот със същата награда като светите мъченици.

За формирането на добродетелта търпе­ние в християнина голяма полза имат и размислите за вечните мъки и блажен­ството на праведниците. Светителят учи, че християнинът трябва да слезе с ума си в ада и да си представи положението на душите, осъдени на мъчения. Тогава, казва той, всеки ще стигне до извода, че е по-добре тук да претърпи наказание от Божията ръка, заради което в бъ­дещия живот ще има вечно утешение в Неговото Царство. И ако християнинът тук, във временния живот, отхвърля изпитанията, изпратени от Бога, то след смъртта му ще го постигне вечния гняв и мъчения, които не може да из­бегне неизправеният и ненаказан грешник. От дру­га страна, християнинът се утешава и укрепва в търпе­нието с размисъл за блажената участ на светиите. Ако се запознаем с житията на всички Божии угодници, то, по думите на светия отец, никой от тях не е бил свободен от скърби и изкушения, защото няма друг път към Небето, освен тесния и трънлив. Всички светии с голямо търпение, ра­дост и благодарност възприемали като от Божията ръка всички превратности в живота, за което се сподобили с вечна блажена радост.

Скръбните обстоятелства, възприемани с търпение и самоукорение, пише св. Тихон, помагат за формирането в християните на богоподобни свойства, от които най-ценни са упованието на Бога, смирението, съпроводено от преданост на Божията воля и послушанието. Всички добродетели се очистват посредством търпението, възвисяват се и постепенно се превръщат в един благодатен поток, влечащ душата на християнина във веч­ните сфери на Божествения живот. Следователно, търпе­нието е неотменимо условие за духовния живот на християнина и без него е невъзможно усъвършенстването и спасението на душата.

17 март 2013 г., Неделя Сиропустна

ЗА ЧОВЕКА

Част 1

В миналата лекция говорихме за ангелския свят, за неговото сътворение, природа и състояние. Днес ще разгледаме темата за Човека – за неговото сътворение, природа и състояние. Но тъй като темата е пространна, ще я разделим на части.

Темата „Човек” св. Иоан Дамаскин разглежда във 2-ра книга на Точно изложение на Православната вяра.

Защо е било необходимо създаването на човека? Когато св. Отци разглеждат темата за сътворението, те обръщат внимание на двата факта. Първият – сътворението на духовната същност - духовния свят, към който принадлежат и ангелските чинове. Това е разумната, невидимата за сетивата ни, природа. Тази същност Бог създава подобна на Себе Си. Тя се постига само с ума – което я прави родствена на Бога.   

Вторият факт – сътворяването на чувствената същност – на материалния, телесния, свят. Това е сетивната, видимата за нас, природа. Тази същност Бог създава във всички отношения далечна от Себе Си. Тя се постига само със сетивата – което я прави неродствена Богу.  

Затова, както казва св. Григорий Богослов, е трябвало по волята на Твореца да стане смесване на двете същности, което да свидетелства за висшата мъдрост и щедрости в отношенията на двете природи. Необходима била някаква връзка между видимата и невидимата природа. Такава Бог сътворил със собствените си ръце от видимата и невидимата природа, както пише св. Йоан Дамаскин в Точно изложение.., по Свой образ и подобие и го нарекъл човек.  От земята, т.е. от видимата природа, Той създал тялото на човека.

Тяло, казва св. Иоан Дамаскин, се нарича това, което има три измерения: дължина, ширина и дълбочина. Всяко тяло се състои от 4 стихии. Телата на животните се състоят от 4 влаги. Четирите стихии са земя – суха и хладна, вода – хладна и влажна, въздух – влажен и топъл, огън – топъл и сух. По същия начин са и четирите влаги, съответстващи на четирите стихии – черна жлъчка, която съответства на земята, тъй като е суха и хладна; слуз, съответстваща на водата, тъй като е хладна и влажна; флегматическа влага или кръв, съответстваща на въздуха, тъй като е влажна и топла; жълта жлъчка, съответстваща на огъня, тъй като е топла и суха. Плодовете се образуват от стихиите, а соковете им – от плодовете. Телата на животните са съставени от течности, на които се разлагат и свършват в тях, тъй както всичко сложно се разлага на своите съставни части.

От невидимата природа Бог създал душата: разумната и мислещата същност на човека, в която фактически е заложено безсмъртието на човека. Нея Бог дал на човека от Своето дихание. Не случайно в Писанието се казва: „Вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” /Бит. 2:7/. Именно живата душа /разумна, свободна и безсмъртна/ е Божията частица в човека. Тя е образът Божии в човека. Тя е онази умопостигаема същност, с която Бог е одарил човека, за да може да се уподоби Нему. Бог е безсмъртен, Той е абсолютен разум и абсолютна свобода, затова и всяка родствена с Него умопостигаема същност е безсмъртна, разумна и свободна. И именно от свободната воля зависи Богоуподобяването – постигането на добродетелите, доколкото това е възможно за човека.  

Душата е жива същност, проста и безтелесна, невидима, по своята природа, за телесните очи, безсмъртна, одарена с разум и ум. Тя няма определена фигура, но действа с помощта на органическото тяло и му дава живот, растеж, чувство и сила за раждане. Умът принадлежи на душата, не като нещо различно от нея, но като най-чистата част от нея. Това, което са очите за тялото – казва св. Иоан Дамаскин, това е умът в душата. А самата душа е свободно същество, което притежава способността да желае и да действа. Тя е достъпна за изменения и по-точно: изменения от страна на волята, тъй като това е свойствено на тварното същество. Всичко това душата е получила по благодатта на своя Създател, от която е получила и своето битие, и определената си природа, както казва св. Максим Изповедник.

В акта на сътворението на човека, както говори св. Иоан Дамаскин, няма разделни моменти. Нито първо е създадена душата, а после тялото, нито обратното. От двете природи Бог едновременно извайва човека. Това е много важен момент не само да се разбере, но и добре да се осмисли, защото по същия начин става зачатието на всеки човек. Тогава двамата родители стават сътворци на Бога и творят от себе си нов живот от живота, който Бог им е дал. И сътворения от тях нов живот, ако и да е от тях, не е техен, но Божий. И от първия си миг той носи в себе си не само своята телесна, материална, природа, но и разумната си, душевна, същност. Всяко зачатие, всеки плод от самото си начало, носи в себе си едновременно двете природи: телесната и духовната. Затова всеки аборт, независимо доколко е развит зародишът, е умъртвяване на двете природи: на плът, която сама по себе си, един ден ще умре, но дотогава може да изпълни предназначението си – да бъде вместилище на душата и заедно с нея да достигне своето богоуподобяване; и на душа, призвана към богоподобие. Убитата младенческа плът, като пръст, в пръста се връща. Но душата, зачената като умоподобна същност, не изчезва, защо носи в себе си безсмъртие. Независимо от това, на колко време е плодът – дали е на часове или на седмици. Всеки премахнат плод, оперативно или с медикаменти /контрацептиви/, е прекъсване на възможността новият живот да достигне до своето съвършенство в богоуподобяването.  

Бог сътворил човека непорочен, праведен, обичащ доброто, свободен от печал и грижи, украсен с всяка добродетел, изобилстващ с всички блага, като някакъв втори свят – малък в големия, – като нов ангел, покланящ се на Бога. Сътворен от смесването на двете природи, човек станал съзерцател на видимото творение, прониквал в тайните на мисленото творение, царствал над всичко, що е на земята, подчинен на Царя на царете. Бог сътворил човека като среда между величието и нищожеството, между земното и небесното, между временното и безсмъртното, между видимото и умопостигаемото. Сътворил го в едно и също време духом и телом: духом по благодат, телом – по плът – като предупреждение за гордостта. Духом – за да остане неизменен и да прославя своя Благодетел, телом– за да страда и като страда да помни кой е и, като падне в гордост, да се вразумява. Сътворил го е като живо същество, което е насочено тук, в настоящия живот, и което се преселва в друго място, т.е. в бъдещия век. Сътворил го е по силата на свойствения му стремеж към Бога, да се превръща в бог по причастност към божественото озарение, но непреминаващ в божествена същност. Създал го е по природа безгрешен и по воля свободен. Безгрешен – не защото е невъзприемчив към греха, защото само Божеството е недостъпно за греха, – но защото възможността за грях да се съдържа не в неговата природа, а в неговата свободна воля. А това означава, че, при съдействието на божествената благодат, човек има възможността да пребивава и преуспява в доброто. Както и обратното - по силата на своята свобода и при Божие допущение, да остави доброто и да се окаже в зло. И това е така, защото онова, което се прави по принуда, не е добродетел.

За това, че човек има общо и с неодушевенитe неща, и с безсловесните същества, и с одарените с разум.

Човек има нещо общо с неодушевените същества, причастен е към живота на неразумните и обладава мисленето на разумните. С неодушевените човек има сходство в това, че притежава тяло и се състои от четирите стихии. С растенията -в същото и, както и в способността да се храни, да расте, да произвежда семе и да ражда. С неразумните – във всичко казано дотук и в добавката, че има влечения, т.е. достъпен е за гнева и желанията, и в това, че е надарен със сетива и способност за движения по вътрешни подбуди.  

Сетивата, както е известно, са пет: зрение, слух, обоняние, вкус, осезание. А произволното движение се състои в преминаването от място на място, в движението на цялото тяло, в произвеждането на звуци и в дишането, защото в наша власт е да го правим или не.

С безтелесните и духовни същества човек става съпричастен посредством разума. Човек може да разсъждава, да съставя понятия и съждения за всяко нещо, да се стреми към добродетелите и да обича това, което съставлява върхът на всички добродетели – благочестието. И точно по тази причина човекът е малък свят.

В тази връзка следва да отбележим, че само на тялото са свойствени разделението, изтечението и изменението. Изменението се състои в промяна на качествата, т.е. в нагряване, охлаждане и други подобни. Изтечението се състои в изтощение, защото на изтощение подлежат и сухото, и влажното, и дишането и се нуждаят от възпълване. От тук и произлизат естествените чувства, като: глад или жажда. Разделението се състои в отделяне на едната течност от другата, както и в разединяването на форма и материя.

На душата са свойствени благочестие и мислене. Но както за душата, така и за тялото са свойствени добродетелите, защото те се отнасят до душата, а тялото служи на потребностите на душата. Душата има свои сили – едни са разумни, други –неразумни. Но разумните господстват над неразумните. От своя страна неразумните сили биват два вида: едните от тях са непослушни на разума и не му се подчиняват. Това е силата на живота, наричана още сила на кръвообръщението, силата на произвеждане на семето или силата на раждането, силата на растежа, наричана още сила на храненето, като видове на тази сила са силите на израстването и силата на образуване на тялото. Всички тези сили се управляват не от разума, а от природата. Силата на растежа, на храненето и раждането се нарича растителна сила, а силата на кръвообращението – жизнена. Тези сили не зависят от волята и от нашите желания.

Послушните и покоряващи се на разума сили на душата са гневът и желанието. Затова и неразумната част от душата се нарича страдателна и пожелателна. Трябва да отбележим, че произволното движение принадлежи на тази част от душата, която се подчинява на разума.  

 За удоволствията и неудоволствията, за страха, за гнева, за въображението, за сетивата, за мисленето, за паметта и за вътрешния глас и произносимото слово

Известно е, че едни неща са добри, други - лоши. Очакваното благо произвежда желание. А вече наличното благо е удоволствие. По същия начин очакваното зло произвежда страх, а наличното –неудоволствие. При това благото може да бъде както действително, така и мнимо. Същото се отнася и за злото.

Едни от удоволствията са душевни, характерни само за душата: това са заниманията с наука или съзерцанието, например. Това са удоволствията на ума. А удоволствията на тялото засягат сетивата. В тях обаче участват и душата, и тялото – като храненето, например. Удоволствия само за тялото няма. В същото време едни от удоволствията са истински, а други –лъжливи.

Между телесните удоволствия има естествени и необходими, които запазват живота ни: като храна, облекло. Има обаче и удоволствия естествени, но не непременно необходими, каквото е съвокуплението, съгласно природата и законите. Въпреки че продължават рода, може да се живее без тях.

Има обаче удоволствия, които нито са естествени, нито са необходими. Сред тях са пиянството, чревоугодието, сладострастието. Те не само, че не запазват живота, но по-скоро му вредят.

Човекът, който живее по Божията воля търси необходимите и естествени удоволствия. Естествените, но не непременно необходими, удоволствия оставя на втори план и им се отдава в подходящо време, в приличие и в допустима степен. Останалите удоволствия следва да се избягват.

Св. Иоан Дамаскин казва: Прекрасни са онези удоволствия, които не ни опечаляват, не предизвикват разкаяние, не ни вредят с нищо, не надхвърлят допустимите мерки, не ни отвличат за дълго от сериозните ни дела и не ни заробват.

Свойствени за човека са 4 вида неудоволствия: мъка или скръб, тъга, завист, състрадание. Мъката е неудоволствие, което произвежда загуба на гласа. Тъгата е неудоволствие, което стеснява сърцето. Завистта е неудоволствие, което бива изпитвано по повод чужди блага. А състраданието е неудоволствие, изпитвано по повод чужди нещастия.

Страхът също бива шест вида: нерешителност, срамежливост, срам, ужас, изумление, безпокойство. Нерешителността е страх пред бъдещи действия. Срамежливостта е страх пред очаквано порицание – това е прекрасно чувство. Срамът е страх от извършено вече позорно деяние и това чувство не е безнадеждно по отношение спасението на човека. Ужасът е страх от голямо явление. Изумлението е страх от необичайно явление. Безпокойството е страх от неуспех или несполука в някакво дело.

Гневът е кипене на кръвта около сърцето, произхождащо от закипяване на жлъчката. Затова от гръцки наименованието на гнева се нарича още жлъчка. Понякога гневът се съединява с желанието за мъст. Тогава, бъдейки обидени или пък считайки се за обидени, ние се гневим и в този случай в нас се образува смесено чувство между влечението и гнева.

Има три вида гняв: раздразнение, злоба и отмъстителност. Раздразнението е начеващия и надигащия се гняв. Злобата е продължителен гняв, наречен още злопаметство – гняв задържан в паметта. Отмъстителността е гняв, очакващ случай за отмъщение.  

Гневът служи на разума и се явява защитник на желанията. Когато желаем да извършим нещо и някой ни пречи,  ние му се гневим, като подложени на несправедливост. И това е така, защото за разума на човека, пазещ своето естествено право, такова препятствие, очевидно, трябва да бъде признато като достойно за негодуване.

Въображението е сила на неразумната душа, действаща при посредничеството на органите на сетивата и чувствата и поради това също се причислява към сетивността или чувствеността. Въображаемо и възприемано от сетивата е онова, което подлежи на въображение и на сетивност. Например, зрението е самата способност да се вижда, а видимо е всичко, което подлежи на зрение, като камъка или друго подобно. Възприятието е впечатление, произведено в неразумната душа от някакъв сетивен /чувствен/ предмет. Към въображението се отнася и мечтата. Тя е впечатление, произхождащо в неразумните части на душата без всякакъв чувствен предмет. Орган на въображението е предният дял на главния мозък.

Сетивото е сила на неразумната душа, възприемаща веществените предмети или разпознаваща ги. Органите на сетивата са нашите членове, чрез които усещаме или чувстваме. Сетивни или чувствени предмети са тези, които подлежат на възприятие чрез сетивата. А сетивно същество е всяко живо, което има сетива. Сетивата са пет, както и пет са органите на сетивата.

Първото сетиво е зрението. За органи и оръдия на зрението служат излизащите от мозъка нерви и очи. Със зрението най-напред се възприемат цветовете, като едновременно с това зрението разпознава и определената форма на тялото, неговата големина, фигура, мястото, където се намира, взаимното разстояние и броя на телата, както и движението, покоят, грапавостта и гладкостта, равността и неравността, остротата и тъпотата и, накрая, съставът на тялото, определяйки дали е водно или  земно, т.е. влажно или сухо.

Второто чувство е слухът, с помощта на който се възприемат звуците и шумовете: тяхната височина, низина, плавност, неравност, сила. За орган на слуха служат нежните нерви на главния мозък и ушите със свойственото им устройство. Само при човека и при маймуните ушите са неподвижни.

Третото сетиво е обонянието. То действа чрез ноздрите, които изпращат мириса към главния мозък - до краищата на предните му дялове. С обонянието се усещат и възприемат изпаренията. Най-основните видове мирис са благовонието и зловонието, както и средният между тях, т.е. нито благовонен, нито зловонен. Благовонието бива, когато влажните части на тялото са напълно съзрели; средният мирис, когато са съзрели наполовина, а ако съзряването е по-малко или съвсем не са съзрели – тогава е налице зловоние.

Четвъртото чувство е вкусът, с който се усещат и възприемат различните вкусове. За органи на вкуса служат езикът, особено краят на езика, и горната част на устата, наречена небце. В тези органи се намират излизащите от главния мозък широко разгръщащи се нерви, които и предават на душата даденото възприятие или усещане. Вкусовите качества на вкусваните вещества са следните: сладост, горчивина, киселост, острота, лютивост, соленост, масленост, лепкавост.

Петото сетиво е осезанието, което е общо за всички живи същества. То действа при помощта на излизащите от главния мозък нерви, които се разпространяват по цялото тяло. Поради това чувството на осезание принадлежи на цялото тяло, без да изключва и другите органи на сетивата. С осезанието се възприемат топлото и хладното, мекото и твърдото, лепкавото и коравото, тежкото и лекото. Едновременно с осезанието и зрението се познава грапавото и гладкото, сухото и мокрото, дебелото и тънкото, горе и долу, като и мястото, и големината, ако тя е такава, че да може да бъде обхваната с едното съприкосновение, както и гъстото, и рядкото или шуплестото, също и равното, и кръглото, както и другите фигури, когато са с неголеми размери. Също с осезанието, с помощта на паметта и разсъдъка възприемаме приближаващото се тяло и броя на предметите, ако са с малки размери и могат лесно да се хванат. Впрочем, броят на предметите се възприема повече чрез зрението, отколкото чрез осезанието.

Трябва да отбележим, че всички органи на чувствата, с изключение на органа на осезание, са устроени от Твореца двойни, та при повреждане на единия потребността да бъде обслужвана от другия. Той е създал две очи, две уши, два носови отвора и два езика, доколкото при едни от животните са разделени: както при змията, например, а у други са съединени – както е и при човека. А сетивото на осезанието Той е предал на цялото тяло, освен на костите, жилите, ноктите, рогата, космите, връзките и някои други, подобни на тези части от тялото.

За сведение трябва също да отбележим, че зрението вижда по права линия, а обонянието и слухът действат навсякъде. А осезанието и вкусът познават предметите не по права линия, и не навсякъде, но само в случая, когато се приближат до предмета на тяхното познание.

Към мислителната способност на човека се отнасят съждението, одобрението, стремежът към действие, както и пасивността. В частност, към тази деятелност принадлежат възприятията на умопостигаемото, добродетелите, знанието, правилата на изкуствата, размишлението преди да се направи нещо, свободният избор. Тази способност действа в съновиденията, предвещавайки бъдещето. За орган на мисленето служат средните гънки на главния мозък и намиращия се в него дух на живота.

Способността да се помни е причината и хранилището на паметта и спомените. Паметта е представата за нещо, която е останала в душата от някакво чувствено възприятие и/или реализирана мисъл. С две думи: паметта е запазване на възприятия и мисли. Същото е и споменът. Чувствените предмети душата възприема или усеща чрез  органите на сетивата и тогава възниква представа. А мислените предмети душата постига с ума си – и тогава се образува понятие. Когато душата запази отпечатък от представите и мислите си, тогава казваме, че тя помни.

Възприятието на мислените предмети става не по друг начин, освен чрез научаване или чрез вродена представа, защото чрез сетивността такова възприятие не може да се получи. Чувствените предмети биват запомняни сами по себе си, а, мислените, обратно, пазим ги в паметта си, едва когато сме узнали за тях /изучили сме ги/. Но в нас няма памет за същността на тези неща.

Спомен се нарича възстановяването на загубената под влияние на забравата памет. Забравата вече е загуба на паметта.

Въображението, възприемайки чрез осезанията веществените предмети, предава получените впечатления на мислителната или разсъдъчната способност. А мисленето, като ги приеме и ги обсъди, ги предава на способността на паметта.

За орган на способността да се помни служи задният дял на главния мозък – наречен още малък мозък – и намиращия се в него дух на живота.

Разумната част на душата се разделя на вътрешно и външно слово. Вътрешното слово, или т.нар. вътрешен глас, е движение на душата, ставащо в ума без каквото и да било изразяване в говор. Поради това често пъти ние мълчейки, мислено произнасяме в себе си цели речи или разсъждаваме на сън. Предимно, заради този вид слово, ние сме словесни или разумни, защото и немите по рождение или загубилите способността си за говор вследствие болест са не по-малко разумни същества. Външното слово има своето действително съществуване в речта, в говора и в различните езици. Казано по друг начин: това е слово, произнасяно с устата и езика и оттук се нарича произносимо или външно. Именно по отношение на външното слово ние се наричаме словесни.

За днес ще спрем дотук, като накрая обобщим:

Човекът, за когото се говори в Книга Битие, 2 глава, 7-ми стих /от Бит. 1:26—27/ е двусъставен: тяло, състоящо се от четирите елемента: земя, вода, въздух и огън, и душа - дихание, вдъхнато от Божествения дух. Именно с диханието Бог одарява човека с нетленна божествена природа. С него Бог дал на човека царстващ разум, пазен и обслужван от сетивата. Природният Логос е законът, по който живял първият човек. Родството на човека с Логоса е посредством разума, а със света посредством тялото. Телесният човек обаче е смъртен по тяло, но безсмъртен по своя разум. Първият човек бил прекрасен по отношение на тялото и душата: неговото тяло възниква от най-чистата част на земята, като свещен храм за разумната душа. Човекът е образ на Логоса /на Словото/. В акта на именуване на човека Бог привежда в действие разумната природа на човека, вложения в него навик и проверява неговата способност. Първият човек получавал кристално ясни впечатления и затова, нарекъл с най-точни имена проявяващите се свойства на предметите.

Беседата е изнесена на 19.12.2010 г.

ЗА ЧОВЕКА

Част II

Продължаваме темата за човека, като ще припомним в обобщен вид казаното до сега:

Човекът, за когото се говори в Книга Битие, 2 глава, 7-ми стих /от Бит. 1:26—27/ е двусъставен: тяло, състоящо се от четирите елемента: земя, вода, въздух и огън, и душа - дихание, вдъхнато от Божествения дух. Именно с диханието Бог одарява човека с нетленна божествена природа. С него Бог дал на човека царстващ разум, пазен и обслужван от сетивата. Природният Логос е законът, по който живял първият човек. Родството на човека с Логоса е посредством разума, а със света посредством тялото. Телесният човек обаче е смъртен по тяло, но безсмъртен по своя разум. Първият човек бил прекрасен по отношение на тялото и душата: неговото тяло възниква от най-чистата част на земята, като свещен храм за разумната душа. Човекът е образ на Логоса /на Словото/. В акта на именуване на човека Бог привежда в действие разумната природа на човека, вложения в него навик и проверява неговата способност. Първият човек получавал кристално ясни впечатления и затова нарекъл с най-точни имена проявяващите се свойства на предметите. Човека Бог сътворил по Свой образ и подобие, надарил го с разум, с безсмъртие и свободна воля. Разумът, природата му и волята му не познавали греха – всичко това било предпоставка за вечното му блажено общение с Бога в Логоса.

Както и цялото творение Божие, човекът бил създаден съвършен. Не случайно в гл. 7-ма,29 стих на Еклесиаст се казва: "Намерих, че Бог направил човека прав" , т. е. човек с всички сили и способности на своето естество напълно съответствал на това предназначение, което му било предопределено от Твореца. В същото време, бъдейки създаден от Бога, човек не е някаква постояна величина – той е призван към съвършенство: "Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5: 48).  Макар и да бил създаден човекът съвършен, от това още не следва, че първоначалното състояние на човека да е съвпадало с неговото крайно предназначение. По думите на св. Иоан Дамаскин "човешката природа била създадена обожаваща се" (Точно изложение, 2 кн., 12 гл.), т. е. устремена към единение с Бога. Сътвореният човек не бил статична "чиста природа", но в същото време и не бил обожен човек.

Как в такъв случай да разбираме думата "съвършен"? В какво се състояло съвършенството на човешката природа, щом човек още не съответствал на това предназначение, за което бил създаден и щом още не бил достигнал целта на своето битие? Изначалното съвършенство на човека се състояло в това, че човек с всичките си сили и способности напълно отговарял на това предназначение, за което бил създаден. В него нямало никакви признаци на противене на доброто. Повече от всичко съвършенството на неговата природа се изразявало в способността му да се приобщава с Бога, да участва в Божествения живот. По учението на Източните отци, благодатта не е външно допълнение към човешкото естество, тя е вкоренена от самия акт на сътворение в човешката природа. И поради това природата и благодатта в православното богословие не се противопоставят, а се предполагат една друга. Благодатта, или, ако говорим с езика на Библията: "диханието на живота", изначално е присъствала в човека и му е съобщавала способността към по-нататъшно усвояване на обожаващата енергия. И по душа, и по тяло човек пребивавал в благодатно състояние. Всичките му сили, и разум, и воля, и сърцето се намирали на висока степен на съвършенство, която е несъизмерима със състоянието на тези способности след падението. Блажени Августин, като сравнява познавателните способности на човека до и след грехопадението, казва, че те се съотнасят помежду си така, както скоростта на полета на птиците се отнася до скоростта на придвижването на костенурката.

Самият начин на познание на човека на заобикалящия го свят по съществен начин се различавал от този, който имаме сега. Ето как известният богослов-догматик Лоски описва познавателния процес на първосъздадения човек: "Човекът от вътрешността си познава живите същества, прониква в тайната им, повелява на тяхното богатство". Езикът на човека съответствал на този начин на познание. "Тогава езикът  - продължава Лоски - съвпадал със самата същност на нещата и този невъзвратимо загубен райски език се придобива отново не от търсачите на окултизма, а само от онези милостиви сърца, за които говори преп. Исак Сирин, - тези сърца, които пламенеят от любов към целия тварен свят: птиците, зверовете, към всички твари".

Волята на човека се характеризирала с нравствена свобода. Нравствената свобода обаче трябва да различаваме от произвола. Нравствената свобода на първосъздадения човек означава не само неговата свобода от наличие на греховни разположения, но също и притежание на положителна добра насоченост на волята. Човек обичал доброто и се стремял към него, непознавайки вътрешните колебания между доброто и злото. Отношенита на човека с Бога до грехопадението са отношения на всецялостно и радостно послушание, в основата на което стои любовта на човека към своя Създател. Сърцето на човека не познавало порочни движения, чувства и не се вълнувало от действието на страстите. Тялото на човека представлявало само по себе си съвършено и послушно оръдие на духа. То било свободно от болест, немощ и разрушителното въздействие на външните стихии. Устроението на човешкото естество било строго иерархично: тялото пребивавало в послушание на душата, душата - на духа, а духът бил всецяло обърнат към Бога.

Както казахме, обаче, съвършенството на първосъздадения човек не било пълнота на духовно-нравственото съвършенство. На човека предстояло да се развива и да се усъвършенства по пътя на собствената си деятелност. В богоподобната и безгрешна природа на него само му била дарувана способността за постепено и нескончаемо съвършенство. С други думи, човекът бил сътворен обожаващ се, способен за възприемане на все по-голяма благодат - факт, който сам по себе си предполага съработничество, синергия на Бога и човека. Доколкото достигането от човека на целта на своето битие зависи не само от неговите собствени усилия, но и от Божествената благодат, човек изначално се нуждае от Божественото съдействие, или промисъл, та богоподобните дадености в неговата природа да могат да се разкрият. Ето в какво конкретно се състоял Божият промисъл за първите хора:

1.Преди всичко, както се казва в Библията (Бит. 2: 15), " Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина". Човекът изначално бил отделен от околния свят и поставен в Едемската градина. Какво все пак е Едемската градина или раят? Съществуват различни разбирания на това, какво е рай. Някой го разбират като сетивно-телесен образ. Други считат, че раят е преди всичко състояние на душата, т. е. разбират го спиритически. Св. Иоан Дамаскин в "Точно изложение...", кн. 2 обединява двете разбирания по този начин: "Някои си представят рая сетивен, а други -духовен. Аз си мисля, обаче, че както човекът бил създаден от материална и духовна природа, тъй и свещеният му храм е бил хем сетивен, хем духовен, с двояка същност, и присъствайки телом във вече описаното от нас божествено и прекрасно място, с душата си Адам е пребивавал в още по-висш и чудесен кът, гдето жилището му е бил обитаващият там Бог, подслонил го като дивна стряха, облякъл го в благодат, та да може да се наслаждава на най-сладкия плод – съзерцаването Му, подобно на ангелите, да се храни с това съзерцаване, както от дървото на живота”.

А в гл. 11 на 2-ра книга св. Иоан Дамаскин описва рая така: „ Щом Бог реши да създаде човека по свой образ и подобие от видима и невидима природа като владелец и господар на земята и всичко, що бе върху нея, направи за него нещо като царски дворец, за да живее там блажено и в пълно щастие. Именно това е божественият рай, устроен от Божиите ръце в Едем, люлка на веселие и изобилна радост. Нали Едем значи наслада. Разположен на изток – над земята, обгърнат от благовонен и ослепително чист и прозрачен въздух, отрупан с вечноцъфтящи растения, облян от светлина, излъчващ благоухания, несравним с никоя сетивна представа за прелест и красота, той наистина е Божие място, достойно за създадения по образ Божи, гдето не пребивава нито едно безсловесно същество, а едничък човекът – творението на божествените ръце”.   

Освен, че Бог създал рая и поместил там човека, Той насадил в рая всякакви дървета, приятни на вид и даващи добри плодове за храна. По такъв начин райската  растителност служила на човека за удовлетворяване на неговите потребности от храна, както и за естетическите му потребности. Всичко това е описано в книга Битие 2 гл., ст. 8-9.

2. За укрепване на душевните и телесните сили Бог заповядал на Адам да обработва и да пази рая (Бит. 2: 15). Това е заповедта за труд.
3. В Битие гл.2, ст. 19 се казва, че Бог привел при Адам всички животни и гледал как Адам ще ги нарече. Това действие имало своя цел: развитие на самосъзнанието и мислителните способности, дар слово, а също имало за цел да утвърди в човека съзнанието за царското му предимство над всички земни същества. По тълкуванието на някои св. отци, това било и съучастието на човека в творческата дейност на Бога. Създавайки животните, Бог предоставя на човека, Своето най-съвършено творение, да им даде имена, като завършек на тяхното сътворяване.
4. На човека Бог дарувал едно особено дърво – дървото на живота, което Той посадил насред Едема (Бит. 2: 9). В пространия Катихизис (гл. 1) се казва, че "хранейки се с неговите плодове /на дървото на живота/, човек и тялом би бил без болести и безсмъртен". Светото Писание конкретно не казва що за дърво било това, но то по тайнствен начин давало живот на човека. Посредством вкусването на плодовете от това дърво се осъществявала пълнотата на общението на човека с Бога, с други думи: осъществявало се причастие с Божествения живот. По тълкуванието на отците на Църквата, например, св. Иустин Мъченик, св. Григорий Ниски и др., райското дърво на живота било предобраз на тайнството Евхаристия. „Дървото на живота дарява живот и е годно за ядене само за безсмъртните и достойните” – казва св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение...”. А в края на11-та глава заключва така: дървото на живота може да бъде прието и за божествена мисъл, вплетена в сетивните неща, както и за насочване на ума на човека чрез тези сетивни неща към техния Родоначалник, Творец и Причина.    
5. Забрана за вкусване от дървото за познаване на добро и зло (Бит. 2: 17) - заповед за пост и послушание. Тази заповед била необходима за укрепване волята и нравственото развитие на човека. Било необходимо човекът да се утвърди в съзнателно подчинение на Божията воля, без което неговото усъвършенстване би било невъзможно. Тази заповед имала целта на изпитание на нравствената свобода с цел решителното й утвърждаване в доброто. Що за дърво е дървото на познание на добро и зло? На този въпрос св. Иоан Дамаскин отговаря така: „Дървото за познаване на добро и зло трябва да разбираме като материална и доставяща удоволствие храна, която макар и приятна, накрая вкарва в общение със злото”.

И в християнската, и в юдейската екзегеза се подчертава, че това дърво не притежавало нищо магическо и е наречено така не защото имало особена сила да съобщава знания за добро и зло, а защото, через отношението към това дърво, първите хора опитно узнали различието между добро и зло, което е нарушение на Божията воля. Със забраната за вкусване от дървото на познанието Бог предупреждава първите хора за смъртта, която ще постигне човека в случай, че той наруши заповедта на послушанието. Тази заповед някои отци на Църквата /бл.Августин, св. Иоан Златоуст и др./ наричат пръв завет между Бога и човека, пръв съюз, където Бог и човек приемат върху себе си някои взаимни задължения. А бл. Теодорит, като говори за дървото на познанието в „Тълкувание на Книга Битие” отбелязва, че "това е обикновено растение, а е наречено така само защото е послужило като оръдие за познание на греха".

6. Към Божията грижа за първосъздадения човек следва да отнесем и непосредственото общение с Бога, с което човек бил удостоен в рая. В Битие 3 гл., 8 ст. се казва, че вече след падението Адам и Ева чули гласа на Господа Бога, ходещ из рая. От тук е уместно да заключим, че и до грехопадението Бог нееднократно се явявал и удостоявал първите хора със Своето общение, което било необходимо за тях. По този повод е уместно да припомним и следните думи на Бога към човека: „От всяко дърво в градината ще ядеш”, което, според св. Иоан Дамаскин означава: „чрез творенията се възвиси към Мене – Твореца – и сред тях избери Мене”.

Логично е да си зададем въпроса: бил ли е Адам до грехопадението безсмъртен?

В Премъдрост Соломонова гл.1, ст.13  се казва, че човек не е бил създаден смъртен и че Бог не е сътворил смъртта: "Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите". А във 2-ра гл., ст. 23 се допълва: "Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие". С други думи, човек не е бил необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен, но в зависимост от насочеността на своята свободна воля е способен и за едното, и за другото. Целта на човешкия живот се състояла в това: от състоянието на възможност да не умре да се възвиси до състоянието на невъзможност да умре. Казано по друг начин: смъртността за човека била не безусловна, а зависела от насочеността на неговата свободна воля. Това обстоятелство има твърде важни догматически и антропологически последствия. Смъртта, небъдейки сътворена от Бога, не е свойство на човешката природа, и, следователно, за човека тя е неестествена. Картагенският събор в своето 109 правило постановил: "Ако някой каже, че Адам, първосъздаденият човек, е сътворен смъртен, така че, даже и да не беше съгрешил, щеше да умре с тялото си, не като наказание за нещо, а по необходимост на естеството, да бъде анатема". Блажени Августин ("За Божия град", кн. 13, гл. 15) поучава така: "Както е известно, нас, християните, държащи истински апостолската вяря, телесната смърт ни постига не по закона на природата, защото Бог не е сътворил за човека смърт, но тя е следствие от греха".  На друго място той казва, че "човек не би умрял, ако не съгреши". Свт. Теофил Антиохийски в "Посланието си до Автолик", кн. 2, гл. 27 излага учението си за отношението на смъртността към човешката природа: "Той (т. е. човека) е сътворен по природа нито смъртен, нито безсмъртен. Защото, ако в начало Бог го беше сътворил  безсмъртен, то би го направил бог. Ако оборатто, бе го сътворил смъртен, то Сам би се оказал виновник за неговата смърт. И така, Бог го е сътворил способен и за едното, и за другото, та, ако човек се устреми към това, което води към безсмъртие, изпълнявайки  Божиите заповеди, то би получил от Него в награда за това безсмъртие и би станал бог. Ако се отклони към делата на смъртта, неподчинявайки се на Бога, то сам бил бил виновник да своята смърт, защото Бог е създал човека свободен и самовластен".

Различавал ли е Адам добро и зло до грехопадението?

Ако човекът не е различавал до грехопадението добро и зло, то по какъв начин би бил неотговорен подобно на животните и как грехът, като престъпване на Божията воля, не би могъл да му се вмени? До грехопадението човек се стремил към добро, без да се колебаел в избора си между добро и зло, но това не означава, че той е пребивавал в състоянието на блаженото младенческо незнание. Св. Иоан Златоуст в своето Тълкувание на книгата Битие пише така: "Разсъди за свободата на волята и преизобилната му мъдрост (на Адам) и не казвай, че той не е знаел какаво е добро и какво зло". Преподобният Макарий Египетски в "Духовни беседи" отбелязва: "Човекът бил владика на всичко, започвайки от небето и стигайки до ниското, умеел е да различава страстите, чужд бил на демоните, чист бил от греха или от порока, бил Божие подобие". Светите отци не считали, че човекът до грехопадението си не знаел какво е зло. Тогава защо казват, че човек го е познал посредством дървото на познанието на добро и зло? В еврейския текст на Библията е употребен глагол, който означава не теоретично познание, а опитно приобщаване. Действително, личен опит за влизане в злото първосъздаденият човек до грехопадението нямал. Но способността да различава това, което го приближава до Бога и това, което го отдалечава от Него, кое е угодно на Бога и какво не, тази способност до грехопадението Адам притежавал. Сам Бог научавал първите хора да различават добро и зло. В частност, преди сътворението на жената Господ казал: "Не е добре за човека да бъде сам". Тези думи представляват дълбоко определение на това, че самотата, самоизолацията, затвореността в самия себе си, липсата на общение е зло.

Предназначение на човека

Методологически в този въпрос могат да се откроят три аспекта: предназначение на човека по отношение на Бога, предназначение на човека по отношение на самия себе си и предназначение на човека по отношение на цялото останало творение.

За предназначениета на човека по отношение на Бога говори св. апостол Павел в Деяния на светите Апостоли, гл. 17, ст. 24-27: "Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него, Той, бидейки Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, като да се нуждае от нещо, но Сам дава на всички живот и дишане и всичко. Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас:".  Св. Иоан Златоуст коменитира този стих така: "Това означава, че Бог не само ни е дал дихание за живот и всичко необходимо, но и което е по-важно от всичко - открил ни е пътя към познание Нему, дарувал ни е това, чрез което можем да Го намерим и да Го достигнем". Затова  и предназначението на човека по отношение на Бога е познание на Бога, съединение с Бога, служение Нему. Като цяло предназначението на човека по отношение на Бога с малко се отличава от предназначението на безплътните духове по отношение на Бога.

Предназначението на човека по отношение на самия себе си се състои в това, че чрез разкриване на силите и способностите, чрез деятелен стремеж и приближаване към своя първообраз да достигне пълната, възможна за същество с край, мярка на богоподобие, т. е. най-близко единение с Бога, причастие с Божественото естество, а заедно с това и възможност за участие в Божественото блаженство. Практически предназначението на човека по отношение на Бога и по отношение към самия себе си в значителна степен съвпадат. Разликата е в акцентите.

Когато говорим за предназначението на човека по отношение на Бога, имаме предвид преди всичко целта на човешкия живот, изразяваща се в познание на Бога и в съединение с Него. А когато говорим за предназначението на човека по отношение на самия себе си, имаме предвид подвига на вярата, към който е призван човек, за да достигне тази цел. В Свещеното Писание се говори за целта на човешкия живот като за достигане съвършенство в Бога и като Негова прослава. Например, в Евангелието от Матей гл. 5, ст. 16 се казва: "Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец". И по-нататък в 48-ми стих: "Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец".

В други места на Св. Писание се говори за предназначението на човека по отношение на самия себе си като за възраствание в любовта, посредством която човек се съединява с Бога и придобива вечно блаженство. Например, в 1-вото послание на евангелист Иоан, гл.4, ст.16 се казва: "Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него", а в 1-во послание до Коринтяни, 2-ра гл., ст.9 св. ап. Павел  пише: "Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".  

Предназначение на човека по отношение на безличното творение. Божият замисъл за света включва спасението не само на човека, но и на цялото творение. Апостол Павел казва, че в края на времената " Бог ще бъде всичко във всички" (1 Кор. 15: 8). Целият тварен космос ще се приобщи към Божеството, а не само човек. Доколкото Бог е пълнота на живота, Той желае цялото творение да се приобщи към тази пълнота и да стане израз на Божествения живот, единение в любовта, която съставлява образ на битието на Бога. Приобщаването на тварната природа към живота на Божеството не може да бъде следствие от необходимостта, но се извършва като дело на личностната свобода. Единствената нетварна същност, обаче, която е способна да реализира своя живот като свобода е човекът. По тази причина Св. Писание и светоотеческото Предание виждат в човека посредник, способен да приведе целия създаден от Бога свят към осъществяване на неговата крайна цел. Не случайно се казва, че между това какъв е светът в момента и това, за какво е призван да бъде, стои човешката свобода; тя единствено може да преодолее разривът между съществуващия свят и целта на това съществувание. За това, че образът на битието на света, неговото състояние зависи от духовно-нравственото състояние на човека, ни говори Св. Писание: "... с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега" (Рим. 8: 19-22).

Ако античните автори наричали човека "микрокосмос", т.е.малък свят, то у отците на Църквата, например, св. Григорий Ниски, срещаме наименованието "микротеос" — малък бог, т.е. същество способно да управлява света, свободно да се определя по отношение на природната необходимост. Този св. отец нарича човека проводник на Божествените действия на всяка твар. Човек, по учението на св. отци, заема такова място във Вселената, че само чрез него целият веществен свят е способен да възприема и усвоява Божествената благодат. У св. Григорий Ниски четем: "За да може земното да се съпревъзнесе с Божественото и едната благодат равночестно да преминава по всички твари при разтварянето на долното естество с естеството надсветско...". По думите на преп. Максим Изповедник, "човек е призван да съедини в себе си природната, тварната, любов с нетварната природа. Чрез себе си човек съединява цялата съвкупност на тварния космос, чувственото и свръхчувственото". А Лоски за Божия замисъл за човека в неговото отношение към тварния свят казва така: "Нямайки нищо извън себе си, освен единия Бог, за човека нищо друго не оставало, освен напълно да отдаде себе си в порива на любовта и да му бъде връчена цялата Вселена, съединена в неговото човешко същество; тогава Сам Бог от Своя страна би отдал Себе Си на човека, който по този дар, т. е. по благодатта, би имал всичко това, което Бог има по природа и по такъв начин би се извършило Божението на човека и целия тварен свят".

Беседата е изнесена на 06.02. 2011 г.

ЗА АНГЕЛСКИЯ СВЯТ

Част 2

Последният път започнахме темата за ангелския свят, която днес ще припомним и довършим. Светът би бил твърде беден откъм съдържание, ако  в него съществуваше само това, което човек постига с външните си чувства. Самото съществувание в такъв свят, без минало и без бъдеще, където смъртта безцеремонно обгръща всяко творческо начинание, всеки жив стремеж към добро и щастие, би било трагическо противоречие.

Но човек е способен с разума и духовните си чувства значително да разшири понятието си за света и да види, че, освен физическият, има огромен духовен свят. Материализмът от края на 19 в. и средата на миналото столетие се присмиваше на самата възможност за други форми на живот, освен тези, които съществуват на земята. Бързият прогрес на науката през последните 50 години, обаче доказа другата теза. Вече е известно, че вселената, в която обитаваме, макар и огромна, не е безкрайна. Учените  разбраха, че материята не представлява сама по себе си твърда, неизменна и вечна същност, но е едно от проявленията на енергията. Енергията може да приема и други форми, абсолютно неприличащи на познатите ни атоми и молекули. Поради това зад пределите на видимия свят могат да съществуват други светове, абсолютно различни от нашия. Тези открития на науката, както и междупланетните полети са породили цяло движение в съвременната литература и киноиндустрия, в които се третира темата за срещата на хората със същества от други галактики и светове. Тук често внушенията се преплитат  с нездрава фантазия и носят полудемоничен характер.

За разлика от фантастиката и бръщолевенията на теософите и спиритистите, християнската религия има ясно и здраво учение за духовния свят. Християнската вяра учи, че, освен нашият физически свят, съществува огромен ангелски свят. Ангелите, подобно на хората, обладават разум, свободна воля и чувства, но те са безтелесни духове. И фактически човешкият свят е само капка в морето на разумното битие.

В предишната ни беседа разгледахме природата на ангелите, тяхната иерархия и служение, съгласно Св. Писание, разтълкувано от св. Йоан Дамаскин в труда му „Точно изложение на православната вяра”.  

За припомняне на темата ще приведем мислите на св. Григорий Богослов за сътворението на ангелите:

 “Тъй като за Божията благост не е било достатъчно да се занимава със съзерцание само на самото себе си, а желаела това благо да се разлива все повече и все по-нашироко, така, че числото на облагодетелстваните да бъде колкото може повече (защото това е свойствено за височайшата благост) – то Бог измисля преди всичко ангелските небесни сили: и тази мисъл станала дело, което е изпълнено от Словото и извършено от Духа… И понеже първите твари са Му били угодни, Той измисля другия свят, вещественият и видимият.”

Ангел означава “вестител.” С тази дума се определя и тяхното отношение към хората. Те са като наши старши братя. Възвестяват ни Божията воля и ни помагат в делото на спасението. Човечеството от времето на своето райско състояние е познавало очи в очи ангелския свят.

Човек трудно може да постигне живота на ангелите и светът, в който те живеят, тъй като той е абсолютно различен от нашия. Известно е, че ангелите служат на Бога, изпълняват Неговата промислителна воля и Го прославят. Те принадлежат към духовния свят и за нас са невидими. “Когато ангелите по Божия воля се явяват на достойни хора, те им се явяват не такива, каквито са сами по себе си, а в такъв преобразен вид, в какъвто хората могат да ги видят” – обяснява преп. Иоан Дамаскин.  

Ангелите превъзхождат човека по духовни сили, макар и да са ограничени в силата и знанията си. Само Бог е всемогъщ и всезнаещ. Като безплътни, ангелите много по-малко от хората са зависими от пространствата и местата и мигновено се появяват там, където е нужно да действат. Въпреки това, те не съществуват независимо от пространствата и местата. Св. Писание изобразява ангелите ту слизащи от небето на земята, ту възкачващи се от земята на небето. Ангелите са създадени безсмъртни, за което свидителства Писанието,  те не могат да умрат (Лук. 20:36). Само че тяхното безсмъртие не е безсмъртие самобитно и безусловно, а зависи, както и безсмъртието на човешките души, всецяло от волята и милостта Божия.

Ангелите, като духове без плът, във висша степен са способни на вътрешно развитие и техният ум е по-възвишен от човешкия ум. Но техните високи духовни качества имат своите граници. Писанието указва, че те не познават дълбините на Божието същество, познато само на Божия Дух (1 Кор. 2:11); не знаят бъдещето, познато само на единия Бог (Марк. 13:32). Не могат да постигнат напълно тайната на изкуплението, в която желат да проникнат (1 Петр. 1:12). Те даже не знаят всички помисли човешки (3 Цар. 8:39). Накрая, те не могат сами по себе си, без Божия воля, да творят чудеса.

Ангелският свят е представен в Светото Писание като необичайно голям. Когато пророк Даниил видял Бог Отец, пред него се открило, че “хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него” (Дан. 7:10). “Многобройно войнство небесно” възхвалявало пришествието на земята на Божия Син (Лук. 2:13).

Падналите ангели

Всички ангели са били сътворени от Бога добри. Но те, както и хората, са били надарени със свободна воля и са могли да избират между послушанието и противлението на Бога. Св. Иоан Дамаскин пише в Точно изложение на вярата, книга 4, глава 18, така: „Онзи сред ангелските сили, който възглавяше земния чин и охраняваше земята по Божия воля не бе зъл по природа и създаден за полезни дела, без Господ да му вдъхнал и грам порочност; той обаче не оправда светлината и честта, дарени му от Твореца, по собствена воля разруши единството с природата си и се обърна против нея, възгордя се, въстана срещу сътворилия го Бог и пръв отпадна от доброто в злото”. „Нали злото не е нищо друго- продължава светият, - освен липса на добро, както тъмнината е липса на светлина, а доколкото доброто е духовна светлина, злото е духовна тъма. Та светлината, създадена от Твореца добра ... по собствено желание се превърна в тъмнина”.  В този текст става дума за онази част от ангелите начело с Луцифер (Деница), злоупотребила със своята свободна воля и отпаднала от Бога, и образувала свое царство – ад. „По този начин – продължава св. Йоан Дамаскин, - макар да имат обща природа с ангелите, те станаха зли, след като доброволно отклониха сърцата си от доброто към злото”. Думите на Спасителя: “Видях сатаната да пада от небето като мълния” могат да се отнесат към онова далечно, доисторическо минало, когато в ангелския свят станал бунт против Бога. Това събитие е описано в Апокалипсиса с такива подробности: “И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях,. но не устояха, и за тях се не намери вече място на небето.  И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена - свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му „ (”драконът” – това е Деница, Ап. 12:7-9). На основание началните думи на това видение, където се говори, че драконът с опашката си “повлече третината от небесните звезди” (Апок. 12:4), някои от св. отци изказват мнение, че тогава Луцифер е откъснал  третата част от ангелския свят. След отпадането си от Бога, Луцифер започнал да бъде именуван “сатана” (което значи “противник”) и “дявол” (което значи “клеветник”), а неговите ангели – бесове или демони.

Ставайки зли, падналите ангели се стараят да увлекат хората на пътя на греха и с това да ги погубят. Не безинтересно е да обърнем внимание на факта, че самите паднали ангели се страхуват от своето тъмно царство, именувано ад или бездна и умолявали Спасителя да не ги праща там (Лук. 8:31). Спасителят нарича дявола “човекоубиец от начало”, имайки предвид онзи момент, когато той, приел вид на змия, прелъстил нашите прародители Адам и Ева, които нарушили Божията заповед и с това се лишили от безсмъртието си (Бит. 3:1-6). От тогава, получил възможността да влияе на мислите, чувствата и постъпките на хората. Дяволът и неговите бесове се стремят да хвърлят хората все по-дълбоко и по-дълбоко в рутината на греха, в който сами са затънали: “Който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава,” “който прави грях, роб е на греха” (1 Иоан 3:8, Иоан. 8:34). Присъствието на зли духове сред хората представлява за нас постоянна опасност. Заради това ап. Петър ни призовава: “Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (1 Пет. 5:8). Подобно предпазване изказва и ап. Павел: “облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:11-12). От тези думи на Св. Писание виждаме, че човешкият живот представлява постоянна напрегната война за неговата душа. Иска или не иска, но от момента на раждането си човек е въвлечен във войната между доброто и злото, между Бога и демоните. Тази война е започнала още до сътворението на света и ще продължи до деня на “Страшния съд.” Фактически на небето войната е завършена с пълно поражение на злото. Но полето на битката се е пренесло от небето в нашия долен свят и в сърцето на човека. В тази битка със злото, както виждаме, деятелно не помагат добрите ангели.

Тук е   моментът да споменем, че падналите ангели умеят ловко да се маскират под вида на ангели на светлината. От времето, когато апостол Павел написал посланието си до Коринтяни (2 Кор. 11:4) и чак до наши дни, в писанията на Църквата се привеждат случаи, когато падналите ангели действително са приемали на себе си различни образи – и не само като ангели на светлината, но даже и като светии, като Дева Мария и даже като самия Иисус Христос.

В Добротолюбието, 1 том, е приведена беседата на свети Иоан Касиан за бдителното различаване на духовете. Той разказва как един монах завършил живота си със самоубийство, а друг поискал да принесе в жертва собствения си син, като завършек на послушанието на древния патриарх Авраам (Бит. 22 гл). В двата случая причина за такова изкривено поведение на тези монаси се оказали демоните, които им се явили в образа на светъл ангел (Добротолюбие, т.1).

А Киево-Печерският Патерик разказва за случай, когато един млад монах на име Никита се поклонил на явилия му се светъл ангел. Този “ангел” наредил на Никита да не губи време за молитва, а всичките си усилия да насочи към изучаване на Свещеното Писание. Обещал на Никита да се моли вместо него. След като демонът, приел вид на ангел, започнал да се моли в килията му, в Никита се открил дар на ясновидец. Мълвата за новия “прозорливец” скоро се разнесла и голямо множество народ започнало да се стича при него за съвет и ръководство. Скоро обаче всичко станало ясно: забелязали нещо странно - Никита не искал и да чуе за Евангелието, а изучавал и цитирал само  книгите на Стария Завет. Накрая монасите разбрали, че Никита е изпаднал в бесовска прелест и изгонили демона с молитвите си. Като дошъл на себе си, Никита дълбоко се покаял и станал усърден монах, а с времето се удостоил с владишки сан и станал епископ Новгородски. Той бил добър пастир, отличавал се с духовна мъдрост и дар на чудотворец. Ние го знаем под името на светителя Никита Затворник.

Господ ни предупреждава: “Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?” (Мат. 7:15-16). А апостол Павел наставлява: А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра,  кротост, въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите. ” (Гал. 5:22-24).

Не е лесно да следваме в живота си тези думи на Иисуса Христа и на апостол Павел за различаване на истинските ангели от демоните, които се маскират под вида на ангели. Не е лесно, защото сме несъвършени, греховни, лекомислени и неосведомени. Причина за това е и многовековната опитност на злите духове, които враждуват и против Бога, и против хората. Както видяхме от горните разкази, даже хора, всецяло посветили се на Христа, не са застраховани от дяволската прелест и могат да бъдат излъгани.

Поради това, ако се случи пред нас да застане ангел или да видим някакво видение, трябва да бъдем крайно внимателни, за да не приемем падналия дух за ангел. Светите отци на Църквата, умъдрени от Светия Дух и от собствения си духовен опит, с любов убеждават всички винаги да се молят със смирение и да  не търсят никакви видения или странични усещания. В случай, че видим някого или нещо небичайно, трябва да бъдем крайно внимателни и да разкажем видяното на опитен духовен отец. Светите отци учат, че ако в нас е появи и най-малкото съмнение за  природата на явилия ни се дух, следва незабавно да прекратим всяко общение с него и да се обърнем към Бога с гореща молитва за защита. И ако този дух действително е пратен от небето и е добър ангел, той ще се зарадва на нашата предпазливост и бдителност. Ако някой проявава по-голям интерес по въпроса може да прочете в “Добротолюбието” и в творенията на светителя Игнатий Брянчанинов. Като сумираме наставленията на светите отци на Църквата на тази тема, ще разберем, че те радикално се отличават от това, което съветват авторите на съвременните популярни книги за ангелите.

Трябва да помним, че дяволът е професионален лъжец и клеветник, сеятел на смутове и раздори. Той и падналите с него духове с всички сили се старят да ни погубят и за целта използват не само внушение, но и много други хитрости. Поради това всички феноменални явления, предизвикващши в нас чувства на възторг или смущение, или страх напълно могат да бъдат резултат от техните козни против нас. Като възможен пример за това в съвременния ни живот можем да посочим така нареченото явление на другопланетяни и похищенията на хора от тях.

Злото е реална сила и е недостатъчно да се защитаваме от него с рецептите от съвремнните „умни” книги. Единствената ни защита от него е благочестивият живот, молитвата и причастието.

Бесовският род се изгонва с молитва и пост - казал ни е Господ в Евангелието.

Темата за падналите ангели изисква да я доразвием с темата за антихриста и неговото време.

Самата представка "анти" в гръцкия език има две значения: "против" и "вместо". По отношение на антихриста и двете значения са валидни, защото антихристът, съгласно църковното учение, е противник на Христа, а от друга страна, е този, който се опитва да постави себе си на мястото на Христа. В Св. Писание това наименование се употребява в двояк смисъл. В широкия смисъл с думата "антихрист" се означава всеки, който отхвърля Отец и Син (1 Иоан. 2: 22), "а всеки дух, който не изповядва Иисуса Христа, дошъл в плът, не е от Бога, но това е дух на антихриста..." (1 Иоан. 4: 3), то ест всеки, който отрича Богочовечеството и Богосиновството на Иисуса Христа, може да бъде наречен антихрист. В този смисъл вече  "са се появили много антихристи", както ни говори за това св. Иоан Богослов  (1 Иоан. 2:18). Но в строгия смисъл това наименование се употребява по отношение на определено лице, за което също говори ап. Иоан Богослов: "...чували сте, че ще дойде антихристът..." (1 Иоан. 2: 18).

Св. Иоан Дамаскин в Точно изложение на православната вяра книга 4, глава 26 пише: "Не трябва да забравяме, че предстои идването на антихриста. Всеки, който не изповядва въплощение на Сина Божи, отпреди вековете истински Бог и станал истински човек, без да пострада от туй като Бог, естествено може да бъде наречен антихрист. Но конкретният, личността Антихрист ще дойде със свършека на света.” Писанието учит за антихриста като за конкретна личност, Господ говори на иудеите "...ако друг дойде в свое име, него ще приемете" (Иоан. 5: 43). Апостол Павел нарича антихриста: "човек на греха, син на погибелта" (2 Сол. 2: 3).

По преданието, антихристът ще произлезе от иудейския народ  и ще бъде потомък на Дан, един от 12 сина на Иаков. Пророчеството на патриарх Иаков за Дан и неговите потомци звучи по следния начин: "Дан ще бъде змия на път, аспида на пътека, която ухапва крака на коня, тъй че ездачът му ще падне назад. На Твоята помощ се надявам, Господи!” (Бит. 49: 17-18). Не по-малко страшни думи за Дан има у пророк Иеремия: "От Дан ще се чуе пръхкане на конете му, от громкото цвилене на жребците му трепери цяла земя; ще дойдат и ще опустошат земята и всичко по нея, града и които живеят в него " (Иер. 8: 16).

В Откровението (гл. 7) се изреждат всичките запечатани от всичките колена Израилеви и сред тях Дановото коляно не се споменава, което също може да се разглежда като скрито указание на това, че от Дановото коляно ще произлезе антихристът.

Существува неправилно мнение, че антихристът ще бъде въплъщение на сатаната: подобно на това както Господ се е въплотил от Дева и сатаната в последните времена също ще се въплоти в човек. Това мнение Православната Църква не споделя. Св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на вярата”, книга 4, глава 26, пише: "Да не мислим, че сам дяволът, подобно на Господа, ще стане човек – пази, Боже! – а човек ще се роди от блудство и ще приеме действието на сатаната. Бог отнапред знае за неговия произвол и ще допусне дяволът да се всели в него". Думите на св. Иоан Дамаскин са абсолютно синхронни с учението на Св. Писания за антихриста: „тогава и ще се открие беззаконникът ... чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса"(2 Сол. 2: 9).

Името на антихриста е неизвестно, известно е само неговото число – "666". По обяснението на свщмч. Ириней Лионски, "името му е неизвестно защото е недостойно да бъде възвестено от Светия Дух" (Против ересите, кн. 5, гл. 30).

Събитието, непосредствено предваряващо пришествието на антихриста ще бъде отдръпването на оня, който го задържа сега (2 Сол. 2: 7). Тези думи изискват да се обърнем към гръцкия текст. В стих 6 се казва: "И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време". Думата "що" в синодалния превод съответства на гръцкото to katecou (ту катеку), което буквално значи "държащо или удържащо", в среден род. Очевидно е, че тук се има предвид не човешко лице, а някаква сила. В стих 7 се казва: "Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега (d ketecwu)". Тук е употребен мъжки род, което по-скоро указва на лице от мъжки род. Еднозначно тълкуване на тези думи на апостола няма, поради това  като "задържащ" може да бъде разбирана и някаква сила, политическа или религиозно-политическа и някой представител на тази сила.

По думите на св. Иоан Дамаскин (Точно изложение... кн. 4, гл. 26), антихристът ще бъде възпитан тайно, после внезапно ще се възпротиви на всичко, ще се превъзнесе и ще се възцари. Ще се бори против всички религии и "ще дойде в свое имя" (Иоан. 5: 43). Ап. Павел казва, че антихристът е "който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня.." (2 Сол. 2: 4), т.е. Бог и в христианско, и в езическо разбиране, и над всички предмети на религиозните чествания. Съгласно Апокалипсиса, характерна черта на антихриста ще буде богохулството: "Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства; даде му се и власт да воюва четирийсет и два месеца.  Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му, жилището Му и ония, които живеят на небето" (Откр. 13: 5-6). Антихристът ще си присвои Божествено достойнство и ще изисква  Божеско поклонение и служение: ще "седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог" (2 Сол. 2: 4). За кой точно храм става дума тук не може с точност да се каже. Едно е ясно по думите на св. Иоан Дамаскин, че не в нашия Божи храм ще седне, а в древния, в юдейския. Дали ще бъде възстановен по това време Иерусалимският (Соломоновият) храм или ще бъде някой друг, който тогава ще бъде най-известен – не знаем.

В борбата си против християнството и всичките си противници антихристът ще се ползва от следните средства. Ще му помагат лъжепророците, които "...ще произведат големи  знамения и чудеса..." (Мат. 24: 24). Явлението на антихриста "...по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса" (2 Сол. 2: 9).

Антихристът ще притежава огромна сила. Сатаната ще му даде "...силата си, и престола си, и голяма власт" (Откр. 13: 2). Каква власт и сила се има предвид? Сам сатаната така говори за своята власт, когато се опитва да изкуси и Самият Господ: "И рече Му (на Иисус) дяволът: Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам..." (Лук. 4: 6). Видимо, тук се има предвид религиозна сила в съчетание с политическа власт, доколкото, по-скоро, властта ще бъде еднолична, възможно царска, защото самата власт на сатаната по своето същество е  монархична власт.

Царуването на антихриста ще бъде световно: "...даде му се власт над всяко коляно, език и народ" (Откр. 13: 7). В Стария Завет предобраз на антихриста е могъщият всеизтребващ завоевател (Дан. гл. 7, 8, 11). Особено жестоко ще бъде гонението на християните. Антихристът ще издаде заповед, "...да бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ" (Откр. 13: 15). В Апокалипсиса, глава 11 се разказва за убийството на двама свидетели, които ще изобличават царството на антихриста. За християните тогава няма да бъде възможно да се ползват от граждански права: "И той ще направи, щото на всички - малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби - да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му" (Откр. 13, 16-17). Църквата в тези времена ще бъде принудена да се скрие в пустинята (Откр. гл. 12). Но адовите порти не ще я наддеделят (Мат. 16: 18) и принасянето на Евхаристийната жертва не ще се прекрати до Второто пришествие Христово (1 Кор. 11: 26). По думите на ап. Павел, особено силно ще бъде действието на антихриста върху погиващите, върху тези, който "...не са приели любовта на истината за свое спасение" (2 Сол. 2: 10).

Царуването на антихриста ще предизвика против себе си открито съпротивление. В Апокалипсиса се говори за двама свидетели, които ще пророчестват 1260 дена. По Преданието, единият е пророк Илия, а другият Енох или Моисей.

В борбата против антихриста на хората ще бъде оказвана Божествена помощ (например, повествуванието на Апокалипсиса за седемте ангела, които имат седем язви (Откр. гл. 15, 16)). Освен това, по Божи Промисъл заради избраните (тези, които са запазили вярата) ще се съкратят онези дни (Мат. 24: 22). Но да се победи сатанинската сила с чисто човешки средства е невъзможно: "И даде му се да воюва против светиите и да ги победи...." (Откр. 13: 7).

Съгласно пророчеството на Даниил, продължителността на царуването на антихриста (Дан. 7: 25) ще бъде три и половина години. Апокалипсисът говори за 42 месеца (Откр. 11: 2; 13: 5) или 1260 дни (Откр. 12: 6), което прави три и половина пророчески години. Старозаветните пророци са използвали в своите пророчества особена мярка на времето, така наречената пророческа година, която се състои точно от 360 дни. По такъв начин, продължителността на царуването на антихриста ще бъде три и половина години - толкова, колкото е продължителността на времето за земното служение на Господа Иисуса Христа.

Ще победи антихриста непосредствено Самият Господ Иисус Христос със Своето Второ пришествие: "...Господ Иисус ще ги  убие с дъха на устата Си и ще ги изтреби със Своето пришествие" (2 Сол. 2: 8). В Апокалипсисът е казано: "Звярът биде хванат, а с него заедно и лъжепророкът, който бе вършил личби пред него, та заблуди ония, които бяха приели белега на звяра и се кланяха на образа му: и двамата бидоха живи хвърлени в огненото езеро със запален жупел" (Откр. 19: 20).

И накрая нека отново се върнем на 4-та глава от творението на св. Иоан Дамаскин. Ето какво ни предупреждава той: „И да не забравяме, че каквото е смъртта за хората, това е падането на ангелите. Покаяние след него е невъзможно, както е непостижимо то за хората след смъртта”.

Беседата е изнесена на 31.10.2010 г.

Цикъл беседи ноември 2014 – май 2015 г

Основи на духовното обучение на вътрешния човек – практическо ръководство

1. За целта, началото и нейното следване

В цикъла от лекции, който започваме през тази учебна година, ще говорим за това как да обучим вътрешния си човек, за да можем докато сме тук на земята в обвивката на външния си човек, сиреч тялото, да се научим да живеем в Живота, Който е Христос. И така да осъществим в себе си крайната цел на съществуването на всеки човек – сливане с Христос или, казано на богословски език: да достигнем обожение. Ще се опираме на съветите и личния опит на светите отци на Църквата, като  св. Максим Изповедник, св. Пахомий Велики, св. Григорий Богослов, св. Димитрий Ростовски, св. Филарет Московски, както и на съвременните духовни старци Клеопа Илие, Паисий Светогорец, Йосиф Исихаст, Ефрем Аризонски. Ще се ръководим и от статията „Обожението като цел на човешкия живот” на нашия съвременник - архимандрит Георги Капсанис, проигумен на манастира "Св. Григорий", Света Гора –Атон, упокоил се в Господа през юни тази година.

По техните молитви, Господ да отвори сърцата и умовете ни, за да възприемем в пълнота и да приложим в собствения си живот, макар и частица от техния опит, който, както знаем, ги е отвел право в целта – Самия Христос, Когото сега гледат очи в очи така, както си е и се наслаждават на вечно блаженство с Него и в Него.

Досега във всичките ни беседи, акцентирахме на целта на християнския ни живот, която е Самият Христос. Когато се кръщаваме в Него, се пее: „Елици во Христа крестистеся”, когато се миропомазваме в Него, върху нас слиза Светият Дух и песента продължава така: „во Христа облекостеся”. В Христа се кръщаваме и в Него се обличаме - тогава Сам Бог ни облича със Себе Си чрез Светия Си Дух, чрез нетварната Си енергия, както казва св. Максим Изповедник. И точно в този момент ние сме обожени. Точно в този момент ние сме само и единствено Христови. И Той е всичко у нас. Ние сме Негови и Той е наш. Сляти сме с Него.

Тогава, при кръщението и миропомазанието, получаваме и своето ново име в Господа, а то е „християнин”. Това име е най-прекрасното, защото означава, че в този миг Господ ни избира за Себе Си и ни се самоподарява вече персонално, и както Сам казва: ни записва в книгата на Живота. От този миг в личностен план започва Христовото присъствие във всеки от нас. Вече не като възможност, каквато е бил за нас преди да се кръстим, но като съчетал се с нас, за да станем ние едно цяло с Него. Затова св. отци казват, че ако в този момент човек умре, веднага отива с душата си в рая, т.е. при Господа. Известно е, че румънският старец Клеопа Илие всички благославял с думите: „Да те глътне Раят!” Ако разшифроваме израза му, ще разберем, че старецът всъщност казвал: „Христос да обеме цялото ти същество, да се слее с вътрешния ти човек и докато си още тук на земята да Го носиш и усещаш в себе си така, че не ти да живееш, а Христос в теб.”   

За да ни „глътне Рая” обаче, нито за миг не бива да забравяме новото си име през целия си последващ след кръщението ни живот. Казахме, че новото персонално име на всеки кръстен е „християнин”. Тук ни се иска да вметнем нещо: правило ли ви е впечатление, че всички мъченици, когато ги питали за името им по време на разпитите, отговаряли така: името ми е християнин  - и едва след това добавяли: а по плът съм наречен еди как си.

Да се върнем на името „християнин”. То означава също: последовател на Христос. С други думи, ние, кръстените и миропомазаните, доброволно с акта на кръщението си сме приели, че през всичките дни на земното си съществуване ще живеем като последователи на Христа, като Негови ученици, като Негови деца, ще бъдем Негови подражатели. А това означава да осъществяваме в живота си Неговата воля, открита ни в благовестието на евангелското слово. За съжаление от горчивия си опит всички знаем, че колкото и да се стараем да бъде така, по своеволието си често пъти престъпваме Божествената воля. И грешим. Защо става така? По две причини: от нашия егоизъм и от нападенията на бесовете. Кога ни нападат бесовете? Веднага щом станем християни. Но тогава не могат нищо да ни сторят, защото в нас в пълнота обитава Христос. А как биха искали да ни разкъсат! Но не могат и само злобно кръжат и вият наоколо ни. Светостта Христова, която получаваме в себе си ги отблъсква от нас, огражда ни и ги държи на разстояние от нас. Ако във времето успеем да съхраним в себе си Христовият кръщенски дух непомрачен от желанията на личното ни его, никога не ще дадем възможност на който и да е бяс да се докосне до нас. Такава е частта на светиите: да си припомним, например, житието на преподобната наша майка Петка. За да съхрани Христовия дух в себе си и да Му даде простор, за да обеме цялото й същество, тя живее години наред в пустинята сама с Господа, живее в пост, плач и въздържание, непрестанна молитва, с един единствен умно-сърдечен зов към Христа: „Тебе търся, Женихо мой, Теб единствено жадувам”, както пише св. Патриарх Евтимий в житието й. На земята живее цял живот с копнеж по Христа и както всички сме се убедили от нетленните й мощи, Го придобива. Това не означава, че не е нападана от дявола, точно обратното, нападана е и то много жестоко, но без желания резултат за него. За нея резултатът от всяка битка е пълна победа и над дявола, и над собственото й его. Някой ще попита защо си позволяваме да говорим за его у една светица. За наша полза. Защото преди да стане светица и тя, като всеки човек, е имала своето его, своето „Аз”. Нейният подвиг-борба е борба най-напред със собственото й его, със собственото й „Аз” – това е пътят, по който са преминали и преминават всички светии. Ние също сме призвани, по-скоро сами сме се обещали, да водим такава борба. Защо е нужно това? За да може един ден не само името, но и същността ни да е християнска. Дали с времето се случва това с нас, проличава по делата ни и така се вижда кое над кое преобладава в нас: дали живеем за себе си и действаме от свое име и за своето себе или Христос преобладава в нас. Ако Христос е жив в нас, всяко нещо, което вършим, ще вършим в Негово име и за Негова слава, и ще се грижим за Неговото, а не за нашето. Себе си ще считаме за нищо, за най-недостойното сред недостойните и ще бъдем дълбоко благодарни, че Бог ни е посетил и ни е оказал милостта Си да ни нарече християни. И всякак ще се боим да не изгубим това благоволение и ще се стараем по силите си да го умножаваме в себе си.          

Такова е било душевното устроение на вътрешния човек у света Петка, такова е и при всички светии. С такова умно-сърдечно устроение Христовата светлина в човека става още по-ярка, до там, че чистотата зазвънтява дори в тялото на човека и още приживе то заблагоухава. Такъв пример има в житието на неотдавна чествания св. Аврамий Затворник, от което ще ви припомня едно изречение: „Докато го целуваше (племенницата му Мария, б.а.), усети необикновено благоухание, което излизаше от неговото чисто тяло, умъртвено за греха чрез много постнически подвизи”. А той повече от 20 години дори лицето си не бил мил. 

Казват, че одеският свети отец Кукша, като излизал от църква, покривал лицето си с булото, защото светело като слънце. И в наше време има такива хора. Спомняме си един незнаен за нас монах от Киево-Печерската лавра, който все ходеше с покрито лице. Някой каза, че лицето му излъчвало светлина и затова се покривал.

Да се върнем сега на стремежа към Христос – това е движещият мотив за християнина. Каквато е, образно казано, температурата и постоянството на този стремеж, такава е силата на търсенето на душата ни на Христос и нейното себеотдаване на Него. Този стремеж или порив, както го наричат някои от отците на Църквата, ако не храним и не отглеждаме в себе си, постепенно с времето става вял или замира (не дай Бог, може и да умре).

С какво да похранваме стремежа си към Христос? Както казва св. Димитрий Ростовски: с помненето, че се нуждаем от това да съединим цялото си същество с Господа Спасител и да Му дадем възможност да се всели в ума и в сърцето ни.

Как да го отглеждаме в себе си? С възпитаване на страх Божи, със слъзно покаяние, с умилни молитви и причастяване с Тялото и Кръвта Господни. А след причастието, за да запазим благодатта в себе си, опитните отци препоръчват като най-надеждно средство умната Иисусова молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”. 

В предишния цикъл (4-та беседа от миналата година) говорихме за трите християнски добродетели: вяра, надежда и любов. Сега ще говорим за вярата и надеждата като „оръжия” на християнина, с които подобно на Давид трябва да пребори мисления Голият, сиреч дявола, за да стигне до любовта, която е Христос.

За да бъде вярата наше оръжие трябва да имаме правилно познание за нея, така както ни е предадена от Самия Господ в евангелието, в апостолските послания, а от там в учението на Православната ни Църква, в Символа на вярата. Да държим в себе си това учение, да спазваме постановленията на Църквата и да не се увличаме и отклоняваме в разни чужди и богомерзки учения и духовни практики (каквито са много модерните напоследък йога, медитация, суеверия и т.н.)

Да вярваме в Живия Бог от цялата си душа. Той е Творец на небето и земята, и на всичко, което е на тях. Той е безначален и неизказан, непостижим. Подател на светлината, човеколюбив, велик и страшен, но и благ Господ. Да вярваме и в Неговия Единороден Син, Който е Негова премъдрост, сила и воля. Да вярваме и в Пресветия Негов Дух, Който оживотворява всичко. И чрез тази вяра да станем причастници на небесния живот!

За да бъде надеждата наше оръжие трябва да възпитаме в себе си увереността, че Бог  непрестанно се грижи за нашето спасение и ще ни дари обещаното блаженство.

Както казва светител Филарет Московски: „Християнската надежда се основава на това, че Господ Иисус Христос е наше упование, основание на нашата надежда (ср.1 Тим. 1:1). Затова напълно се уповавайте на донесената ви благодат в откровението Иисус Христово (ср. 1 Пет. 1:13)”.

Средствата за придобиването на спасителната надежда са молитвата, истинското учение за блаженството и действителното следване на това учение.

Да имаме мисълта, че сме грешни хора, но и че се уповаваме на благодатта и помощта на нашия Бог. И да не се боим от нищо, нито от дявола, че може да ни раздели от Него. Но да се борим, да се каем и да не униваме. Името на нашия Спасител Иисус Христос, Когото възлюбихме, е непобедима стена за нас. И отново да шептим Иисусовата молитва.  

Така Бог ще просвещава сърдечните ни очи, за да Го познаваме и да се очистваме. 

По въпроса за любовта ще подходим по малко нетрадиционен, но по нашему, запомнящ се начин. В трудовете на св. Димитрий Ростовски откриваме следния пасаж:

„Има ли на небето в избраниците (т.е. светиите) и в ангелите вяра и надежда? – пише той. В ангелите няма нито вяра, нито надежда, защото от времето, когато са се утвърдили в благодатта, те са видели Този, в Когото трябва да вярват и на Когото трябва да се надяват. Те винаги виждат лицето на Небесния Отец и в тях вече няма място нито за вяра, нито за надежда, защото вярата и надеждата имат за свой предмет невидимото. В Божиите избраници на небето също няма вяра и надежда, защото те виждат Този, в Когото са вярвали и имат Този, на Когото са се надявали. И в ангелите, и в избраниците има само една безсмъртна любов”.

Нашият стремеж е да придобием именно тази безсмъртна любов. Но преди това трябва да я отгледаме в себе си. Как? Като се утвърдим в благодатта.  

От тук изниква въпросът за правилната умно-сърдечна настроеност на християнина. Началото й всеки сам в себе си поставя с отговора на въпроса за предназначението на човешкия живот, за целта на земното си съществуване. Някои виждат смисъла в чадородието, други - в просперирането, трети - в богатството, четвърти - в развитието на интелекта чрез науката и изкуствата, пети - в нравственото усъвършенстване; както се казва: колкото хора, толкова цели. Християнинът обаче трябва да бъде напълно наясно, че не заради това Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Ако изброеното беше смисълът на живота на човека, Бог щеше да го сътвори малко по-съвършен от животните, дарявайки му само разум. Но не и по Свой образ и по Свое подобие. Тогава какво иска Бог от нас? Иска докато сме тук на земята да се научим да живеем с Него, за да може, когато преминем отвъд, действително да живеем с Него. С две думи: иска да се приготвим, да станем способни, т.е. годни за вечния живот и за възприемане на онова блаженство, което Той е обещал на избраните Си.  

 „Ако човек заеме правилната позиция по този въпрос - пише архимандрит Георги Капсанис в статията си за обожението на човека, - ако осъзнае истинското си предназначение, тогава той е в състояние да посрещне адекватно обикновените ежедневни дела в своя живот, като взаимоотношенията му с ближните, неговото образование, професия, брак, раждане и отглеждане на деца. Но ако той не заеме правилната позиция по този основен проблем, той ще претърпи неуспех и в другите цели на своя живот.”

Сега отново максимално ясно ще се опитаме да формулираме целта на земното ни съществуване: обожение, единение с Христос.  

Как да я достигнем? Като се приучаваме да живеем според евангелието. Да се научим да търсим Бога и единение с Него, да общуваме с Него, да се „храним” от Него, да се стремим към Него, да не можем без Него. Той да стане центъра на нашето вътрешно същество, на нашия ум, на нашето сърце и да се проявява във външния ни човек чрез  нашите действия.

Такова духовно устроение привлича нашият Спасител в нас. Така ние разтваряме вратите и Го пускаме в себе си, така ограничаваме егото си и даваме простор на Христос в нас. Тогава и Христовият дух ще расте в нас, а нашето себе все повече ще се смалява. И ако някой приживе достигне състоянието на несъществуване на себето в себе си (това е делът на смирените), в такъв ще се изпълнят апостолските думи: не аз живея, но Христос живее в мен.   

Едва когато вътрешният ни човек стане способен да вмести Христос в себе си, ние ставаме годни за жители на небесното Царство, на Рая, в Бога, с Бога. А когато вътрешният ни човек вмести Христос в себе си, тогава действително Раят го поглъща (това трябва да е усещането ни след причастие). Тогава в нас вече няма място за нищо друго и за никой друг: нито за тленни наслади, нито за тъмни страсти, нито за техния родител – Божият противник дявола, пък даже и за най-близките ни.  В моментите на причастие човек става бог по благодат, защото се приобщава със Самия Христос. Друг е въпросът за задържането на благодатта в себе си – за това ще говорим по-нататък. Но единствено с постоянстване в благодатта приживе християнинът може да достигне крайната цел на своя живот – обожението, т.е. вечно единение с Христа.  Достижимо ли е то за човека? Да, напълно. Защо? Заради Богочовека.        

В предишните лекции говорихме за причината за обожението на човека - въчовечаването на Бога. Сега накратко ще припомним: Бог става човек, за да стане човекът бог. Т.е. човек не би достигнал обожение, ако Бог не бе се въплътил. Да си припомним и какво е обожение: пълно единение с Бога. Именно то става възможно и достижимо за човека с въплъщението на Бог Слово.

„Ако целта на човешкия живот бе просто да ставаме нравствено по-добри, то нямаше да е необходимо идването на Христос в света – пише архимандрит Георги Капсанис. Нямаше да е необходимо да се повдига въпросът за Божието домостроителство, за Боговъплъщението, за кръста, смъртта и Възкресението на Господа - всичко, в което ние християните вярваме, че е станало чрез Христос - тъй като човешката раса можеше да бъде научена да се усъвършенства нравствено от пророците, философите, праведниците и учителите”.

Тези мисли на архимандрита ни спомнят за срещата на Христос със самарянката на кладенеца. Говорейки на нея, Той и на нас казва от страниците на евангелието, че притежава жива вода, от която, който, като пие никога не ожаднява. Щом чува за нея, самарянката започва настойчиво да иска от нея: дай ми Господине. Ето така и ние, подобно на самарянката, ако търсим и искаме живата вода-Христос, ще Го получим като нея. А че тя е получила от живата вода, сами се убедихме при едно от поклоненията ни. В атонския манастир Дохиар се съхранява нетленната й благоуханна глава, на която и ние, по милост Божия, се поклонихме.

Всички знаем, че живата вода е иносказателен образ на живота. В творенията на светите отци четем, че Бог е Живот. Затова Който пребивава в Бога е жив. Във всеки християнин е положен зародишът на вечния живот, на живата вода – Христос. В земните си дни и години от нас зависи до каква степен ще развием този зародиш, т. е. до каква степен ще станем годни за живот в и с Бога. Както и обратното, да пази Бог, ами, ако от небрежност или от нещо друго го задушим и го убием – за това трябва много да внимаваме в себе си, заради себе си. Защото, който се отвърне от Бога, всъщност се отвръща от Живота, пуска в себе си смъртта и умира духовно. Тук е моментът да си припомним, че физическата и духовната смърт са резултат от непослушанието на нашите прародители Адам и Ева.

„Знаем, че Адам и Ева бяха прелъстени от дявола – пише архимандрит Георги Капсанис - и пожелаха да станат богове, не в съдействие с Бога, т.е. не със смирение, послушание и любов, но разчитайки на собствените си сили, на собствената си воля, егоистично и самостоятелно. Затова казваме, че същността на грехопадението е егоизмът. Така осиновявайки егоизма и себеутвърждаването, те отделиха себе си от Бога и вместо достигане на обожение, постигнаха точно обратното: духовна смърт”.

Същата участ очаква всеки носещ името християнин, но не покаял се за греховете си. Защото след кръщението само чрез покаянието можем да си върнем единението с Бога. Защо Бог приема покаянието ни и ни очиства? Заради човешката природа на Богочовека. Защото Той постави човешката природа на престола в лоното на Света Троица. И вече нищо не може да раздели човешката природа от Бога. Заради това, без значение колко сме грешни и колко сме се отдалечили от Бога, ако в покаяние искаме да се съединим с Него отново, можем да го направим. Можем да се съединим с Него и да станем богове по благодат.

Задавали ли сте си въпроса кое е първото човешко същество, постигнало обожение? Това е Света Богородица. Вярно е, че Нейното единение с Бога е уникално и неповторимо (определено от Нейното място в делото на нашето спасение) и че никой човек повече няма да има такъв начин на съединяване с Бога. Но и това е вярно, че всеки човек, подобно на Нея, има свободна воля. И както казва св. Николай Кавасила, ако Дева Мария не бе предоставила свободната Си воля на Бога, заедно със своето послушание, ако Тя не бе отговорила с "да" на Бога, то Боговъплъщението нямаше да бъде възможно, защото в противен случай Бог би насилил свободата, която Сам Той е дал на човека. Бог не би могъл да се въплъти, ако не съществуваше такава чиста, всесвята неопетнена душа като Богородица, която предостави изцяло своята свобода, воля, цялото си същество на Бога, за да Го доведе до себе си и до нас.

Ето това е примерът на Света Богородица за нас, християните. Да се постараем и нашата душа, вътрешният ни човек да заприлича на Светата Дева.

Ние дължим много на Св. Богородица, затова Църквата Й отдава голямо поклонение и чест. Ще повторим думите на св. Григорий Палама, който казва, че Богородица заема второ място след Света Троица, че Тя е бог пряко след Бога, граница между тварното и нетварното.

"Първа от спасените", така Я нарича св. Никодим Светогорец, като споменава, че дори ангелските чинове са озарени от светлината, възприета от Богородица. Именно затова Църквата Я възпява като "Честнейшую херувим и славнейшую без сравнения серафим".

Като проследим житията на светиите от първите векове до сега, виждаме последиците на Боговъплъщението: осветени и обожени мъже и жени. За този дял сме призвани и ние. От нас зависи дали ще се наредим до тях.

Въплъщението на Словото и обожението на човека е великата тайна на нашата вяра, осъществявана в Църквата Христова, днес под името Православна. Тя единствена е мястото, където се извършва човешкото единение с Бога, т.е. обожението.   

В нея хората се съединяват с Христос и чрез Него с Бог Отец. Съединяват се не с Божествената същност на Христос, но с Неговата човешка природа. И това единство не е външно, а вътрешно. Приемаме Го целия в себе си.

Ние, християните, сме членове на Църквата. А Църквата е Тялото Христово. Нас, християните, Христос ни е избрал, въпреки недостойнството и греховността ни и ни съединява в Тялото Си. Той ни прави Негови членове и ние в действителност ставаме членове на Неговото тяло. Както ап. Павел казва: "Понеже ние сме членове на тялото Му - от плътта Му и от костите Му" (Ефес. 5:30).

Но от нас, от нашето духовно състояние, зависи дали сме живи членове на Тялото Христово или, не дай Бог - мъртви. Но даже като мъртъв член християнинът не престава да бъде член на Христовото Тяло.

Какво значи мъртъв член? Всеки, който се кръсти става член на Христовото Тяло. Но ако не се изповядва, не приема св. Причастие и не живее духовно, става мъртъв член на Христовото Тяло. И въпреки това, когато се покае, незабавно приема божествения живот и става жив член на Христовото Тяло, без да се нуждае от прекръщаване. Некръстеният човек, обаче, не е член на Христовото Тяло дори и да води нравствен живот. Той има нужда да бъде кръстен, за да стане член на Христовото Тяло, да стане сътелесен на Христос.

На всички членове на Христовото Тяло се предлага живота на Христос и той става наш живот. Така ставаме оживотворени и спасени, и обожени.

Според св. отци никой не би могъл да достигне обожение, ако Христос не го направи член на Своето Пресвето Тяло. Както и че нашето спасение не би било възможно, ако ги нямаше св. тайнства на Църквата, които ни съединяват с Христос и ни правят сътелесни и еднокръвни на Христа, т. е. да бъдем едно тяло и една кръв с Христос.

Кръстени, миропомазани и изповядани ние участваме в Тялото и Кръвта Господни и ставаме богове по благодат. Ние се съединяваме с Бога и вече не сме чужди, а Негови сродници.

Църквата е единственото място за обожение на човека. В нея всичко води към обожение - св. литургия, тайнствата, богослужението, проповядването на евангелието, постът, всичко.

В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме новата реалност, която Христос донесе на света: новото творение. Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух.

16 ноември 2014 г.

9 Неделя след Неделя подир Въздвижение, св. ап. и евангелист Матей

Беседа 2

Как трябва да живеем като християни

В миналата лекция говорихме за крайната цел на християнския живот – обожението. Сега ще разгледаме как се полага да живеем като християни, за да сполучим и да се сдобием с обожение, т. е. да се съчетаем с Христос.

Всеки от личния си опит знае, че, както е казал и св. Теофан Затворник, подобното се съчетава с подобно. Всеки в личните си контакти с хората знае, че с едни може да общува, с други не напълно. Същото е и с брачния ни другар. Ако сме със сходни нрави и обичаи, лесно се приспособяваме един към друг в семейния ни живот. Ако ли не, някой в семейството непрекъснато търпи неудовлетвореност и ако тя, да пази Бог, прогресира, се стига до разпад. Същото е и в духовния ни брачен живот с Христа. Не случайно в църковните текстове се говори за Жениха, Който кани хората на брачен пир с Него. Женихът е Христос, а нашата душа е поканена да се съедини с Него (по образа на жениха и невестата, тоест на Христос и Църквата, по думите на ап. Павел)  та Той да я въведе в Своя брачен чертог, който е Царството Небесно, сиреч Рая – мястото, в което обитава вечносъществуващата Божествена светлина (местообиталището на светиите). В това място няма и никога не е имало, и никога няма да има, нищо друго, освен Божествения Свят Дух, в  Който без прекъсване блаженстват светите праведни души. На това място вече са се изпълнили думите от Апокалипсиса: храм няма там, защото Христос е в тях и те са в Него (ср. Откр.21:22). В тези души Христос е всичко у всеки, с Него те са живи, от Него се хранят и чрез Него действат и благотворят. Тези души са така напълно предани на Христа, че от всяка една от тях струи Христос, нищо, че ние ги познаваме като Екатерина или Петка, или Николай и Спиридон. Там на небето те всички имат едно единствено име: свят, както тук на земята всички кръстени имат едно и също име: християнин. Докато са били на земята и тяхното име е било като нашето. Тези хора обаче не само са го запазили, но и са се слели с него още приживе на земята. Така  вътрешният земен християнин в тях след отшествието си е станал небесен светец. Друг път няма. Това е единственият път, който води до обожение, до сливане с Христос. Това е и нашият път. Не, че дръзваме да се сравняваме със светиите, но ако нямаме техния живот за пример, едва ли някои от нас би бил наясно какво трябва да изгуби, за да спечели в духовен план. Предполагаме, че повечето от нас са чували, че трябва да изгубим себе си, за да спечелим Христос. Но предполагаме също, че за повечето този израз звучи по-скоро като лозунг, отколкото като реална практика, която осъществяват в живота си.    

Затова сега ще се опитаме да разберем как светиите са успели да изгубят себе си и са спечелили Христос в себе си. Или, с други думи казано: по какъв начин са изпълнили със съдържание името си християнин, докато са го носели на себе си като дреха тук на земята. Ще се постараем да разберем и как тази дреха се е сраснала със същността им, за да не може смъртта да я раздели от тях след кончината им. Защото, макар и образно да говорим за кръщението като дреха, ако кръщелната благодат през годините не се запази в нас, не се поддържа в нас, не се обновява в нас и не се вплита все по-дълбоко осъзнато в нас и не стане наша същност, смъртта с един замах (да пази Бог), най-малкото ще я помрачи – и тогава какво става със светийския ни дял?!

Да, всички християни сме призвани за светийски дял, защото Бог е свят и, както се казва в един църковен текст, и в светиите почива; впрочем има такъв възглас и в последованието на литургията. Затова, ако искаме Бог да почива в нас, трябва да станем свети. Това много добре са знаели първите християни, с това намерение всеки от тях е пристъпвал към светото Кръщение и с такова душевно разположение са прекарвали дните на живота си, вмествайки и изпълнявайки в себе си евангелските думи: нека светият се още свети. Затова и толкова свети мъченици, свети подвижници и преподобни, родили се на тази земя, с такава свята преданост са отдавали себе си на Христа, предавайки живота си на Него в жертва непорочна. Вероятно си спомняте последната молитва на наскоро празнуваната света Екатерина: „Приеми душата ми, която Ти принасям като жертва на моята любов!” Ето, това е: колкото възлюбим Христа, толкова и ние ще бъдем възлюбени от Него, според евангелските думи: с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (ср. Мат.7:2).  

Днес си задаваме въпроса: как трябва да живеем като християни?, макар че това трябва да ни е обяснено още преди да се кръстим, ако сме в по-голяма възраст, от нашите кръстници и от духовните ни отци или от нашите родители, ако са ни кръстили като деца. Не случайно се казва, че днес живеем в лукаво време. Защото няма нищо по-омразно за лукавия от светостта: именно тя отделя човека от дявола; тя го прави свободен от оковите му; и по мярката на освобождаването му от тях, християнската душа се прилепя към Бога и се слива с Него.

За съжаление голяма част от днешните християни прекарват живота си в неяснотата, че са призвани да бъдат святи и че трябва да устройват живота си по мярката: нека светият се още свети. Това са знаели и така са живели всички от сонма на църковния събор, които всеки ден празнуваме, това са знаели и на това са учили светите отци на църквата, това са знаели и повечето от нашите баби и дядовци и така са живели (от последните е изпълнен сонма на праведните). При нас обаче традицията да се предава „светостта” като начин на живот от поколение на поколение, за съжаление, е прекъсната. Но ние днешните, вече осъзнати, християни можем да я възстановим в себе си и в семействата си. Дали е възможно? Напълно. Ще подкрепим думите си с разказа на един наш съвременен духовник от манастира Сихастрия в Румъния – о. Йоаникий Балан. В Сихастрия за изповед и причастие отиват най-различни хора. Духовникът, който ги приема обикновено е един и колкото и много да са хората, той ги познава и като начин на живот и като бит. Години наред там се изповядвала и причастявала жена от близко до манастира село, чието ежедневие по нищо не се отличавало в битово отношение от обичайния за селото начин на живот: голямо семейство, много деца, грижа за къщата, работа на полето и в градината. Какво обаче било изумлението на о. Йоаникий? След изповедта си при него, жената останала на вечерната служба в манастира. Той служел вечернята. След службата всички излезли от църквата. О. Йоаникий се забавил в олтара по своя си работа. Излизайки от олтара, той чул лек шум и тих говор в църквата. Учудил се: всички трябвало вече да са се прибрали. Притаил се и надникнал: насред храма същата жена, коленичила, падала ничком, удряла се в гърдите, плачела и шептяла: аз съм голяма грешница, но Ти, Господи, помилвай ме! След което притихнала с глава опряна в пода. И изведнъж светъл кръг, като венец, засиял над главата й. Колко време стояла жената така, о. Йоаникий не знае, защото от изумление и той застинал на мястото си. Боял се да не шукне, за да не я смути. Едва след като жената излязла от църквата и той излязъл.                  

С този разказ показваме как на практика в тази селска жена са осъществени Иисусовите думи: покайте се и Царството Небесно ще се отвори за вас (ср. Мат. 4:17).

Има една изключителна по своята яснота и достъпност книга, която спокойно можем да наречем: практическо ръководство за святост. Това е Отечника от лаврата на „Св. Сава Освещени” край Иерусалим. В нея са събрани съветите на няколко духовни старци за това как християнинът да успее и преуспее в организацията на вътрешния си човек по свят образ и по свято подобие, как да стане копие, макар и условно казано, на Христа; копие по човечество, за да може Христос да го дари с безсмъртна божественост.                                 

Първото напътствие в Отечника гласи така: „Два пътя са пред нас: пътят на живота и пътят на смъртта. На човека е предоставена свободата да избира този или другия, да върви по пътя на смъртта или на живота.”

Очевидно е, че с акта на Кръщението ние доброволно сме избрали пътя на живота (или родителите ни са го избрали вместо нас). Но като всеки път и този трябва да се извърви до край, за да се стигне до целта. Отклоненията от него обаче го превръщат в неговата противоположност - смърт. (Такива са и думите на апостола, който казва, че човекът, който се състезава, но не се състезава по правилата, не бива увенчан – разбирай спасен). И както всеки път, и този си има своите правила не само като посока, но и като последователност. Казахме, че посоката е Христос, краят на пътя – същият този Христос. За да стигнем до края, трябва да следваме посоката, но за да следваме посоката, трябва да внимаваме за указателните табели, както правят опитните планинари – иначе има опасност да се изгубим или да ни затрупа лавина през зимата.      

Сега ще поговорим за „указателните табели” по пътя на християнския ни живот или как трябва да живеем като християни, опирайки се на опита на св. отци като св. Иоан Златоуст, св. Сава Освещени и Харитон Изповедник, о. Клеопа Илие и др.. 

Табела първа:

„Винаги съобразявай живота си с това, което води към Христа: изпълнявай волята  Христова (заповедите на закона и блаженствата), кай се за греха си и след изкупването му, се приобщавай със Светите Дарове, по думите на Самия Христос: "Вземете Моето иго Върху себе си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си" (Мат. 11:29).

Табела втора:

„Старай се да бъдеш съвършен във всичко, според повелите на Господа и даровете на Светия Дух, съответстващи на Христос – Главата на Църквата. За това ни напомня и апостолът в посланието си до Коринтяни: "Нима не знаете, че телата ви са Христови членове?"  (1 Кор. 6: 15)”  

Табела трета:

„Вкорени живота си в Христа, защото Той е лозата, а ние пръчките (ср.Иоан 15:5): прави всичко със съзнанието за собственото си недостойнство и принасяй плод достоен за Христа и свойствен Нему”.

Табела четвърта:

 „Пази незлобие, мир и кротост. Така ще чуваш гласа на своя Пастир и само подир Него ще вървиш, по думите на апостола: "Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми". Тогава не само ще се наричаш, но и ще носиш образа на Христов ученик в себе си (Иоан 10:27)..”

 Табела пета:

 „Пази чистота във всичко, според волята Христова. Така не само ще се наричаш, но и ще станеш Негова невеста, по думите на апостола: "Сгодих ви за едничък мъж, за да ви представя на Христа като чиста девица" (2 Кор. 11:2). Тогава няма да забравяш, че Бог на намерението гледа и по него за делото съди”.

Табела шеста:

 „Свети се във всичките си дела и помисли, и чувства; изпълвай себе си само с това, което принадлежи за служба на Бога. Така ще станеш храм Божи, по думите на апостола: "Защото вие сте храм на живия Бог" (2 Кор. 6:16).

Табела седма:

 „Пази благочестието като зеницата на окото си. Така ще принесеш себе си като чиста и непорочна жертва на Бога, по думите на апостола: "Моля ви, братя, да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение" (Римл. 12:1).

Табела осма:

 „Стреми се по възможностите си да преобразяваш себе си по мярката Христова, така че все по-малко твоето „аз” да живее и действа, но Христовият дух все повече да обема вътрешния ти човек до достигане образа на Христос в тебе (ср.Гал. 4:19). Така не само ще се наричаш, но и ще бъдеш чедо Божие и син по благодат. Така ще достигнеш крайната си цел – своето обожение в Христа Иисуса, нашия Господ Бог.” 

За да вървим по пътя още се нуждаем и от две опори: това са опорите на търпението и смирението. На тях се е облягал и Самият Иисус, докато бил бичуван и поругаван, докато изнемогвал под тежестта на кръста, докато ковали пироните в ръцете и в нозете Му, докато висял, подобно на разбойник, на кръста, докато понасял страшните болки от принудителното умиране на още младото тяло, докато смъртта не прекъснала връзката между тялото и душата Му. В един църковен текст, който се чете на Възкресение, се казва, че след като последното станало, адът се зарадвал, мислейки си, че ще плени Христос (помислете само – значи смъртта води право в ада!), но веднага след това същият този ад се огорчил, защото не могъл да задържи Владиката Христос, понеже Той, бъдейки не само човек, но и Бог (затова Го наричаме Богочовек), възкръснал с тялото Си и не само това, но, пак се казва в същия текст: Той стана за нас начатък. Какво значи това? Значи, че Той със своята смърт и възкресение, оголи ада от силата му и вече смъртта няма власт над онези души, които приживе се уподобят на своя Спасител и сродявайки се с Неговата смърт, те се сродяват и с Неговото възкресение.            

За да вървим безпрепятствено по пътя още се нуждаем и от защитно облекло: това е страхът Божи, подплатен с внимание.

В Отечника четем: „Където има страх Божи, там има и възход към добродетелта, а където има нехайство и безумна смелост, там се отива към беззаконие.

Внимавай навсякъде и във всичко...

Очите ти са дадени, та като видиш делата Божии, да прославиш Бога. Но ако си невнимателен и не си служиш добре с тях, то можеш да изпаднеш в блудство.

Езикът ти е даден, за да славословиш всеблагия Творец, но ако си невнимателен, можеш да изпаднеш в осъждане и хули.

Слухът ти е даден, за да възприемаш Словото Божие и да освещаваш сърцето си, но ако бъдеш невнимателен, чрез него можеш да напоиш душата си с отрова. Охотно слушай този, който говори Словото Божие, защото там, където се беседва за Бога, там се намира Сам Бог.

Внимавай да не празнословиш, защото пътят на този, който празнослови, не води към добро.

Внимавай да не лицемериш, защото меч Божи е над главата на лицемера”.

За да вървим, без да се разболяваме, образно казано, по пътя се нуждаем и от шапка: тази шапка е трезвостта на нашия ум. Не случайно съвременният ни сръбски старец Тадей на всичките се духовни чада казвал така: каквито са ти мислите, такъв ти е животът.

Ако обаче трезвостта ни не е подплатена с молитва, много скоро шапката ни – нашият ум, може да се превърне в демоничен шлем, който освен че ни стяга и тежи, ни притиска надолу и ни отвежда по своя си път .

Какво е трезвост на ума?: пазене на сърцето, езика и помислите чисти. Не случайно в покайния канон се повтаря стихът от 50 псалом: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре във мене”.

От опит знаем, че е много трудно постижимо да мислим като Богочовека Иисус, да чувстваме като Него, да говорим с Неговите думи, да се държим като Него. Дори сме чували да казват, че е невъзможно. Да, по Неговата Божественост е невъзможно да Му приличаме, но на Неговата човешкост е напълно постижимо за нас да се уподобим. За целта обаче и ние трябва да платим всеки своята лична цена: непрестанен труд и усилия да приличаме на Него с преизпълнено от благодарност сърце за платената от Него цена на нашата свобода. 

Какъв човек е Иисус Христос? Сам за Себе Си казва, че е кротък и смирен по сърце.

Значи, за да Му приличаме и ние трябва да станем такива.

Трябва вътрешният ни човек да стане благ и добронамерен, незлоблив и отстъпчив, безгневен и неотговаращ на злото със зло, да не забелязва падението на другите, да не се величае и превъзнася над другите, да оказва почит на всички хора, дори и на най-низшите и недостойните за небето и земята.    

В Отечника на св Сава е записано такова поучение: „Не довеждай хората до там, че те да въздишат и да те кълнат, да не би Създателят да чуе в мъката на сърцето молитвата им и клетвата им да не падне върху теб. Случилото се с теб приеми разумно, знай, че то ти е дадено от Бога. И в ден на озлобление не отстъпвай от молитвата, докато не усладиш скръбната си душа”.

Съвременният ни духовен старец Клеопа учел, че трезвостта на ума се поддържа с непрестанната молитва, борба с греха, посилно покаяние и редовна изповед, пост и въздържание, и достойно причастие, както и с добри дела, каквото е милостинята.   

За молитвата св. отци казват така: „Моли се на Господа със страх и трепет до насищане на сърцето, неразсеяно и без леност словославяй Бога. Докато си на църква не дръж житейски помисли в себе си, защото домът Божий е дом за молитва, затова внимавай в Словото Божие и изповядвай греховете си. Не се моли да бъде по твоему, а се моли така: да бъде Твоята воля над мен, Господи. В молитвата преди всичко искай царството Божие и Неговата правда и всичко друго ще ти се придаде. Моли се не само за опрощение на твоите грехове, но и за греховете на другите хора. Моли се прилежно, без смущение, без злопаметност и без нечисти помисли.

За молитва се приготви като опитен боец и гледай да не би да бъдеш смутен от демонски мечтания. Когато застанеш на молитва, премахни всяка лъжа и клевета и всяка житейска грижа, за да се молиш както подобава. Моли се със смирение като митаря и не мъдрувай като фарисея”.

Колко е важна борбата с греха ни убеждава едно изречение от Отечника: до смърт противостой на греха като добър воин. Но за да бъде добър войн, пак се разбира от Отечника, човек трябва да бъде некористолюбив и да не се огрижва за нищо земно.   

От Отечника разбираме и каква сила има изповедта: „Когато те налегнат зли помисли, се казва там, бързай да ги изгониш с изповед; не се срамувай да изповядаш греховете си, защото изповядаш ли се пред своя Отец, ти съкрушаваш главата на змията”.

Важността на поста пък виждаме от съвета: „Не храни тялото с разнообразни ястия, защото насищането води към дълъг и дълбок сън; и както облакът скрива слънчевите лъчи, така и ситостта помрачава ума”.

За добрите дела в Отечника се казва така: „Бъди готов на всяко добро дело”. И после се добавя: „Възлюби кротостта, тишината и търпението. Не обичай света и ще избегнеш неговата печал; презри го и винаги ще бъдеш в радости, защото този, който е презрял света, никога не се измъчва от помисли и униние”.

Сега отново да се върнем на пазенето на ума. Без него, казва отец Клеопа, е невъзможно православният да запази душата си чиста. В Добротолюбието също четем думите на свети Исихий Синаит, според които „никой няма да се спаси от князете на тартара без пазене на ума, колкото и голям мъдрец и философ да е в света”.

Да видим сега защо е толкова важно да пазим ума си. Нашият ум е полето, на което всеки от нас води личната си война с врага, който е Христовият и наш враг, сиреч дявола. Другият свят, който за сега е невидим за нас, както и преди сме казвали, е светът на умните същности. Този свят, след самоволното отцепване и отпадането от Бога на Деница, се разделя на две: единият е населен с Божествени умни същности, каквито са ангелите във всичките им чинове и светиите; другият – местообиталище на бесовете и техния княз дявола и, за огромен ужас и съжаление, на много покорили се на тях човешки души. Първия наричаме светлина, понеже е огрян от Божието присъствие; втория наричаме мрак, защото е изпразнен от Божието присъствие (където Бог не е, там е мрак и вечна тъма) и няма какво да го осветява.    

Да се върнем на арената на нашата борба – нашия ум. Точно там се срещат с нас другите умни същности: и светлите, и тъмните. И едните, и другите се борят с нас за нас. Първите, светлите, за да ни отведат при Христос, на Когото с пълна отдаденост служат. Вторите, тъмните, за да ни отведат при дявола, своя княз, от когото да получат по-високо назначение в тяхната си иерархия. Последното е видял и изпитал на собствения си гръб старецът Клеопа, когато е живял в отшелничество и по-късно го е описал в едно от съчиненията си. В цялата работа ние къде сме? Там, накъдето склонява нашият ум.  Този живот, нашият земен живот е борба, както се казва в книгата на Иов: борба и изпитание на живота на човека. И в тази борба и изпитание във всеки миг е нужна изкусност, умение за воденето й. Ако човек е неумел, той лесно бива побеждаван, даже и да не му се иска, даже и да не му се вярва, че е така.

Нашата цел е да се научим да бъдем умели във воденето на борбата с тъмните умни същности, както и със старите си зли навици, които непрекъснато ги привличат към нас.

Като начало трябва да запомним светоотеческото правило: „Когато пристъпиш да работиш за Господа, обречи сърцето си на изкушения и скърби”.

И да помним, че всички, които са угодили на Бога, са получили благите Му обещания чрез търпение и постоянство в подвизаването си срещу греха и поднебесните сили на злобата.

Да не забравяме да пазим ума си, което, според учението на светите отци, се състои в следното: с трезв ум да се противим на греха в ума си и да зовем: «Господи Иисусе Христе…», призовавайки на помощ нашия Господ Иисус Христос, от чието свято име трепери всичко земно и подземно.

Какви умения са ни нужни, за да опазим ума си и вместо побеждавани, да бъдем победители, ще разгледаме в следващите ни лекции.  

30 .11.2014 г.

Св. Андрей Първозванни